Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Господарката Мери, дето вечно се чумери

Мери обичаше да наблюдава майка си отдалеч и да си мисли колко е красива. Но тъй като почти не я познаваше, надали можеше да се очаква да я обича или да тъгува твърде много за нея, след като вече я нямаше. Всъщност тя изобщо не u липсваше и тъй като беше самовглъбено дете, Мери мислеше единствено за себе си, както винаги. Ако беше по-голяма, несъмнено щеше да се уплаши, че е останала сама на света, но тя беше много малка и тъй като винаги се бяха грижили за нея, предполагаше, че винаги ще е така. Занимаваше я само въпросът, дали ще попадне при добри хора, които ще са мили с нея и ще я оставят да прави каквото си иска, както правеха нейната ая и останалите местни слуги.
Знаеше, че няма да остане в къщата на английския свещеник, където я заведоха най-напред. Тя и не искаше да остане. Свещеникът беше беден и имаше пет деца, почти на една възраст, облечени в дрипави дрешки, които вечно се караха помежду си и си задигаха играчките. Мери мразеше разхвърляната им къщурка и се държеше толкова дръпнато с тях, че след ден-два вече никой не искаше да си играе с нея. Още на втория ден u лепнаха прякор, който я вбеси.
Базил беше първият, на когото му хрумна това. Той беше малко момченце с нахален син поглед и вирнато носле и Мери не можеше да го трае. Тя си играеше самичка под едно дърво също както в деня, когато бе избухнала холерата, струпваше купчинки пръст и прокарваше пътечки за градинка, когато Базил дойде и започна да я наблюдава. Не след дълго му стана интересно и изведнъж предложи:
– Защо не направиш купчинка от камъни, все едно че е алпинеум? Ето там, по средата – и се наведе да u покаже къде.
– Махай се! – кресна му Мери. – Не ща момчета. Махай се!
Отначало Базил като че ли се разсърди, но после започна да я дразни. Той вечно дразнеше сестрите си. Подскачаше около нея, правеше u муцуни, пееше и се смееше.

Господарката Мери, дето вечно се чумери,
какво ли расне в твоята лехичка?
Сребърни камбанки, раковинки малки
и невени – всичките в редичка.

Пя, докато и останалите деца не го чуха и не се разсмяха. И колкото повече се сърдеше Мери, толкова повече пееха “Господарката Мери, дето вечно се чумери” и продължиха да я наричат така помежду си, докато тя живееше у тях – а нерядко и когато я заговаряха.
– Ще те изпратят у дома към края на седмицата – съобщи u Базил. – Ние много се радваме.
– И аз се радвам – отвърна Мери. – А къде е това “у дома”?
– Тя не знае къде е у дома! – възкликна Базил с презрението на седемгодишен. – В Англия, разбира се! Нашата баба живее там и миналата година пратиха при нея сестра ни Мейбъл. Ти няма да заминеш при баба си, защото си нямаш. Ще идеш при чичо си. Той се казва господин Арчибалд Крейвън.
– Нищо не зная за него – тросна се Мери.
– Знам, че не знаеш – отвърна Базил. – Ти нищо не знаеш. Момичетата никога нищо не знаят. Чух татко и мама да си говорят за него. Живее в една голяма-преголяма пуста стара къща в провинцията и никой не ходи при него. Толкова е сърдит, че никого не пуска там, но и да пускаше, няма кой да отиде. Той е гърбав и е страшен.
– Не ти вярвам! – рече Мери, обърна му гръб и запуши ушите си с пръсти, защото не искаше да го слуша повече.

Но после Мери много мисли за това и когато същата вечер госпожа Крофорд u каза, че след няколко дни тя ще отплава за Англия при чичо си, господин Арчибалд Крейвън, който живее в имението Мисълтуейт, тя се отнесе с такова безразличие и с такава упорита липса на интерес, че другите не знаеха какво да мислят. Опитаха се да се държат мило с нея, но когато госпожа Крофорд се опита да я целуне, тя извърна лице, а когато господин Крофорд я потупа по рамото, не помръдна, сякаш бе същинско дърво.
– Тя е толкова невзрачно дете – каза после съжалително госпожа Крофорд. – А майка u беше такава красавица! Пък и имаше прекрасни обноски, а Мери се държи по най-неприятния начин, по който съм виждала да се държи дете. Децата u казват “Господарката Мери, дето вечно се чумери” и макар че е невъзпитано от тяхна страна, това е съвсем разбираемо.
– Може би ако майка u бе показвала прекрасното си лице и изисканите си обноски по-честичко в детската стая, Мери също щеше да се понаучи на обноски. Много е тъжно сега, когато горкичката красавица я няма вече, да си спомням, че мнозина дори и не подозираха, че тя има дете.
– Според мен едва ли някога е поглеждала дъщеря си – въздъхна госпожа Крофорд. – Когато нейната ая умряла, никой не се бил сетил за малката. Помисли си само – слугите били избягали и я били зарязали сам-самичка в онази опустяла къща. Полковник Макгру каза, че направо се сащисал, когато отворил вратата и я заварил да стои сама насред стаята.
Мери измина дългия път до Англия заедно с една офицерска съпруга, която водеше децата си там, за да ги остави в пансион. Тя беше изцяло погълната от своите деца – момиченце и момченце, и с радост предаде Мери в ръцете на жената, която господин Арчибалд Крейвън бе пратил да я посрещне в Лондон. Това бе икономката в имението Мисълтуейт и се казваше госпожа Медлок. Беше яка червенобузеста жена с проницателни черни очи. Бе облечена в яркоморава рокля и черно копринено наметало с ресни и носеше черна шапка с морави цветя от кадифе, които стърчаха и потрепваха, когато движеше главата си. Мери никак не я хареса, но в това нямаше нищо чудно, тъй като тя много рядко харесваше някого. А и беше съвсем явно, че и на госпожа Медлок Мери не се понрави особено.
– Леле, каква е неугледна! – удиви се тя. – А пък сме чували, че майка u била красавица. Не u е предала много от хубостта си, нали, госпожо?
– Може би ще се разхубави, когато порасне – рече добродушно жената на офицера. – Ако не беше толкова бледа и имаше по-приятен израз, чертите u са доста хубавички. Децата много се изменят.
– На нея ще u трябват много промени! – заяви госпожа Медлок. – Пък и ако питате мен, в Мисълтуейт надали ще се намери нещо, дето да разхубавява деца!
Те мислеха, че Мери не ги слуша, защото бе застанала далеч от тях, до прозореца на частния хотел, в който бяха отседнали. Беше се загледала в преминаващите автобуси, файтони и хора, но чу всичко и се зачуди какви ли ще да са този неин чичо и къщата, в която живееше. Що за къща беше тя и що за човек бе той? И какво ли означаваше, че бил гърбав? Никога не беше виждала гърбав човек. Сигурно в Индия нямаше такива.
Откакто живееше по чужди къщи и нямаше ая, тя бе започнала да се чувства самотна и u идваха чудати мисли, които бяха нови за нея. Беше започнала да се чуди защо сякаш винаги е била ничия – дори когато майка u и баща u бяха живи. Другите деца явно принадлежаха на майките и бащите си, но тя като че никога не е била нечия дъщеря. Имаше прислужници и храна, и дрехи, но никой никога не u бе обръщал внимание. Тя не знаеше, че това бе така, защото бе неприятно дете, но пък тогава тя и не знаеше, че е неприятна. Често си го мислеше за другите, но не подозираше, че и тя самата е такава.
Според нея госпожа Медлок бе най-неприятната особа, която някога бе виждала – с простоватото червендалесто лице и простата си шапка. Когато на следващия ден потеглиха за Йоркшир, Мери вървя от гарата до вагона на влака с вирната глава и се опитваше да се държи колкото се може по-далеч от нея, за да не личеше, че са заедно. Щеше да се срамува, ако хората си помислеха, че е нейно момиченце.
Но госпожа Медлок ни най-малко не се засягаше нито от нея, нито от мислите u. Тя беше от жените, които “не търпят лиготиите на малчуганите”. Или поне така щеше да каже, ако я бяха попитали. Никак не u се искаше да ходи до Лондон тъкмо когато се женеше дъщерята на сестра u Мария, но мястото u като икономка в имението Мисълтуейт бе хубаво и добре платено и единственият начин да се задържи на него беше начаса да изпълнява всичко, което господин Арчибалд Крейвън u наредеше. Не смееше дори да задава въпроси.
– Капитан Ленъкс и жена му са починали от холера – бе казал кратко и студено, както беше обичайно за него, господин Крейвън. – Капитан Ленъкс беше брат на жена ми и аз съм настойник на тяхната дъщеря. Детето ще дойде тук. Трябва да отидете в Лондон и да го доведете.
И така, тя стегна малкия си куфар и замина.
Мери седеше в своя ъгъл на купето и изглеждаше невзрачна и намусена. Нямаше нищо нито за четене, нито за разглеждане и беше скръстила в скута си тънките си ръчички в черни ръкавици. Черната u рокля я правеше по-жълта от всякога, а безжизнената u светла коса стърчеше изпод черната u шапка от креп.
“През живота си не съм виждала дете така да се назлъндисва”, мислеше си госпожа Медлок. (“Назлъндисва се” казваха в Йоркшир, когато някой капризничеше и бе кисел.) Никога не беше виждала дете, което да седи толкова неподвижно и нищо да не прави. Най-сетне u омръзна да наблюдава момичето и заговори оживено и строго:
– Предполагам, че е редно да ти кажа нещо за мястото, където отиваш. Знаеш ли нещо за чичо си?
– Не – отвърна Мери.
– Никога ли не си чувала баща ти и майка ти да говорят за него?
– Не – отвърна Мери нацупено. Цупеше се, защото се сети, че майка u и баща u никога за нищо не бяха говорили с нея. Несъмнено не u бяха казвали никога нищо.
– Хм – промърмори госпожа Медлок, втренчена в странното u неотзивчиво личице. Помълча още малко и отново започна: – Мисля, че е редно да ти кажа това-онова, за да те подготвя. Ти отиваш на едно странно място.
Мери не каза нищо и госпожа Медлок изглеждаше доста объркана от явното u безразличие, но си пое дъх и продължи:
– Ами то е една грамадна мрачна къща и господин Крейвън се гордее с нея, а това си е доста потискащо. Къщата е на шестстотин години и се намира на края на една пустош. В нея има към стотина стаи, макар че повечето стоят заключени, картини, хубави стари мебели и неща, които са там от векове. Заобиколена е с голям парк, с градини и дървета, чиито клони висят до земята – на някои от тях – госпожата млъкна и пое отново дъх. – Но друго нищо няма – завърши тя внезапно.
Мери се бе заслушала, без да иска. Всичко това звучеше съвсем различно от Индия, а всичко ново я привличаше. Но тя нямаше никакво намерение да се издаде, че u е интересно. Това бе един от злополучните u неприятни навици. Затова продължи да седи, без да помръдва.
– Е – рече госпожа Медлок, – как ти се струва?
– Никак – отвърна тя. – Нищо не знам за такива места.
Отговорът u предизвика смях у госпожа Медлок.
– Ей, ама ти си като някоя стара баба! Не те ли интересува?
– Няма значение, дали ме интересува или не.
– За това си права – съгласи се госпожа Медлок. – Няма. Не зная защо ще те гледат в Мисълтуейт. Сигурно защото така е най-лесно. Той няма да си създава грижи с теб – това е повече от сигурно. Той никога за никого не си създава грижи.
Тя млъкна, като че тъкмо навреме се бе сетила за нещо.
– Той има гърбица – продължи. – Това го е озлобило. На младини беше с кисел нрав и всичките му пари и голямата му къща нищичко не означаваха за него, докато не се ожени.
Мери извърна очи към нея въпреки намерението си да се преструва на равнодушна. И през ум не u бе минало, че гърбавият е женен, и леко се изненада. Госпожа Медлок го забеляза и тъй като беше от приказливите, се въодушеви. Така поне имаше с какво да си запълва времето.
– Тя беше мила и хубава и той би отишъл на края на света, за да u донесе стръкче трева, стига тя да пожелаеше. Никой не предполагаше, че ще се омъжи за него, ала тя му стана жена и хората разправяха, че го е взела заради парите му. Но не беше така, категорично не беше така. Когато умря...
Мери неволно подскочи.
– О! Тя умряла ли е? – възкликна, без да иска, защото си спомни една френска приказка, която беше чела – казваше се “Рике с перчема”. В нея се разказваше за един беден гърбушко и за една прекрасна принцеса и затова на нея изведнъж u дожаля за господин Арчибалд Крейвън.
– Да, умря – отвърна госпожа Медлок. – И заради това той стана още по-странен. За никого не го е грижа. Не иска да се вижда с хора. Непрекъснато пътува, а когато си е в Мисълтуейт, се затваря в западното крило и не пуска никого при себе си освен Пичър. Пичър е един старец, който се е грижил за него като малък и познава нрава му.
Това звучеше като в книгите и никак не развесели Мери. Къща със сто стаи, почти всичките заключени, на края на някаква пустош; каквото и да беше това пустош, звучеше мрачно. А и мъж с гърбица, който се затваря сам! Тя гледаше през прозореца, стиснала устни, и u се струваше съвсем естествено, че заваля – дъждовните капки се сипеха на сиви коси линии, плющяха и се стичаха по стъклата. Ако хубавата му жена бе жива, може би щеше да разведри обстановката подобно на майка u – щеше ту да влиза, ту да излиза тичешком и да ходи на празненства като нея, пременена в рокли, целите в дантели. Но майка u вече я нямаше.
– Не очаквай да го зърнеш, защото залагам десет на едно, че няма да можеш – обади се госпожа Медлок. – Не бива и да очакваш, че някой там ще си приказва с теб. Ще трябва сама да си играеш и да се грижиш за себе си. Ще ти кажат в кои стаи ще можеш да влизаш и в кои не бива да припарваш. Градини има достатъчно. Но когато си в къщата, не бива да обикаляш из нея и да си вреш носа навсякъде. Господин Крейвън няма да търпи това.
– Притрябвало ми е да си завирам някъде носа – рече кисело малката Мери и пак така изведнъж, както u бе дожаляло за господин Крейвън, престана да u е мъчно за него. Реши, че той е неприятен и затова си заслужава всичко, което му се бе случило.
Тя се извърна към прозореца, по който се стичаха дъждовни капки, и се втренчи в сивата буря навън, която сякаш щеше да продължи вечно. Толкова дълго и усърдно се взира, че сивотата все повече и повече натежаваше пред очите u и най-сетне тя заспа.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания