Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Как се строи гнездо

След още една дъждовна седмица високият син небосвод отново се показа, а слънцето сипеше жарки лъчи. Въпреки че нямаше възможност да види нито тайната градина, нито Дикън, Мери много се забавляваше. Седмицата не u се видя дълга. Всеки ден прекарваше часове наред с Колин в стаята му – разказваше му за раджи, за градини, за Дикън и за къщичката сред полята. Разглеждаха великолепните книги с картинки, понякога четеше на Колин, а друг път той u прочиташе нещо. Когато му беше интересно и забавно, Мери намираше, че изобщо не прилича на недъгав – само дето лицето му беше много бледо и винаги седеше на дивана.
– Голяма хитруша си ти, дето подслушваш и ставаш от леглото да проверяваш какво става, като онази нощ – каза веднъж госпожа Медлок. – Но няма как да отрека, че това е същинска благодат за всички ни. Той не е имал кризи, нито е хленчил, откакто се сприятелихте. Бавачката тъкмо смяташе да напуска – толкова u беше опротивял, но сега каза, че нямала нищо против да остане, щом и ти ще дежуриш заедно с нея – и се позасмя.
Когато разговаряше с Колин, Мери много внимаваше да не се изпусне за тайната градина. Тя искаше да научи някои неща за него, но усещаше, че трябва да ги разбере, без да го разпитва направо. На първо място, откакто започна да u става приятно с него, искаше да открие дали той е от онези момчета, на които можеш да довериш тайна. Той ни най-малко не приличаше на Дикън, но очевидно идеята за градината, за която никой нищо не знае, така му допадаше, че Мери реши, че навярно може да му се има доверие. Но не го познаваше достатъчно, за да бъде сигурна. Второто, което искаше да разбере, бе следното: ако можеше да му се има доверие наистина, дали нямаше да е възможно да го заведе в градината, без никой да разбере? Прочутият доктор беше казал, че трябва да диша чист въздух, а Колин – че няма нищо против чистия въздух в някоя тайна градина. Може би, ако дишаше много чист въздух и се запознаеше с Дикън и червеношийката, и видеше как растат цветята, той нямаше да мисли толкова много за умиране. Напоследък, когато Мери се оглеждаше в огледалото, забелязваше, че изглежда съвсем различно от онова дете, което беше пристигнало от Индия. Сегашното дете изглеждаше по-хубаво. Дори и Марта бе забелязала промяната в нея.
– Въздухът от полята вече ти е подействал добре – каза тя. – Вече не си такава жълта, нито пък толкоз мършава. Дори и косата ти вече не стои като залепена на главата ти – живнала е и е малко бухнала.
– Също като мен – рече Мери. – Заяква и напълнява. Сигурно ще се оправи още повече.
– Сигурно – съгласи се Марта и леко поразроши кичурите покрай лицето u. – Така изобщо не си грозничка, а и бузките ти са се зачервили.
Щом градините и чистият въздух бяха полезни за нея, вероятно щяха да са полезни и за Колин. Но пък щом той мразеше хората да го гледат, може би нямаше да иска да се срещне с Дикън.
– Защо се сърдиш, като те гледат? – попита го тя един ден.
– Винаги съм го мразил – отвърна той, – дори и когато бях съвсем малък. Когато ме водеха на море и аз лежах в количката си, всички ме зяпаха. Дамите спираха да говорят с бавачката ми, после започваха да си шушнат и аз се досещах, че говорят, че няма да доживея да порасна. Понякога дамите ме галеха по бузите и казваха: “Горкото дете!” Веднъж, когато една дама ме погали, аз изпищях силно и я ухапах по ръката. Тя толкова се уплаши, че избяга.
– Помислила е, че си побеснял като куче – рече Мери. Никак не бе възхитена.
– Все ми е тая какво си е помислила – намръщи се Колин.
– Чудя се как така не изпищя и не ме ухапа, когато дойдох в стаята ти? – рече Мери и се усмихна бавно.
– Мислех, че си призрак или сън – отвърна той. – Не можеш да ухапеш призрак, нито сън и колкото и да пищиш, те никак не се трогват.
– Много ли ще ти бъде неприятно, ако... ако някое момче те погледне? – попита несигурно Мери.
Колин се отпусна на възглавницата и се замисли.
– Има едно момче... – заговори той бавно, сякаш обмисляше всяка дума. – Има едно момче, за което мисля, че нямам нищо против да ме гледа. Онова момче, което знае къде живеят лисиците... Дикън.
– Убедена съм, че няма да имаш нищо против него – рече Мери.
– Птиците нямат нищо против, а и животните – продължаваше да размишлява той. – Може би затова и аз няма да имам нищо против. Той е нещо като укротител на животни, а аз съм момче животинче.
Той се разсмя, а след него и тя и накрая и двамата много се смяха – идеята за момчето животинче, което се крие в дупката си, им се стори много смешна.
След това Мери вече чувстваше, че няма защо да се бои за Дикън.

Онази първа утрин, когато небето отново стана синьо, Мери се събуди много рано. Слънцето сипеше кљси лъчи през щорите и в тази гледка имаше нещо толкова радостно, че тя изскочи от леглото и се втурна към прозореца. Дръпна щорите, отвори и самия прозорец и я лъхна свеж уханен въздух. Полята бяха сини и целият свят сякаш бе омагьосан. Тук-там се чуваха нежни подсвирквания, като флейта, сякаш десетки птици настройваха инструментите си за концерт. Мери протегна ръка навън, на слънце.
– Топло е... Топло е! – възкликна тя. – То ще накара зелените стръкчета да поникнат нагоре, нагоре, нагоре, а луковиците и корените ще растат и ще се борят под земята с всички сили!
Тя коленичи и се наведе през прозореца колкото можеше – вдишваше дълбоко и душеше, докато се разсмя, защото си спомни какво беше казала майката на Дикън за носа му, дето върхът му мърдал като на заек.
– Трябва да е много рано – каза тя. – Облачетата са целите розови и никога не съм виждала небето такова. Никой не е станал още. Не чувам дори и момчетата от конюшнята.
Внезапно една мисъл я накара да скочи на крака.
– Не мога да чакам! Отивам да видя градината!
Вече се беше научила да се облича сама и се приготви за пет минути. Знаеше една малка странична вратичка, която можеше да отключва сама. Изтича надолу по стълбището по чорапи и се обу в преддверието. Махна веригата, свали резето, отключи вратата и когато тя се отвори, прескочи стъпалото с един скок и се намери вън на тревата, която сякаш се бе раззеленила. Слънцето сипеше лъчи върху нея, наоколо се носеше топъл сладък полъх, а от всяко дърво и храст се чуваха подсвирквания, чуруликане и песни. Тя плесна с ръце от чиста радост и погледна към небето, а то беше толкова синьо и розово, и бисерно, и бяло, и обляно с пролетна светлина, че и на нея u се прииска да чурулика и да пее на висок глас. Разбираше, че дроздовете, червеношийките и чучулигите просто не могат да сдържат този порив. Тя се затича през храстите и пътеките към тайната градина.
– Всичко днес е различно – рече тя. – Тревата е по-зелена, навсякъде никнат стръкове, растенията се разлистват и напъпват зелени пъпки. Сигурна съм, че Дикън ще дойде следобед.
Дългият топъл дъжд бе извършил странни неща с цветните лехи, които ограждаха алеята покрай по-ниската стена. Навсякъде никнеха и се показваха зелени стръкове, а тук-там сред стъбълцата на минзухарите се виждаха разтворени лилави и жълти цветове. Преди шест месеца Мери не би забелязала как светът се събужда, но сега нищо не убягваше от погледа u.
Когато стигна мястото, където вратата бе скрита под бръшляна, я стресна странен силен звук. Беше грак – грак на врана, който идеше откъм върха на стената. Погледна нагоре и видя голяма синьо-черна птица с лъскави пера, която бе кацнала горе и я гледаше много умно. Никога досега не беше виждала врана толкова отблизо и затова се притесни малко, но в следващия миг птицата разпери криле и отлетя към градината. Мери се надяваше, че враната няма да се задържи вътре, и отвори вратата, като се чудеше дали все пак ще отлети. Когато влезе навътре, забеляза, че птицата сигурно е решила да поостане, защото беше кацнала на една малка ябълка, а под дръвчето лежеше рижаво животинче с рунтава опашка. И двете наблюдаваха наведеното тяло и ръждивочервената глава на Дикън, който бе коленичил в тревата и работеше здравата.
Мери изтича при него.
– О, Дикън! Дикън! – извика тя. – Как успя да дойдеш тук толкова рано! Как успя! Слънцето едва изгря!
Той се изправи и се засмя, зачервен и разчорлен. Очите му бяха като късчета небе.
– Е – рече той. – Аз съм станал много преди него. Как да остана в леглото! Целият свят е станал рано тази сутрин, да знаеш. Всичко живо работи, жужи, дращи, чурулика, строи гнезда, ухае – докато те накара да станеш и да гледаш, вместо да се излежаваш. Когато слънцето се показа, полята пощуряха от радост, а аз бях сред пирена и сам започнах да търча като луд, да викам и да пея. И дойдох право тук – не можех да не дойда. Ами че градината ме чакаше!
Мери сложи ръце на гърдите си, като се задъхваше, все едно самата тя бе тичала.
– О, Дикън, Дикън! – възкликна тя. – Толкова съм щастлива, че дъх не мога да си поема!
Като видя Дикън да говори с непознат човек, животинчето с рунтавата опашка се надигна от мястото си под дървото и се приближи, а враната изграка, литна от клона и кацна на рамото му.
– Това е лисичето – рече той и погали рижавата животинка по главата. – Казва се Капитан. А ето и Сажда. Сажда летеше над мен през полята, а Капитан тичаше, все едно че бяха погнали хрътки. И те се чувстваха като мен.
Животните ни най-малко не се страхуваха от Мери. Когато Дикън се заразхожда, Сажда остана на рамото му, а Капитан припкаше кротко край него.
– Виж! – посочи Дикън. – Виж как са поникнали тези и тези, и тези! Ей, я ги виж тези тук!
Той коленичи и Мери го последва. Бяха попаднали на цял куп минзухари, нацъфтели в лилаво, оранжево и жълто. Мери сведе лице към тях и започна да ги целува.
– Не можеш да целунеш така човек – каза тя, когато вдигна глава. – Цветята са нещо съвсем друго!
Момчето изглеждаше озадачено, но се усмихна.
– Е – рече то. – Аз много пъти съм целувал майка така, когато се върна от полята след цял ден скитане, а тя стои на вратата на слънце и изглежда много радостна и спокойна.
Те тичаха от едно място на друго и откриваха толкова много чудеса, че се налагаше непрекъснато да си напомнят, че трябва да говорят тихо. Той u показа набъбналите пъпки по клонките на розите, които преди изглеждаха мъртви. Показа u десет хиляди нови зелени стръкчета, които се подаваха от пръстта. Те навеждаха любопитните си носленца близо до земята и вдишваха топлия u пролетен дъх; копаха, плевиха, смяха се в унес, докато косата на Мери се разроши като на Дикън, а бузите u се зачервиха като макове, също като неговите.
Всички радости на земята бяха събрани в тайната градина тази сутрин, а сред тях и най-голямата от всички радости, защото беше същинско чудо. Нещо бързо прехвръкна през стената и се стрелна през дърветата към едно близко затънтено кътче – една птичка с червена гръд проблесна като пламъче, а от човката u висеше нещо. Дикън замря намясто и сложи ръка на рамото на Мери, сякаш внезапно се бяха разсмели в църква.
– Не требе да мърдаме – прошепна той по йоркширски. – Не требе да дишаме даже. Познах, че си търси другарка, още като го видях последния път. Това е червеношийката на Бен Уедърстаф. Строи си гнездо. Ще остане тук, ако не го изплашим.
Те тихо седнаха на тревата и останаха там, без да помръдват.
– Не трябва да разбере, че го следим – рече Дикън. – Само да си помисли, че му се бъркаме, и ще ни зареже завинаги. Докато трае всичко това, той ще се държи доста по-различно от обикновено. Сега си подрежда домакинство. Ще е по-плах и ще се стряска по-лесно. Няма да има време да ходи по гости и да клюкарства. Трябва да стоим, без да мърдаме, и да се правим на трева, дървета и храсти. Като свикне да ни гледа, ще почурулика и ще разбере, че няма да му се пречкаме.
Господарката Мери никак не беше сигурна, че знае как да се прави на трева, дървета и храсти, но Дикън явно знаеше. Той беше казал това странно нещо, все едно бе най-простото и естествено нещо на света. Стори u се, че на него му е съвсем лесно. Наблюдава го внимателно няколко минути, като се чудеше дали той можеше тихомълком да позеленее и да му покарат клонки и листа. Но той просто седеше удивително неподвижно, а когато проговаряше, гласът му беше толкова приглушен, че беше чудно как изобщо го чуваше, но тя го чуваше.
– Пролетно време птиците си строят гнезда – рече той. – Сигурен съм, че така е било, откак свят светува. Те си мислят и вършат всичко по свой начин и е по-добре да не им се месиш. Ако си твърде любопитен, през пролетта много по-лесно можеш да загубиш някой приятел, отколкото по всяко друго време.
– Ако говорим за птичето, аз няма да мога да се сдържа да не го гледам – прошепна Мери колкото се може по-тихо. – Трябва да приказваме за нещо друго. Имам да ти казвам нещо.
– И за него ще е по-добре, ако говорим за нещо друго – рече Дикън. – Какво имаш да ми казваш?
– Ами... Ти знаеш ли за Колин?
Момчето се обърна и я погледна:
– Ти какво знаеш за него?
– Видях го. Тази седмица всеки ден бях при него да си говорим. Той иска да ходя при него. Казва, че го карам да забравя, че е болен и ще умре – отвърна Мери.
Щом изненадата премина, по кръглото лице на Дикън се изписа облекчение.
– Радвам се! – възкликна той. – Много се радвам! Олекна ми. Знаех, че не трябва да казвам нищо за него, а пък не обичам да крия разни работи.
– Не ти ли харесва да криеш градината?
– За нея на никого няма да издам – отвърна той. – Но казах на майка: “Мамо, имам една тайна. Не е нещо лошо, ти знаеш. Не е по-лошо от това да криеш къде е гнездото на някоя птичка”. Ти нали нямаш нищо против?
Мери винаги обичаше да слуша за майка му.
– И какво каза тя? – попита, без да се бои да чуе отговора.
Дикън се ухили благо.
– Каза нещо, което съвсем u приличаше. Погали ме по главата, засмя се и рече: “Можеш да пазиш колкото си щеш тайни, момчето ми. От дванайсет години те познавам”.
– Ти как разбра за Колин? – попита Мери.
– Всички знаят, че господин Крейвън си има малко момченце, дето май е сакатичко, и знаят, че господин Крейвън не обича да се говори за него. На хората им е жал за господин Крейвън, защото госпожа Крейвън била голяма хубавица и двамата много се обичали. Госпожа Медлок винаги се отбива у нас на път за Туейт и не се притеснява да говори с майка пред нас, децата, защото знае, че сме възпитани така, че може да ни се довери. Ти как разбра за него? Последния път, когато Марта си дойде, беше много притеснена. Каза, че го чула да плаче и че ти си почнала да я разпитваш, а тя не знаела какво да ти каже.
Мери му разказа как среднощното фучене на вятъра я бе събудило, и за слабия далечен хленч, който я бе накарал да тръгне по тъмните коридори със свещта и накрая я бе отвел до вратата на слабо осветената стая с леглото с резба и балдахин в ъгъла. Когато описа бялото като слонова кост личице и странните очи, обрамчени с черни ресници, Дикън поклати глава.
– Същите очи като на майка му, само че разправят, че нейните вечно били засмени – рече той. – Казват, че господин Крейвън не можел да го гледа, когато е буден, защото очите му толкова приличат на очите на майка му, а изглеждат толкова различни на нещастното му личице.
– Според теб той иска ли Колин да умре? – прошепна Мери.
– Не, но му се иска Колин да не се е раждал. Майка казва, че няма по-лошо нещо на света за едно дете. Едно дете, като никой не го иска, линее. Господин Крейвън е готов да купи на клетото момче всичко, което се купува с пари, но му се иска да забрави, че изобщо съществува. Пък и го е страх, че някой ден ще го погледне и ще види, че му е пораснала гърбица.
– Самият Колин толкова се страхува от това, че не смее да седне – рече Мери. – Казва, че непрекъснато си мисли как, ако усети, че му излиза буца, ще се побърка и ще крещи до смърт.
– Ама той не бива само да лежи и да си мисли такива работи – рече Дикън. – Никое момче няма да оздравее, ако си мисли такива неща.
Лисичето лежеше на тревата до него и от време на време го поглеждаше, за да го погали. Дикън се наведе, разтърка нежно врата му и се умълча. След малко вдигна глава и огледа градината.
– Когато влязохме тук за първи път, всичко изглеждаше сиво – рече той. – А я се огледай сега и ми кажи не виждаш ли разлика.
Мери се огледа и ахна.
– Я, сивата стена се променя! – възкликна тя. – Сякаш по нея пълзи зелена мъгла. Прилича на зелен воал!
– Да – потвърди Дикън. – И ще става все по-зелен и по-зелен, докато всичкото сиво изчезне. Познай какво си мислех?
– Знам, че е нещо хубаво – рече нетърпеливо Мери. – Сигурно е нещо за Колин.
– Мислех си, че ако и той е тук, навън, нямаше да чака да му излязат буци по гърба, а щеше да гледа как пъпките на розовите храсти се разпукват, и сигурно щеше да му е по-добре – обясни Дикън. – Чудех се дали някога не бихме могли да го накараме да дойде тук и да полежи под дърветата в количката си.
– И аз това се чудех. Все за това си мислех всеки път, когато си говорехме – рече Мери. – Чудех се дали той може да пази тайна и дали ще можем да го доведем тук, без никой да ни види. Мислех си, че ти би могъл да буташ количката му. Докторът казал, че той трябва да диша чист въздух, а ако Колин поиска да го изведем навън, никой няма да посмее да не му се подчини. Той не иска да излиза заради другите хора и сигурно всички ще се зарадват, ако излезе с нас. Може да заповяда на градинарите да се държат настрана, така че няма да разберат.
Дикън мислеше усилено, докато чешеше Капитан по гърба.
– Сигурен съм, че ще е добре за него – рече той. – Ние няма да си мислим, че не е трябвало да се ражда. Ще сме само две деца, които наблюдават как расте градината, а той ще е още едно дете. Две момчета и момиченце, които просто се радват на пролетта. Сигурен съм, че това е по-добро от докторските церове.
– Той отдавна лежи в стаята си и понеже винаги се е страхувал за гърба си, това го е направило малко особен – предупреди го Мери. – Знае много неща от книгите, но нищо друго. Казва, че е твърде болен, за да забелязва нещата около себе си, и мрази да излиза навън, мрази градините и градинарите. Но за тази градина обича да слуша, защото е тайна. Не посмях да му кажа много, но той каза, че иска да я види.
– Някой път непременно ще го изкараме навън и ще го доведем тук – рече Дикън. – Аз мога да бутам количката му, достатъчно съм силен. Забеляза ли как червеношийката и другарката му работят, докато ние седим тук? Виж го – кацнал е на онзи клон и се чуди къде ще е най-добре да сложи клонката, която държи в човката си.
Той подсвирна тихичко. Червеношийката извърна глава и го погледна въпросително, като продължаваше да държи клончето. Дикън му заговори, както правеше Бен Уедърстаф, но неговият тон беше такъв, сякаш му даваше приятелски съвет.
– Където и да го сложиш, все ще е добре – рече той. – Ти си можел да строиш гнездо още преди да се излюпиш. Давай все така, момче. Нямаш време за губене.
– О, колко ми харесва да те слушам, като му говориш! – засмя се радостно Мери. – Бен Уедърстаф го гълчи и му се подиграва, а той подскача наоколо и сякаш разбира всяка дума. Знам, че това му харесва. Бен Уедърстаф разправя, че това птиче било толкова суетно, че предпочитало да го замерят с камъни, но не и да не го забелязват.
Дикън също се разсмя и продължи да говори.
– Знаеш, че няма да те притесняваме – каза той на червеношийката. – То и ние сме като диви животни. И ние си строим гнездо, да си жив и здрав. Гледай само да не ни издадеш.
И макар че червеношийката не отговори, защото човката u бе заета, Мери разбра по тъмните u блестящи като роса очи, че когато отлети с клончето към своя ъгъл, няма да издаде тайната им за нищо на света.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания