Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Тя дойде!

Разбира, се още на следващата сутрин след пристъпа на Колин извикаха доктор Крейвън. Винаги когато това се случваше, го викаха незабавно и щом пристигнеше, той заварваше в леглото едно пребледняло разтреперано момченце, нацупено и все още толкова истерично, че бе готово при най-малкия повод да се разхлипа отново. Всъщност доктор Крейвън се ужасяваше и ненавиждаше трудностите, които му причиняваха тези визити. Този път той пристигна в Мисълтуейт чак следобед.
– Как е той? – попита той доста раздразнено госпожа Медлок, щом пристигна. – Някой ден ще вземе да получи кръвоизлив от тези пристъпи. Това момче е почти полудяло от истерия и самоугаждане.
– Е, сър – отвърна госпожа Медлок. – Няма да повярвате на очите си, като го видите. Онова грозновато намусено момиченце, дето е почти също толкова лошо, колкото него, направо го е омагьосало. Как успя, не се знае. Бога ми, изглежда толкова невзрачна, пък и почти не приказва, но направи онова, което никой от нас не смее да направи. Снощи му се нахвърли като коте, тропна с крак и му заповяда да престане да реве и така го стресна, че той наистина престана. А днес следобед... Ами елате сам да видите, сър. Не е за вярване.
Картината, която съзря доктор Крейвън, влизайки в стаята на своя пациент, наистина го слиса. Когато госпожа Медлок отвори вратата, той чу смях и бърборене. Колин седеше доста изправен на дивана по халат, разглеждаше картинки в една от книгите за градини и говореше с грозноватото момиченце, което в момента надали можеше да се нарече грозновато, защото лицето му сияеше от радост.
– Тези, сините, дето приличат на копия – ще посадим много от тях – обявяваше Колин в този момент. – Те се наричат дел... фи... ниуми.
– Дикън им вика ралици, само че са ги направили да растат големи – извика Мери. – Вече са нацъфтели на цели туфи.
Точно тогава те забелязаха доктор Крейвън и млъкнаха. Мери се скова, а Колин изглеждаше ядосан.
– Съжалявам, че снощи не си бил добре, момчето ми – каза малко сковано доктор Крейвън. Той беше доста нервен човек.
– Сега съм по-добре, много по-добре – отговори Колин с тона на раджа. – След ден-два ще изляза навън с количката, ако времето е хубаво. Искам чист въздух.
Доктор Крейвън седна до него, провери пулса му и го изгледа с любопитство.
– Времето трябва да е много хубаво – отбеляза той – и трябва много да внимаваш да не се преумориш.
– От чистия въздух няма да се преуморя – заяви малкият раджа.
Тъй като имаше случаи, когато същият този млад господин бе крещял силно от ярост и бе настоявал, че от чистия въздух ще настине и ще умре, никак не е чудно, че при тези думи докторът се послиса.
– Мислех, че не обичаш чист въздух – рече той.
– Не го обичам, когато съм сам – отвърна раджата. – Но братовчедка ми ще дойде с мен.
– И сестрата, разбира се? – предложи доктор Крейвън.
– Не, сестрата няма да я взема – отвърна той толкова величествено, че Мери веднага си спомни как изглеждаше малкият индуски принц, целият накичен с диаманти, изумруди и перли и с огромните рубини на мургавата му ръчичка, когато махваше с ръка на слугите си да се приближат с поклони и да получат нарежданията му.
– Братовчедка ми знае как да се грижи за мен. Винаги съм по-добре, когато тя е с мен. Снощи тя ме накара да се почувствам по-добре. Едно много силно момче, което познавам, ще бута количката.
Доктор Крейвън се разтревожи. Ако това досадно истерично момче вземеше, че оздравееше, той губеше всякакъв шанс да наследи Мисълтуейт. Но въпреки че беше слаб човек, не беше безскрупулен и нямаше намерение да позволи на Колин да се изложи на явна опасност.
– Момчето трябва да е силно и здраво – каза той. – Трябва и да знам нещо за него. Кой е той? Как се казва?
– Дикън – намеси се внезапно Мери. Тя мислеше, че всеки, който познаваше полята, трябваше да познава и Дикън. И излезе права. Сериозното лице на доктор Крейвън се отпусна в усмивка на облекчение.
– О, Дикън ли? – възкликна. – Щом е Дикън, няма страшно. Той е силен като понитата от полята.
– И заслужава доверие – додаде Мери. – Не‚а момче в Йоркшир, дет‚ да заслужава по-голямо доверие – беше говорила на Колин по йоркширски и не се усети, че продължава.
– Дикън ли те научи да говориш така? – разсмя се от сърце доктор Крейвън.
– Уча, все едно уча френски – отвърна студено Мери. – Това е като местните диалекти в Индия. Много умни хора се опитват да ги научат. На мен ми харесва, на Колин – също.
– Е, добре – рече докторът. – Щом това ви забавлява, вероятно няма да ви навреди. Колин, снощи взе ли бромид?
– Не. Първо не исках да го пия, а после Мери ме успокои и ме приспа, като ми говореше тихичко за това, как пролетта се прокрадва в една градина.
– Звучи успокояващо – съгласи се доктор Крейвън, по-объркан от когато и да било, и погледна косо господарката Мери, която седеше на табуретката и мълчаливо се взираше в килима. – Очевидно си по-добре, но трябва да помниш, че...
– Не искам да помня – появи се отново раджата и го прекъсна. – Когато лежа сам и си спомням, всичко започва да ме боли и си мисля за разни неща, които ме карат да пищя, защото страшно ги мразя! Ако някъде имаше лекар, който да те накара да забравиш, че си болен, вместо да ти го напомня, щях да наредя да ми го доведат – и той махна с тънката си ръчица, на която наистина много щяха да отиват пръстени с кралски печати, направени от рубини. – Братовчедка ми ме кара да забравям и затова с нея се чувствам по-добре.
Доктор Крейвън никога досега не бе стоял толкова кратко след “пристъп” – обикновено беше длъжен да остава много дълго и да прави много неща. Този следобед той не даде на Колин нито лекарство, нито нови нареждания и това му спести неприятните сцени. Когато слезе долу, беше потънал в мисли, а докато разговаряше с госпожа Медлок в библиотеката, тя усети, че е твърде озадачен.
– Е, сър – осмели се да каже тя. – Можете ли да повярвате?
– Това несъмнено е ново състояние на нещата – отвърна докторът. – И не може да се отрече, че е по-добро от старото.
– Мисля, че Сюзън Соуърби е права... Много права – рече госпожа Медлок. – Вчера на път за Туейт се отбих у тях и си поприказвахме. И тя ми рече: “Е, Сара Ан, тя може и да не е добро дете, нито пък хубаво, но е дете, а децата имат нужда от деца”. Ние бяхме съученички с нея, със Сюзън Соуърби.
– Тя е най-добрата болногледачка, която познавам – рече доктор Крейвън. – Когато я заваря при пациент, знам, че най-вероятно ще го спася.
Госпожа Медлок се усмихна. Тя обичаше Сюзън Соуърби.
– Тя, Сюзън, с всичко се оправя – продължи тя охотно. – Цяла сутрин си мисля за едно нещо, дето ми каза вчера. Каза ми: “Веднъж, когато поучавах децата, след като се бяха сбили, им казах на всички: “Когато ходех на училище, по география учехме, че Земята била с форма на портокал, и нямах десет години още, когато разбрах, че портокалът не принадлежи на никого. Никой не притежава повече от собственото си парче, пък и понявгаж кат‚ че няма достатъчно парчета за всички. Но нека никой от вас да не си мисли, че целият портокал е негов, щото ще разберете, че бъркате – и няма да се мине без силни удари. Децата научават едно от друго, че няма смисъл да се борят за целия портокал, с все кората. Ако се бориш, нищо чудно дори и семките да не получиш, а пък те са горчиви и не стават за ядене”.
– Проницателна жена е тя – рече доктор Крейвън и си облече палтото.
– Да, бива я да обяснява – додаде доволно госпожа Медлок. – Понякога u викам: “Ей, Сюзън, ако беше малко по-друга жена и не говореше дотолкова на йоркширски, имало е моменти, когато е трябвало да кажа, че си умна”.

Тази нощ Колин спа, без да се събуди нито веднъж, а когато на сутринта отвори очи, продължи да лежи и да се усмихна, без да се усети – усмихна се, защото бе обзет от странно спокойствие. Всъщност беше приятно да се събудиш – той се обърна в леглото и се протегна хубавичко. Имаше чувството, че сякаш е бил овързан със стегнати въжета, които са се разхлабили, и се е освободил от тях. Той не знаеше, че доктор Крейвън би казал, че нервите му са се успокоили. Вместо да лежи втренчен в стената и да съжалява, че се е събудил, главата му беше пълна с плановете, които двамата с Мери правиха предния ден, с картини на градината, с Дикън и дивите му животни. Толкова беше хубаво да имаш за какво да мислиш. Не повече от десет минути след като се събуди, той чу бързи стъпки в коридора и на вратата се появи Мери. В следващия миг тя вече беше в стаята, изтича до леглото му и донесе със себе си полъха на чист въздух, изпълнен с мириса на утринта.
– Ти си излизала! Излизала си! Миришеш хубаво на листа! – извика той.
Тя беше тичала и косата u се беше разпиляла, лицето u сияеше от чистия въздух, а бузите u бяха порозовели, макар че той не го виждаше.
– Толкова е красиво! – възкликна тя малко задъхано, защото говореше бързо. – Никога не си виждал по-красиво нещо! Тя дойде! Онази сутрин мислех, че е дошла, но тогава тя е била още на път. Сега вече е тук! Пролетта дойде! Така казва Дикън!
– Дойде ли? – извика Колин и макар че всъщност не знаеше нищо за нея, усети как сърцето му заби учестено. Изправи се в леглото. – Отвори прозореца! – продължи той, като се смееше донякъде от радост, донякъде на собственото си хрумване. – Може би ще чуем златните тръби!
Въпреки че той явно се шегуваше, Мери за миг се озова до прозореца, а в следващия миг той бе широко отворен и през него нахлуха свежест и нежност, аромат и птичи песни.
– Това е чист въздух – каза тя. – Легни по гръб и вдишвай дълбоко. Така прави Дикън, като легне сред полята. Казва, че го усеща във вените си и той го прави силен, и му се струва, че ще живее вечно. Дишай, дишай!
Мери просто повтаряше онова, което u бе казал Дикън, но успя да завладее въображението на Колин.
– Вечно! Наистина ли го кара да се чувства така? – попита той, а после започна да прави, както му каза тя – вдишваше дълбоко и издишваше, докато не усети, че с него се случва нещо съвсем ново и възхитително.
Мери отново застана до леглото му.
– Растенията започват да поникват от земята – заговори тя припряно. – Цветята разцъфват, всички пъпки се разпукват, а зеленият воал е покрил почти всичко сиво. Птичките толкова бързат да свият гнездата си от страх да не закъснеят, че някои дори се бият за места в тайната градина. Розовите храсти изглеждат от живи по-живи, а край пътеките и в горите цъфтят иглики. Семената, които посадихме, са поникнали, а Дикън доведе лисичето и враната, и катеричките, и едно новородено агънце.
Тя млъкна да си поеме дъх. Дикън бе намерил новороденото агънце преди три дни – лежало до мъртвата си майка сред храстите от прещип в полята. Не за първи път намираше агънце сираче и знаеше какво да прави с него. Занесе го вкъщи увито в палтото му, сложи го близо до огъня и го нахрани с топло мляко. То беше мекичко, с миличко глупаво бебешко личице и крачета, твърде дълги за тялото му. Дикън го бе пренесъл на ръце през полята, а шишето с млякото бе в джоба му заедно с една катеричка. Докато седеше под дървото с мекичкото топло мъниче в скута, Мери се чувстваше така препълнена с необикновена радост, че не можеше и дума да каже. Агънце... агънце! Живо агънце, което се гуши в скута ти като бебе!
Тя описваше това с огромна радост, а Колин слушаше и дишаше дълбоко, когато влезе сестрата. Тя се сепна при вида на отворения прозорец. Много пъти в топли дни се бе задушавала в тази стая, защото пациентът u бе убеден, че отворените прозорци простудяват хората.
– Сигурен ли сте, че не ви е студено, господин Колин?
– Не ми е студено – беше отговорът. – Дишам дълбоко чист въздух. Той дава сила. Ще закуся на дивана. Братовчедка ми ще закусва с мен.
Сестрата тръгна да предаде нареждането за две закуски, криейки усмивката си. В трапезарията на прислужниците u стана още по-забавно, отколкото в стаята на болника, защото всички искаха да чуят новините от горния етаж. Те много се смяха на неприятния млад отшелник, който, както каза готвачът, “си е намерил майстора и толкова по-добре за него!”. На цялата прислуга вече u бе втръснало от неговите пристъпи и икономът, семеен човек, неведнъж бе изказвал мнението, че един здрав пердах би се отразил добре на болника.
Когато Колин се настани на дивана и на масата сложиха закуската за двама, той съобщи на сестрата досущ като раджа:
– Тази сутрин ще дойдат да ме видят едно момче, една лисица, една врана, две катерици и едно новородено агне. Веднага щом дойдат, искам да ги доведат тук. Няма да играете с животните в стаята на прислугата и да ги държите там. Искам ги тук.
Сестрата ахна и се закашля, за да прикрие изненадата си.
– Да, сър.
– Ще ти кажа какво можеш да направиш – продължи Колин, като махна с ръка. – Можеш да кажеш на Марта да ги доведе. Момчето u е брат. Казва се Дикън и е укротител на животни.
– Надявам се, че животните не хапят, господин Колин – рече сестрата.
– Нали ти казах, той е укротител – строго отсече Колин. – Животните на укротителите никога не хапят.
– В Индия има укротители на змии – обади се Мери. – Те слагат главата на змиите в устата си.
– Божичко! – потрепери сестрата.
Докато закусваха, утринният въздух ги обливаше. Колин се хранеше с охота и Мери го наблюдаваше сериозно и с интерес.
– Ще започнеш да пълнееш като мен. В Индия никога не исках да закусвам, а сега не отказвам никога!
– Тази сутрин и аз исках да закуся – рече Колин. – Сигурно е от чистия въздух. Кога според теб ще дойде Дикън?
Той не се забави много. След десетина минути Мери вдигна ръка.
– Слушай! – възкликна тя. – Не чуваш ли грачене?
Колин се заслуша и го чу – най-странния звук, който може да се чуе в една къща, дрезгаво “гра-гра”.
– Да – потвърди той.
– Това е Сажда – обясни Мери. – Вслушай се пак. Чуваш ли блеене – съвсем тихичко?
– О, да! – възкликна Колин и поруменя.
Обувките на Дикън за походи из полята бяха груби и тежки и тропаха, въпреки че той се опитваше да стъпва тихо, докато наближаваше по дългите коридори. Мери и Колин чуваха стъпките му, докато мина през вратата с гоблена и стъпи на мекия килим в коридора към стаята на Колин.
– Моля, сър – съобщи Марта, като отвори вратата. – Моля, сър, Дикън е тук с животните.
Дикън влезе с най-хубавата си широка усмивка. Държеше новороденото агънце в ръце, а малкото червено лисиче припкаше край него. Орехчо седеше на лявото му рамо, Сажда – на дясното, а главата и лапите на Черупко се подаваха от джоба на палтото му. Колин бавно се надигна и се втренчи в него – както се беше втренчил в Мери, когато я бе видял за първи път. Но този път погледът му бе изпълнен с почуда и възторг. Истината беше, че въпреки всичко, което бе чувал за него, той нямаше никаква представа, що за момче е и че лисичето, враната, катерицата и агнето ще са толкова близо до него, сякаш бяха едно цяло. Колин никога през живота си не бе разговарял с момче и бе така завладян от собствената си радост и любопитство, че не му идваше на ум да заговори.
Но Дикън не беше срамежлив, нито пък се чувстваше неловко. Той не се смущаваше, защото и враната не знаеше езика му и когато се срещнаха за първи път, само го гледаше втренчено и мълчеше. Животните винаги се държаха така, докато го опознаеха. Той отиде до дивана на Колин и внимателно сложи новороденото агънце в скута му. Мъничето незабавно се извърна към топлия кадифен халат, завря муцунка в гънките му и притисна къдравата си главица в Колин с нежно нетърпение. Разбира се, в такъв момент нито едно момче не може да се сдържи да не заговори.
– Какво прави? – извика Колин. – Какво иска?
– Търси майка си – усмихна се още по-широко Дикън. – Донесох ти го малко гладно, защото знаех, че ша искаш да го видиш как яде.
Той коленичи до дивана и извади от джоба си шишето с биберона.
– Хайде, мъниче – момчето нежно обърна бялата къдрава главица с мургавата си ръка. – Ей това ти се иска. Ей от тука ще изсучеш повече, отколкото от кадифения халат. Хайде! – и той пъхна гумения биберон в устата на агънцето, което засука лакомо.
След това вече не се чудиха какво да си приказват. Докато агънцето заспа, валяха въпроси и Дикън отговори на всичките. Разказа им как бе намерил агънцето точно по изгрев-слънце преди три дни. Стоял сред полята, заслушан в една чучулига, и я гледал как се издига все по-високо в небето, докато се превърнала в точица сред сините висини.
– Почти я бях изгубил от поглед и чувах само песента u и тъкмо се чудех как може да я чува човек, след като ми се струваше, че всеки миг ще изчезне от света... и точно тогава чух някакъв друг звук, далеч сред туфите от прещип. Беше тихичко блеене и разбрах, че това е новородено агънце и че е гладно. Знаех, че щом е гладно, значи е загубило майка си, и затова тръгнах да го търся. Ама че търсене падна! Влизах и излизах от прещипа, обикалях ли, обикалях и като че все хващах грешната посока. Но най-сетне мярнах нещо бяло до една скала на високото, покатерих се и го намерих тоя мъник полумъртъв от студ и глад.
Докато Дикън говореше, Сажда тържествено прелиташе ту навън, ту навътре през прозореца и изгракваше забележки относно пейзажа, докато Орехчо и Черупко си правеха екскурзии по големите дървета навън, търчаха нагоре-надолу по дънерите и изследваха клоните. Капитан лежеше свит до Дикън, който бе предпочел да седне пред камината.
Те заразглеждаха картинките в книгите по градинарство. Дикън знаеше всички цветя с народните им имена, а също и кои вече растат в тайната градина.
– Т‚ва име там въобще не мога да го изговоря – посочи той едно цвете, под което пишеше “аквилегия”. – Ние си му викаме кандилка, а пък това тук е кученце. Те и двете са диви и растяха по плетищата, но тия тук са градински и са по-големи и по-хубави. В градината има няколко туфи кандилки. Когато цъфнат, ще заприличат на ято пърхащи сини и бели пеперуди.
– Аз ще ида да ги видя! – извика Колин. – Ще ги видя!
– Тъй то, тря’а да ги видиш – рече Мери съвсем сериозно. – Няма що да губиш време повече!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания