Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Това е мама!

Вярата им в Магията бе трайна. Понякога след сутрешните заклинания Колин им изнасяше лекции за Магията.
– Харесва ми да го правя – обясняваше той, – защото, когато порасна и направя големи научни открития, ще трябва да изнасям лекции за тях, така че с това се упражнявам. Но засега мога да изнасям само кратки лекции, защото съм много малък, а освен това на Бен Уедърстаф може да му се стори, че е на черква, и да заспи.
– Най-хубавото на лекциите – заяви Бен – е, че човек може да стане и да разправя каквото си ще, и никой нищо не може да му каже напреки. И аз нямам нищо против някой път да му дръпна една лекция.
Но когато Колин произнасяше речи под дървото, старият Бен приковаваше в него алчен поглед и не го отместваше. Разглеждаше го критично, но с обич. Интересуваше го не толкова лекцията, колкото краката на Колин, които с всеки изминал ден изглеждаха все по-прави и по-силни, момчешката глава, която толкова добре се крепеше високо вдигната, някогашната остра брадичка и хлътнали бузи, които се бяха изпълнили и загладили, и очите, в които се бе появило сияние, напомнящо му за едни други очи.
Понякога, когато Колин усещаше настойчивия му поглед, по който личеше колко е впечатлен, се чудеше за какво ли мисли, и веднъж, когато градинарят отново изглеждаше напълно унесен, той го запита:
– За какво мислиш, Бен Уедърстаф?
– Мислех си – отвърна Бен Уедърстаф, – че като те гледам, тази седмица си наддал към две кила. Разглеждах ти прасците и раменете. Ще ми се да те претегля на кантара.
– Това е от Магията... и от кифлите и млякото на госпожа Соуърби – обясни Колин. – Видя ли, научният опит успя!
Тази сутрин Дикън закъсня и не чу лекцията. Когато дойде, беше зачервен от тичането и смешното му лице сияеше повече от обикновено. След дъждовете имаха много за плевене и затова се заловиха за работа. Винаги след топъл напоителен дъжд имаха много работа. Влагата, която бе полезна за цветята, беше полезна и за бурените, които изкарваха тънки стръкчета и остри листенца и трябваше да се изскубнат, преди да се вкоренят здраво. Колин вече се справяше с плевенето толкова добре, колкото и останалите, и докато работеше, можеше да изнася лекции.
– Магията действа най-добре, когато работиш – каза той тази сутрин. – Можеш да я почувстваш в костите и мускулите си. Ще започна да чета книги за костите и мускулите, но ще напиша книга за Магията. Сега я измислям и непрекъснато откривам разни неща.
Малко след като каза това, остави лопатката си и се изправи. От няколко минути мълчеше и те разбраха, че пак измисля лекции, както често правеше. Когато остави лопатката и се изправи, на Мери и Дикън им се стори, че го е поразила някаква внезапна мисъл. Той се изпъна в цял ръст и ликуващо издигна ръце. Лицето му порозовя и грейна, а странните му очи се разшириха от радост. Съвсем изведнъж бе проумял нещо напълно.
– Мери! Дикън! – извика той. – Погледнете ме!
Те спряха да плевят и го загледаха.
– Помните ли първата сутрин, когато ме доведохте тук?
Дикън го гледаше втренчено. Понеже разбираше животните, забелязваше повече неща от другите хора и повечето бяха такива неща, за които никога не говореше. И сега виждаше нещо и у това момче.
– Да, спомняме си – отвърна той.
Мери също гледаше втренчено, но нищо не каза.
– Точно в този миг – рече Колин – съвсем изведнъж аз самият си го спомних, когато видях как ръката ми копае с лопатката... и трябваше да се изправя на крака, за да разбера дали е истина. Да, истина е! Аз съм здрав... Здрав съм!
– Да, точно така! – каза Дикън.
– Здрав съм! Здрав съм! – повтори Колин и целият се изчерви.
Той и по-рано го бе усещал по някакъв начин, бе се надявал, че е така, бе го чувствал и бе мислил за това, но точно в този миг го бе връхлетяло нещо, някаква възторжена вяра и съзнание, толкова силно, че не можа да се удържи да не извика.
– Аз ще живея вечно, вечно! – извика той тържествуващо. – Ще открия хиляди и хиляди неща! Ще разбера много неща за хората, за животните и за всичко, което расте, като Дикън и никога няма да спра да правя Магия. Аз съм здрав! Здрав съм! Чувствам... чувствам, че сякаш ми се иска да извикам... да извикам нещо в знак на благодарност, нещо радостно!
Бен Уедърстаф, който работеше до един розов храст, го погледна.
– Можем да изпеем славослов – предложи той, сумтейки жлъчно. Не тачеше особено славослова и в предложението му нямаше особена почтителност.
Колин пък имаше изследователски ум и представа си нямаше от славословия.
– Какво е това? – попита.
– Сигурен съм, че Дикън може да ти го изпее – отвърна Бен Уедърстаф.
Дикън отговори с разбиращата усмивка на укротител на животни.
– Пеят го в църквата – обясни той. – Майка казва, че вярва, че чучулигите го пеят сутрин, когато станат.
– Щом тя казва така, трябва да е хубава песен – отвърна Колин. – Аз никога не съм ходил на църква. Все бях твърде болен. Изпей я, Дикън. Искам да я чуя.
Дикън се отнесе съвсем простичко и непресторено към молбата му. Той разбираше как се чувстваше Колин, по-добре от самия него. Разбираше го с някакъв инстинкт, толкова естествен, че дори не го осъзнаваше. Свали шапката си и се огледа, все така усмихнат.
– Трябва да си свалиш шапката – рече той на Колин. – Както и ти, Бен... Ти тря‚а и да станеш прав.
Колин сне шапката си, слънцето огря с топлите си лъчи гъстата му коса, а той не отделяше очи от Дикън. Бен Уедърстаф се изправи на крака и също оголи глава със смутен и донякъде сърдит израз, все едно не знаеше защо точно прави подобно забележително нещо.
Застанал сред дърветата и розовите храсти, Дикън запя простичко, без преструвки с хубавия си силен момчешки глас:

Хвалете Бога, създател на всички блага,
хвалете го, и хора, и животни,
хвалете го, Небесен Наш Отец,
хвалете Отца и Сина и Светаго духа,
амин.

Когато той свърши, Бен Уедърстаф стоеше и не помръдваше с упорито стиснати челюсти, но прикованият му в Колин поглед бе разтревожен. Изражението на Колин бе замислено, сякаш преценяваше нещо.
– Много хубава песен – каза той. – Хареса ми. Може би изразява точно това, което мислех, когато исках да извикам, че съм благодарен на Магията – той млъкна и се замисли смутен. – Може би те са едно и също нещо. Как можем да знаем точните имена на всички неща? Изпей я пак, Дикън. Мери, хайде да опитаме и ние. И аз искам да пея. Това е моята песен. Как започва? “Хвалете Бога, създател на всички блага” ли?
Изпяха го пак – Мери и Колин припяваха колкото се може по-мелодично, а гласът на Дикън се извисяваше, красив и силен. На втория стих Бен Уедърстаф се прокашля дрезгаво, а на третия се присъедини с почти дивашко въодушевление. Когато най-накрая изпяха “Амин”, Мери отбеляза, че с него се бе случило същото както когато откриха, че Колин не е недъгав – брадичката му трепереше, той се блещеше и премигваше, а сбръчканите му старчески бузи бяха влажни.
– Никога досега не бях виждал никакъв смисъл в славослова – рече той дрезгаво. – Но май съм на път да си променя мнението. Бих казал, че си наддал към две кила и половина тази седмица, господин Колин – две кила и половина!
Колин гледаше към другия край на градината – нещо бе привлякло вниманието му, а по лицето му се четеше уплаха.
– Кой идва? – възкликна припряно той. – Кой е?
Вратата в обраслата с бръшлян стена се бе отворила тихо и в градината бе влязла една жена. Тя се бе появила с последния стих на песента и продължаваше да ги слуша и да ги гледа, без да помръдва. С бръшляна отзад, с лъчите, които се процеждаха през листака и хвърляха слънчеви зайчета по дългата u синя пелерина, и хубавото u свежо лице, което се усмихваше през зеленината, тя съвсем приличаше на цветна илюстрация от книгите на Колин. Имаше прекрасни, изпълнени с обич очи, които сякаш поемаха всичко – всички тях, че дори и Бен Уедърстаф, и животинките, и всяко цъфнало цвете. Макар да се бе появила тъй неочаквано, никой от тях не я помисли за натрапница. Очите на Дикън светнаха като лампички.
– Това е мама, ето кой е! – извика той и се втурна през градината.
Колин също се запъти към нея, а с него и Мери. И двамата почувстваха как сърцата им забиха по-силно.
– Това е мама! – повтори Дикън, когато се срещнаха на половината път. – Знаех, че искате да я видите, и u казах къде е скритата врата.
Колин протегна ръка изчервен – важно, но и стеснително. Бе вперил жаден поглед в лицето u.
– Дори когато бях още болен, исках да ви видя – рече той. – И вас, и Дикън, и тайната градина. Никога преди не бях искал да видя никого и нищо.
Гледката на въодушевеното му лице предизвика внезапна промяна и в нейното изражение. Тя поруменя, ъгълчетата на устата u се разтрепериха, а очите u се замъглиха.
– Мило момче! – трепетно възкликна тя. – Ех, мило момче! – сякаш сама не очакваше да го каже. Не го нарече “господин Колин”, а просто “мило момче”, съвсем открито. По същия начин би се обърнала и към Дикън, ако нещо в лицето му я трогнеше.
Това се хареса на Колин.
– Учудвате ли се, че съм толкова добре? – попита той.
Тя сложи ръка на рамото му, усмихна се и мъглата изчезна от очите u.
– Да, учудена съм! Но ти така приличаш на майка си, че сърцето ми подскочи в гърдите!
– Мислите ли... – рече Колин малко смутено – ...че това ще накара баща ми да ме обикне?
– Иска ли питане, мило момче – отвърна тя и лекичко го потупа по рамото. – Той трябва да се върне у дома, трябва да се върне!
– Сюзън Соуърби – приближи се до нея Бен Уедърстаф. – Погледни краката на туй момче! Преди два месеца мязаха на палки за барабан с чорапи! Чувах хората да разправят, че били и хилави, и криви! Я ги виж сега!
Сюзън Соуърби се засмя сърдечно:
– Още малко – и ще станат съвсем здрави и силни! Нека само да играе и да работи в градината, и да си похапва хубавичко, и много да пие вкусно топло мляко – и по-хубави и здрави крака няма да има в цял Йоркшир, Господ да го поживи!

Тя сложи ръце на раменете на Мери и я загледа майчински в лицето.
– И ти също! – възкликна. – Израсла си почти колкото нашата Лизабет Елън! Сигур и ти много приличаш на майка си. Нашата Марта ми рече, че госпожа Медлок била чувала, че майка ти била много хубава жена. Като пораснеш, ще приличаш на червена роза, малкото ми момиче – жива да си!
Тя не спомена, че когато Марта си бе дошла в свободния си ден и бе описала грозноватото бледо момиче, бе казала, че няма никаква вяра на чутото от госпожа Медлок. “Няма как една хубава жена да е майка на толкова грозно момиченце!”, бе добавила тя упорито.
Мери не бе имала време да обръща внимание на промените в лицето си. Знаеше само, че изглежда “по-различно”, а косата и е къде-къде по-гъста и расте много бързо. Но като си спомни с какво удоволствие гледаше навремето мемсахиб, се зарадва, като чу, че един ден може би ще прилича на нея.
Сюзън Соуърби се разходи из градината заедно с тях. Те u разказаха цялата история и u показаха всички оживели храсти и дървета. Колин вървеше от едната u страна, а Мери от другата. И двамата гледаха спокойното u румено лице и тайно се чудеха на прекрасното чувство, което тя им внушаваше – чувство на топлота и сигурност. Сякаш тя ги разбираше така, както Дикън разбираше своите животинки. Тя се навеждаше над цветята и им говореше като на деца. Сажда я следваше – един-два пъти u изграчи нещо и кацна на рамото u, като че ли беше Дикън. Когато u разказаха за червеношийката и за първия полет на малките, тя се разсмя сърдечно, по майчински.
– Сигурно да ги учиш да летят, е като да учиш децата да ходят. Но се боя, че щях много да се притеснявам, ако моите имаха крила вместо крака – рече тя.
Тя изглеждаше такава чудесна жена, селска жена от полята, че най-накрая u разказаха и за Магията.
– Вярвате ли в Магията? – попита Колин, след като u обясни за индийските факири. – Надявам се, че вярвате.
– Вярвам, момчето ми. Не съм я знаела с това име, но какво значение има името? Сигур във Франция u викат другояче, в Германия – инак. Това е същото онова нещо, което кара семената да поникват и слънцето да грее, а на тебе ти помага да оздравееш, и то е Доброто. Не е, както си го мислим ние, бедните глупаци – че е много важно да ни наричат с имената ни. Великото Добро се грижи безспир, слава Богу. То създава безбройни светове – светове като нас. Никога не преставайте да вярвате във Великото Добро и знайте, че светът е пълен с него – наричайте го, както си искате. Него възпявахте, когато влязох в градината.
– Такава радост ме обзе – Колин я погледна с широко отворените си прекрасни, необикновени очи. – Изведнъж почувствах колко съм се променил – колко силни са ръцете и краката ми, как мога да копая и да стоя прав, и скочих, и ми се искаше да извикам нещо на всичко и на всеки, който би ме чул.
– Магията слушаше, докато пеехте славослова. Тя би слушала всичко, което пеете. Важна е била радостта. Ех, момче, момче, какво са имената за Създателя на радост! – и тя пак го потупа бързо и леко по раменете.
Тази сутрин тя бе напълнила кошницата като за празнична гощавка и когато огладняха и Дикън я извади от скривалището, майка му седна с тях под дървото. Гледаше ги как лапат лакомо и се смеят. Тя беше много забавна и ги разсмя с всякакви необикновени неща. Разказваше им истории на силен йоркширски и ги учеше на нови думи. Много се смя, когато u разказаха как им е все по-трудно да се преструват, че Колин е недъгав окаяник.
– Виждате ли, когато сме заедно, ние почти непрекъснато се смеем – обясни Колин. – Това никак не подобава на болник. Опитваме се да сдържаме смеха си, обаче в един момент прихваме и тогава става още по-зле.
– Има нещо, за което се сещам много често – каза Мери, – и като се сетя за него, едвам се сдържам да не се разсмея. Постоянно си мисля какво ли ще стане, когато лицето на Колин стане кръгло като месечина. Още не прилича съвсем, но той напълнява по малко всеки ден и сигурно някоя сутрин лицето му досущ ще заприлича на месечина... И какво ще правим тогава?
– Бог да ви благослови всичките. Виждам, че има още много представления да разигравате – рече Сюзън Соуърби. – Но няма дълго да го криете. Господин Крейвън ще си дойде.
– Така ли мислите? – учуди се Колин. – Защо?
Сюзън Соуърби се позасмя.
– Сигурно сърцето ти ще се сломи, ако той разбере, преди ти сам да му кажеш – рече тя. – Ти по цели нощи не спиш и кроиш планове, как да го направиш.
– Не бих понесъл някой друг да му каже – потвърди Колин. – Всеки ден измислям най-различни начини. Сега мисля, че просто ще вляза тичешком в стаята му.
– Хубавичко ще го стреснеш – рече Сюзън Соуърби. – Ще ми се да видя лицето му, момчето ми. Как ми се ще! Той трябва да се върне, трябва!
Говориха и за това, как ще u гостуват в къщичката u. Всичко измислиха. Щяха да ги закарат през полята и да обядват на открито, сред пирена. Щяха да видят всичките дванайсет деца и градината на Дикън и нямаше да се върнат, преди да капнат от умора.
Най-сетне Сюзън Соуърби стана, за да отиде при госпожа Медлок. Беше време да закарат вкъщи и Колин. Но преди да седне в количката, той се приближи до Сюзън и я загледа със смутено обожание. Изведнъж хвана края на синята u пелерина и я стисна здраво.
– Вие сте точно такава, каквато... каквато съм искал – рече той. – Иска ми се да сте моя майка така, както и на Дикън!
Внезапно Сюзън Соуърби се наведе и го притисна в топлата си прегръдка, като че той наистина беше брат на Дикън. Очите u отново се замъглиха.
– Милото ми момче! – рече тя. – Сигурна съм, че майка ти е тук, в тази градина. Не може да не е тук. Баща ти трябва да се върне при тебе, трябва!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания