Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Марта

Когато на сутринта отвори очи, беше заради младата прислужница, която бе влязла да запали огъня – бе коленичила на килимчето пред камината и шумно изгребваше пепелта. Мери лежеше и я наблюдаваше, а после заразглежда стаята. Никога досега не бе виждала подобна стая – стори u се странна и мрачна. Стените бяха покрити с гоблен с избродиран горски пейзаж. Под дърветата стояха хора в чудновато облекло, а в далечината се мержелееха кулите на замък. Имаше ловци и коне, кучета и дами. На Мери u се струваше, че и тя е в гората заедно с тях. През прозореца се виждаше обширна стръмнина, по която сякаш не растяха никакви дървета – приличаше на безбрежно унило мораво море.
– Какво е това? – посочи тя навън.
Току-що изправила се на крака, Марта, младата прислужница, я погледна и също посочи.
– Онова там ли?
– Да.
– Това са полята – усмихна се тя добродушно. – Харесват ли ти?
– Не – отвърна Мери. – Противни са ми.
– Защото не си свикнала с тях – Марта се върна при камината. – Сега ти се струват твърде големи и голи. Но по-нататък ще ти харесат.
– На теб харесват ли ти? – попита Мери.
– Да, много – отговори Марта, докато пъргаво лъскаше решетката на камината. – Обичам ги. Те изобщо не са пусти! Целите са покрити с растения, които миришат сладко. Много е хубаво през пролетта и лятото, когато цъфтят прещипът, зановецът и пиренът. Мирише на мед и въздухът е страхотно свеж, а небето е толкова високо и пчели жужат, и чучулиги пеят сладко, сладко! Ех! За нищо на света не бих живяла далеч от полята!
Мери я слушаше със сериозно и озадачено изражение. Прислужниците, с които беше свикнала в Индия, ни най-малко не приличаха на Марта. Те бяха раболепни и покорни и не смееха да говорят с господарите си като с равни. Кланяха им се и ги наричаха “закрилници на бедните” и тям подобни. На индийските прислужници не се молеха, а им заповядваха. Не беше прието да им се казва “моля” и “благодаря”, а когато се разсърдеше, Мери винаги удряше плесници на своята ая. Позачуди се малко какво ли ще направи това момиче, ако някой му удари шамар. То бе закръглено румено създание с добродушен вид, но излъчваше твърдост и упоритост, което накара господарката Мери да се замисли дали пък няма да отвърне с плесница, ако я удари някакво си малко момиченце.
– Странна прислужница си – каза Мери надменно, излегната на възглавниците.
Марта седеше на пети с четка в ръка и се разсмя – не изглеждаше ни най-малко сърдита.
– Ей! Знам си го! – отвърна тя. – Ако имаше господарка в Мисълтуейт, нямаше да ме вземат за камериерка! Най-много да ме наемат да мия чиниите, но никога нямаше да ме пуснат горе. Твърде простовата съм и си приказвам по йоркширски. Но тази къща е странна, нищо, че е такава грамадна. Все едно няма ни господар, ни господарка освен господин Пичър и госпожа Медлок. Господин Крейвън, когато е тук, за нищо не го е грижа, а пък и него вечно го няма. Госпожа Медлок ме взе на работа само защото е добра душа. Каза ми, че никога не би могла да ме вземе, ако Мисълтуейт беше като другите големи къщи.
– Ти ли ще си моята прислужница? – попита Мери със същия високомерен тон както в Индия.
Марта отново се залови да търка решетката.
– Аз съм прислужница на госпожа Медлок – рече твърдо. – А пък тя е на господин Крейвън. Но тук, горе, чистя и подреждам аз и ще ти прислужвам по малко. Но ти няма да имаш много нужда от прислужване.
– А кой ще ме облича? – запита Мери.
Марта отново приседна на пети и я изгледа втренчено. Толкова беше слисана, че заприказва съвсем по йоркширски.
– Амче не моеш ли сама?!
– Какво искаш да кажеш? Не разбирам езика ти – рече Мери.
– Их, забравих – отвърна Марта. – Госпожа Медлок ми каза да внимавам, че иначе няма да ми разбираш. Искам да кажа, не можеш ли сама да се обличаш?
– Не – отвърна възмутено Мери. – Никога през живота ми не съм се обличала сама. Моята ая ме обличаше, разбира се.
– Е – рече Марта, очевидно без изобщо да се усеща, че става нахална, – време ти е да се научиш. Не си малка вече. Ще е добре за теб да почнеш да се оправяш сама. Майка ми все разправяше, че не разбирала как така децата на големците не стават съвсем гламави, като ги гледат бавачки и ги мият, обличат и ги водят на разходка като кученца!
– В Индия е друго – заяви презрително Мери. Това просто не се търпеше!
Но Марта изобщо не се почувства сразена.
– Е, то е ясно, че е друго – отвърна тя почти съчувствено. – Смея да кажа, че е така, защото там е пълно с черни вместо с почтени бели хора. Като чух, че идваш от Индия, си рекох, че и ти си черна.
Мери се надигна бясна.
– Какво?! – провикна се тя. – Какво?! Помислила си ме за туземка! Ти... ти, свинска щерко такава!
Марта я изгледа наежено.
– Ти кого обиждаш? – рече тя. – Не бива да се нервираш така. Не е хубаво една млада дама да говори така. Нямам нищо против черните. Като четеш за тях в поучителните книжки, все ги описват много религиозни. Там винаги пише, че и черните хора са наши братя. Никога не съм виждала черен човек и се зарадвах, че най-после ще видя такъв отблизо. И като дойдох да ти запаля огъня тази сутрин, се промъкнах до леглото ти и внимателно те отвих, за да те огледам. Пък ти – довърши тя разочаровано – не си по-черна от мен, колкото и да си жълта.
Мери дори не се опита да обуздае гнева и унижението си.
– Мислила си, че съм туземка! Как смееш! Какво знаеш ти за туземците! Те не са хора, а са слуги, които трябва да ти се кланят доземи. Ти нищо не знаеш за Индия. Ти от нищо не разбираш!
Беше толкова вбесена и се чувстваше така безпомощна пред простодушния втренчен поглед на момичето, че изведнъж се почувства ужасно, ужасно самотна и толкова далеч от всичко, което разбираше и което разбираше нея, че се захлупи по лице върху възглавниците и избухна в прочувствени ридания. Хлипаше така неудържимо, че добродушната селянка Марта се поуплаши и много u дожаля за нея. Отиде до леглото и се надвеси над момичето.
– Ей, не бива да плачеш така – замоли я тя. – Недей, не бива! Не знаех, че ще се разсърдиш. Аз от нищо не разбирам, точно както каза. Простете ми, госпожице. Недейте да плачете.
Имаше нещо успокоително и наистина дружелюбно в странния u йоркширски говор и твърдостта u и това подейства добре на Мери. Постепенно тя спря да плаче и утихна. Марта, изглежда, си отдъхна.
– Време е вече да ставаш – рече тя. – Госпожа Медлок ми нареди да ти нося закуската, чая и вечерята в съседната стая. Направиха я детска стая за теб. Ако станеш, ще ти помогна да се облечеш. Ако копчетата ти са на гърба, не можеш да ги закопчаеш сама.
Когато Мери най-сетне реши да стане, дрехите, които извади Марта от гардероба, не бяха онези, които носеше предната вечер при пристигането си.
– Тези дрехи не са мои – рече тя. – Моите са черни.
Тя огледа дебелото бяло вълнено палто и роклята и добави с хладно одобрение:
– Тези са по-хубави от моите.
– Тях трябва да облечеш – отвърна Марта. – Господин Крейвън нареди на госпожа Медлок да ги купи в Лондон. Той каза: “Не ща дете, облечено в черно, да обикаля тук като изгубена душа. Къщата ще стане още по-тъжна. Сложи u малко цвят”. Майка ми каза, че разбира какво има предвид той. Майка ми винаги разбира какво имат предвид хората. И тя самата недолюбва черното.
– Мразя черното – рече Мери.
В процеса на обличане и двете научиха по нещичко. Марта беше закопчавала по-малките си братя и сестри, но никога не беше виждала дете да стои така неподвижно и да чака някой друг да върши всичко вместо него, сякаш си нямаше собствени ръце и крака.
– Що сама не си обуеш обувките? – попита тя, когато Мери мълчаливо u протегна крака си.
– Моята ая ме обуваше – отвърна вторачилата се в нея Мери. – Така беше прието.
Тя много често казваше “Така беше прието”. В Индия слугите все го повтаряха. Ако някой им наредеше да правят нещо, което техните предци не са правили хиляда години наред, те го поглеждаха кротко и казваха “Така не е прието” и с това въпросът приключваше.
Не беше прието и господарката Мери да прави нещо, докато я обличат, освен да стои като кукла, но още преди да бъде готова за закуска, тя започна да подозира, че животът в имението Мисълтуейт ще я научи на много нови неща – като например сама да си обува обувките и чорапите и да вдига нещата, които изтърваваше. Ако бе добре обучена прислужница на някоя фина млада дама, Марта щеше да е много по-раболепна и почтителна и щеше да знае, че в задълженията u влизат и вчесването на косата, и закопчаването на обувките, и вдигането и подреждането на паднали по земята неща. Тя обаче беше само една необучена йоркширска селянка, израсла в къщичка сред пустите поля заедно с цял рояк братчета и сестричета, които не бяха и сънували, че не те самите трябва да се грижат за себе си и за по-малките – пеленачета и прохождащи дечица, които се препъваха на всяка крачка, а някой друг.
Ако Мери Ленъкс бе дете, което бе винаги готово да се забавлява, сигурно щеше да се радва на приказливостта на Марта. Но Мери само я слушаше с безразличие и се чудеше на свободното u държане. Отначало изобщо не u беше интересно, но постепенно, докато момичето бърбореше добродушно и непретенциозно, тя започна да се вслушва в думите му.
– Ама ти трябва да ги видиш всичките – разправяше Марта. – Ние сме дванайсет деца, а баща ми изкарва само по шестнайсет шилинга на седмица. Да ти кажа, майка ми трябва да се оправя така, че да има овесена каша за всички. Малките се търкалят из полето и си играят там по цял ден и мама разправя, че от тамошния въздух се закръглят и че според нея те пасат трева също като дивите понита. Наш Дикън е на дванайсет години и си има едно малко пони, дето го смята за свое.
– Откъде го е взел? – попита Мери.
– Намерил го е в полето заедно с майка му още като е било малко, и е почнал да се сприятелява с него – давал му е къшейчета хляб и му е берял трева. И то го е заобичало и сега върви подире му и му дава да му се качва на гърба. Дикън е добро момче и животните го обичат.
Досега Мери никога не бе имала животинче, а винаги бе искала. И затова мъничко се заинтересува от Дикън и тъй като никога досега не се бе интересувала от никой друг освен от себе си, това бе зараждане на едно здраво чувство. Когато отиде в стаята, която бяха преустроили в детска, откри, че бе почти същата както онази, в която бе спала. Това бе стая не за дете, а за голям човек, с мрачни стари картини по стените и масивни стари дъбови столове. На масата в средата бе подредена хубава питателна закуска. Но Мери открай време нямаше апетит и изгледа почти с безразличие първата чиния, която Марта сложи пред нея.
– Не искам – рече тя.
– Не щеш овесена каша? – възкликна невярващо Марта.
– Не.
– Ама ти не знаеш колко е вкусна. Сложи u малко сироп или захар.
– Не искам! – повтори Мери.
– Ей! – каза Марта. – Не мога да търпя хубава храна да отиде зян. Ако братчетата и сестричетата ми бяха тук, за пет минути щяха да я ометат.
– Защо? – попита Мери студено.
– Защо? – повтори Марта. – Защото едва ли някога в живота стомасите им са били пълни. Гладни са като вълци!
– Не знам какво е глад – заяви Мери с безразличието на невежа.
Марта се възмути.
– Е, ще ти е от полза да опиташ, то е ясно – рече тя откровено. – Не мога да търпя хора, които само седят и зяпат хубавия хляб и мръвки. Честно! Как ми се иска Дикън и Фил, и Джейн, и всички останали да носеха под престилките си закуски като тая!
– Защо не им я занесеш? – предложи Мери.
– Защото не е моя – отвърна твърдо Марта. – И освен това днес не е свободният ми ден. Аз имам свободен ден веднъж в месеца, също като другите. Тогава си ходя вкъщи да почистя и да разтребя вместо мама, та и тя един ден да си отдъхне.
Мери пийна малко чай и изяде една препечена филийка с мармалад.
– Облечи се топло и излез навън да поиграеш – рече Марта. – Ще ти е от полза, а и ще огладнееш за обяд.
Мери отиде до прозореца. Навън имаше градини с пътеки и големи дървета, но всичко изглеждаше мрачно и мразовито.
– Навън ли? Защо да излизам в такова време?
– Добре, ако не излезеш, ще си стоиш вътре, ама какво ще правиш?
Мери се огледа. Нямаше нищо за правене.
Когато бе подготвяла детската стая, госпожа Медлок не се бе сетила за никакви занимания. Може би наистина щеше да е по-добре да излезе навън и да разгледа градините.
– Кой ще дойде с мен?
Марта я изгледа учудено.
– Сама ще отидеш. Ще трябва да се научиш да си играеш като другите деца, които нямат братя и сестри. Наш Дикън, като излезе сам в полето, си играе там с часове. Така се е сприятелил и с понито. В полята има и овце, които го познават, и птици, които идват да кълват от ръката му. Колкото и малко да има за ядене, той винаги отделя от хляба си да даде на своите животинки.
Именно това, че спомена Дикън, накара Мери да реши да излезе навън, макар че тя не го осъзнаваше. Навън щеше да има птици, дори и да нямаше кончета и овце. Сигурно нямаше да са като птиците в Индия и сигурно щеше да u е забавно да ги гледа.
Марта u намери палтото и шапката, даде u чифт здрави обувки и я заведе долу.
– Ако заобиколиш оттук, ще стигнеш в градините – каза тя и u посочи една врата в живия плет. – Лятос там има много цветя, но сега нищо не цъфти – като че се поколеба за миг, а после додаде: – Една от градините е заключена. Никой не е влизал там от десет години.
– Защо? – не успя да се сдържи да попита Мери. Още една заключена врата освен стоте в странната къща.
– Господин Крейвън нареди да я заключат, когато жена му внезапно се спомина. Не пуска никого вътре. Това беше нейната градина. Той заключи вратата, а после зарови ключа в земята. Госпожа Медлок звъни – трябва да тичам.
След като тя си отиде, Мери пое по пътеката, която водеше към вратата сред храстите. Градината, в която никой не бе влизал от десет години, не u излизаше от ума. Чудеше се как ли изглежда и дали в нея още виреят цветя. Мина през вратата в храстите и се озова в голям парк с обширни поляни и лъкатушни алеи, обрамчени от подкастрени храсти. Там имаше и дървета, и цветни лехи, и вечнозелени храсти, подрязани в странни форми, и голям шадраван със стар сив фонтан в средата. Но цветните лехи бяха голи и неприветливи, а фонтанът не работеше. Това не беше заключената градина. Как ли може да се заключи градина? В градина винаги можеш да влезеш!
Тъкмо си го помисли, когато забеляза, че в края на алеята, по която вървеше, имаше някаква дълга стена, обрасла с бръшлян. Тя не познаваше достатъчно Англия и не се досети, че това е градината, в която се отглеждат плодове и зеленчуци. Приближи се до стената и откри сред бръшляна зелена врата – беше отворена. И това очевидно не беше заключената градина – тук можеше да влезе.
Мина през вратата и откри, че градината е опасана от стени и е една от няколкото оградени със зидове градини, свързани помежду си. Видя друга отворена зелена врата, зад която се виждаха храсти и пътеки между лехи със зимни зеленчуци. Покрай стената растяха овощни дървета, а някои от лехите бяха покрити с парници. Мястото е пусто и грозно, мислеше си Мери, докато се оглеждаше. Може би през лятото, когато се раззеленеше, щеше да е по-приятно, но сега никак не беше хубаво.
След малко през вратата, която водеше към втората градина, влезе старец с лопата на рамо. Щом видя Мери, той се стресна, а после докосна шапката си. Лицето му беше старо и навъсено и той като че никак не се зарадва, че я вижда – но пък и на нея градината му не u харесваше и затова на лицето u бе изписано най-начумереното u изражение. Несъмнено и тя никак не се радваше, че го вижда.
– Какво е това място? – попита тя.
– Една от зеленчуковите градини – отвърна той.
– А това какво е? – посочи Мери друга зелена врата.
– Друга – отвърна кратко той. – Има още една отвъд стената, а зад нея е овощната градина.
– Може ли да отида там? – попита Мери.
– Щом искаш, иди, но там няма нищо за гледане.
Мери не каза нищо. Тръгна по пътеката и мина през втората зелена врата. Там пак имаше стени, зимни зеленчуци и парници, но във втората стена пак имаше зелена врата и тя не беше отворена. Може би водеше тъкмо към градината, която никой не бе виждал цели десет години. Мери съвсем не беше плашливо дете и винаги правеше каквото си наумеше, затова отиде до вратата и натисна дръжката. Надяваше се да не се отвори, защото искаше да се увери, че е намерила тайнствената градина, ала тя се отвори съвсем лесно. Мери мина през нея и се озова в една овощна градина. Тя също бе заградена от стени, покрай които растяха дървета, а сред кафявата увехнала трева растяха голи плодни дървета, но никъде не се виждаше зелена врата. Мери я потърси – когато влезе през първата врата, бе забелязала, че стената като че не свършваше с овощната градина, а продължаваше нататък, сякаш ограждаше и още нещо след нея. Виждаше стърчащите над стената върхове на дървета, а когато спря, забеляза и птица с яркочервена гръд, която бе кацнала на най-високия клон на едно от тях. Изведнъж птичката запя зимната си песен – сякаш бе видяла Мери и я викаше.
Мери се спря и се заслуша. Веселото дружелюбно подсвиркване на птичето я зарадва – дори и едно неприятно малко момиченце може да се почувства самотно, а голямата заключена къща, големите голи поля и големите пусти градини караха точно това момиченце да се чувства така, сякаш бе останало сам-само на света. Ако бе любвеобилно дете, свикнало да бъде обичано, сигурно сърцето u щеше да се сломи, но макар и да бе “Господарката Мери, дето вечно се чумери”, се чувстваше сирота и червеногръдата птичка почти успя да предизвика усмивка върху киселото u личице. Слуша я, докато птичето отлетя. Не приличаше на индийските птици – Мери го хареса и се чудеше дали някога ще го види пак. Може би то живееше в тайнствената градина и знаеше всичко за нея.
Навярно мислеше толкова много за запустялата градина, защото изобщо нямаше какво да прави. Беше любопитна и u се искаше да я види. Защо господин Арчибалд Крейвън бе заровил ключа? Ако бе толкова привързан към жена си, защо мразеше градината u? Тя се чудеше дали изобщо някога щеше да го види, но знаеше, че и да го видеше, нямаше да го хареса, пък и той нея, и щеше само да стои, да го гледа втренчено и да мълчи, макар че страшно щеше да u се иска да го попита защо е постъпил толкова странно.
“Хората никога не ме харесват, но и аз никого не харесвам, помисли си тя. И изобщо не мога да говоря като децата на Крофорд. Те вечно дърдорят, смеят се и вдигат шум”.
Сети се за червеношийката и за това, как тя сякаш пееше за нея, и щом си спомни върха на дървото, на който бе кацнало птичето, спря изведнъж.
– Убедена съм, че онова дърво е в тайната градина! Сигурна съм! – възкликна тя. – Стената ограждаше мястото, а нямаше врата.
Тя се върна в първата зеленчукова градина и намери стареца, който копаеше там. Приближи се, застана до него и започна да го наблюдава намръщено. Той не я забелязваше и тя най-сетне го заговори.
– Ходих в другите градини – каза тя.
– Че кой те спира – отвърна той свадливо.
– Ходих и в овощната градина.
– Няма куче на вратата да те ухапе – отвърна той.
– Там нямаше врата за другата градина – продължи Мери.
– Каква градина? – тросна u се той и спря да копае за миг.
– Онази отвъд стената – отвърна Мери. – Там растат дървета – видях върховете им. Едно птиче с червени гърди беше кацнало на един клон и пееше.
За нейно учудване навъсеното му старо и обветрено лице смени изражението си. По него бавно се изписа усмивка и сега градинарят изглеждаше съвсем различно. Тогава си помисли: “Интересно колко по-приятен изглежда човек, когато се усмихва!” Досега това не u беше хрумвало.
Той се обърна към овощната градина и засвири с уста – тихо и нежно. Тя не разбираше как един толкова намръщен човек можеше да издава такива примамливи звуци.
И почти в същия миг се случи нещо прекрасно. Тя чу лек забързан шум от криле във въздуха – бе птичето с червените гърди, което летеше към тях и накрая кацна на голяма буца пръст до крака на градинаря.
– Ето го – позасмя се старецът и заговори на птичето като на дете: – Къде се губиш, просяче нахално? – рече той. – Днес не съм те виждал. Да не си почнало с ухажването толкова рано, по никое време? Разбързало си се!
Птичето килна главица настрани и го изгледа с блестящото си оченце, прилично на черна капка роса. Изглежда, се познаваха добре и то ни най-малко не се страхуваше. Заподскача наоколо, като кълвеше чевръсто пръстта – търсеше семенца и насекоми. Странно чувство изпълни сърцето на Мери, защото птичето бе толкова хубаво и весело и толкова приличаше на човек. Имаше мъничко закръглено телце, изящна човка и тънки стройни крачета.
– Винаги ли идва, когато го повикаш? – попита тя почти шепнешком.
– Да. Познавам го още от пиленце. Гнездото му се намира в другата градина и когато за първи път прелетя над стената, беше толкова слабичко, че не можа да се върне няколко дни, и станахме приятели с него. А когато прехвръкна обратно, другите птичета от люпилото бяха отлетели и то остана самотно, та се върна при мен.
– А що за птиче е? – попита Мери.
– Че не знаеш ли? Това е червеношийка, а те са най-добродушните и най-любопитни птички на света. Дружелюбни са почти колкото кучетата, стига да знаеш как да се разбираш с тях. Гледай го как си кълве там и сегиз-тогиз ни поглежда. Знае, че говорим за него.
Да наблюдава този старец, бе най-странното нещо на света. С такава гордост и обич той гледаше малкото топчесто птиче, пременено с червено “елече” .
– Голям суетник си е то – засмя се той. – Обича да слуша как приказват за него. И е любопитно – Бога ми, няма равно на себе си по любопитство и вечно си вре човката в чуждите работи. Неизменно идва да види какво садя. Знае всичко, за което господин Крейвън не си прави труда да попита. То е главният градинар, да знаеш.
Червеношийката подскачаше наоколо и усърдно кълвеше пръстта, а сегиз-тогиз спираше и ги попоглеждаше. На Мери u се струваше, че черните очи на птичето, прилични на капки роса, я оглеждат с огромно любопитство. Сякаш то наистина се опитваше да разбере всичко за нея. Странното чувство в сърцето u се усили.
– Къде са отлетели останалите птичета от люпилото? – попита тя.
– Няма как да се узнае. Старите ги избутват от гнездото и ги учат да летят и преди да си се усетил, вече са се пръснали по света. Това тук е хитро и е разбрало, че е останало самo.
Мери пристъпи съм червеношийката и се втренчи строго в нея.
– И аз съм сама – рече тя.
Досега тя не знаеше, че това е една от причините да се чувства кисела и сърдита. Като че го проумя, докато червеношийката я гледаше и тя гледаше червеношийката.
Старият градинар бутна кепето си назад върху плешивото си теме и се загледа в нея.
– Ти да не си онуй момиче от Индия?
Мери кимна.
– Значи нищо чудно, че си самотна. И още по-самотно ще ти стане – рече той.
После започна отново да копае, като забиваше лопатата в тлъстия градински чернозем, а червеношийката подскачаше наоколо, сякаш беше много заета.
– Как се казваш? – попита Мери.
Той се изправи и отговори:
– Бен Уедърстаф – и додаде с невесел смях: – То, и аз съм самотен, освен когато то е с мен – и посочи с палец птичето. – То е единственият ми приятел.
– Аз изобщо нямам приятели – рече Мери. – Никога не съм имала. Моята ая не ме обичаше и никога с никого не съм си играла.
В Йоркшир са свикнали да казват каквото мислят, право в очите, а старият Бен Уедърстаф бе истински жител на йоркширските поля.
– Значи двамата с теб бая си приличаме – рече той. – От един дол дренки сме. И двамата не сме хубави и сме си такива кисели, каквито изглеждаме. И двамата сме много проклети, уверявам те.
Думите му бяха съвсем недвусмислени, а Мери Ленъкс никога досега през живота си не беше чувала истината за себе си. Индийските слуги винаги се кланяха и се подчиняваха независимо какво правеше. Никога не се бе замисляла за външния си вид, но се зачуди дали е толкова неугледна, колкото Бен Уедърстаф, и дали е била кисела като него, преди да дойде червеношийката. Зачуди се също дали е “много проклета”. Чувстваше се неловко.
Изведнъж наблизо се разнесоха кръшни трели и тя се обърна. На няколко крачки от нея растеше ябълкова фиданка – червеношийката бе кацнала на една от клонките u и бе подхванала песен. Бен Уедърстаф се заля в смях.
– Защо прави така? – попита Мери.
– То е решило да се сприятелите – отвърна Бен. – Проклет да съм, ако не те е харесало.
– Мен ли? – възкликна Мери, приближи се внимателно към фиданката и погледна нагоре.
– Искаш ли да станем приятели? – попита тя червеношийката, все едно говореше с човек. – Искаш ли? – при това не го изрече строго или високомерно, както говореше в Индия, а с такъв кротък и умолителен ласкав гласец, че Бен Уедърстаф се изненада също толкова, колкото и тя, когато го чу да свирука.
– Ама че ти го каза съвсем човешки – провикна се той. – Като истинско дете, а не като някоя свадлива бабишкера. Почти както Дикън разговаря с дивите животни в полята.
– Познаваш ли Дикън? – обърна се припряно Мери.
– Него всички го познават. Дикън скита навсякъде. Него и къпините, и пиренът даже го знаят. Казвам ти, на него лисиците му показват леговищата с малките си, а чучулигите не крият гнездата си от него.
На Мери u се искаше да го разпита още. Дикън u беше почти също толкова любопитен, колкото и запустялата градина. Но тъкмо в този миг червеношийката, допяла песента си, размаха крилца, разпери ги и отлетя. Беше приключила с посещението си и си имаше и друга работа.
– Птичето прелетя отвъд стената! – извика Мери, докато го сподиряше с поглед. – Прелетя над овощната градина, а после и над другата стена – в градината, която нямаше врата!
– То живее там – рече старият Бен. – Там се е излюпило. Ако ухажва, сигурно се увърта около някоя млада госпожица червеношийка, която живее там сред старите трендафили.
– Трендафили – повтори Мери. – Там трендафили ли има?
Бен Уедърстаф отново хвана лопатата и започна да копае.
– Преди десет години имаше – измърмори той.
– Много ми се иска да ги видя – рече Мери. – Къде е зелената врата? Някъде трябва да има врата.
Бен заби дълбоко лопатата – изглеждаше също тъй недружелюбен, както и когато Мери го видя за първи път.
– Преди десет години имаше, но сега няма.
– Няма врата?! – извика Мери. – Трябва да има!
– Никой не може да я намери, пък и на никого не му е работа да я търси. Не бъди нахална и не си навирай носа там, където не трябва. Е, аз си имам работа – бягай да си играеш. Нямам повече време.
И той спря да копае, метна лопатата на рамо и тръгна, без дори да я погледне или да u каже довиждане.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания