Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

През пустите поля

Тя спа дълго, а когато се събуди, госпожа Медлок беше купила на една от гарите кошница с храна и те обядваха с пилешко, студено говеждо и хляб с масло и пиха горещ чай. Дъждът като че се лееше още по-силно и всички на гарата бяха облечени в мокри лъскави дъждобрани. Пазачът запали лампите в купето. Госпожа Медлок много се оживи от чая, пилешкото и говеждото. Тя си похапна обилно, след което заспа. Мери седеше и гледаше как шапката u лека-полека се килва на една страна, докато и самата тя не задряма отново в ъгъла на купето, приспана от плисъка на дъжда по стъклата. Когато се събуди, се беше стъмнило. Влакът бе спрял на някаква гара и госпожа Медлок я разтърсваше:
– Стига си спала! Време е да отвориш очи! Вече сме на гара Туейт и ни чака дълъг път.
Мери се изправи и се опита да задържи очите си отворени, докато госпожа Медлок събираше багажа. Момиченцето не u предложи помощ, защото в Индия винаги прислужниците събираха и носеха багажа и u се струваше съвсем в реда на нещата други хора да обслужват някого.
Гарата беше малка и от влака като че не слезе никой друг освен тях. Началник-гарата заговори госпожа Медлок – грубовато и добродушно, като изговаряше думите по особен, провлечен начин. По-късно Мери разбра, че това е йоркширски диалект.
– Гле’ам, връщате са – рече той. – И водите и малк’та.
– Да, т’ва е тя – отговори госпожа Медлок също по йоркширски и посочи с глава Мери. – Как е твойта госпожа?
– Бива, бива. Колата ви чака вънка.
Отпред бе спряла карета. Момиченцето забеляза, че е елегантна, а и лакеят, който u помогна да се качи, също беше елегантен. Дългият му дъждобран и качулката му лъщяха от дъжда – от тях капеше вода, както и от всичко наоколо, включително от плещестия началник-гара.
Когато лакеят затвори вратата, качи се на капрата с кочияша и потеглиха, Мери вече се бе разположила удобно на възглавниците в ъгъла, но не u се искаше да заспива отново. Седеше и гледаше през прозореца, любопитна да види нещо по пътя към странното място, за което разказваше госпожа Медлок. Тя съвсем не беше плахо дете и не че я беше страх, но пък и нямаше как да знае човек какво може да се случи в къща със сто стаи, почти всичките заключени, къща на края на пустошта.
– Какво е това “пустош”? – запита тя внезапно госпожа Медлок.
– Погледни след десетина минути през прозореца и ще видиш – отвърна жената. – Ще изминем близо осем километра през Мисълската пустош, докато стигнем в имението. Няма да се вижда много, защото е нощ и е тъмно, но все нещо ще видиш.
Мери не попита нищо повече и зачака в тъмния ъгъл, вперила очи в прозореца. Лампите на каретата осветяваха пътя непосредствено пред тях и тя успяваше да мерне това-онова. След като напуснаха гарата, минаха през едно селце и там тя видя варосани къщички и светлините на кръчмата. После минаха покрай една църква, покрай дома на свещеника и някаква малка витрина с играчки, бонбони и разни джунджурии за продан. Поеха по главния път и тя видя плетища и дървета. След това май дълго време нямаше нищо друго – или поне на нея u се стори дълго.
Най-сетне конете забавиха ход, сякаш изкачваха нанагорнище, а скоро и дърветата и плетищата като че изчезнаха. Тя вече не виждаше нищо друго освен плътен мрак и от двете страни. Наведе се и долепи лице до прозореца и тъкмо тогава колата силно подскочи.
– А, вече сме в полята, ясно – каза госпожа Медлок.
Лампите на каретата хвърляха жълта светлина върху изровения път, който се врязваше сред храстите и ниската растителност, а те се губеха в ширналия се наоколо мрак. Излезе вятър – свиреше с чудато, диво, приглушено фучене.
– Това... това нали не е морето? – погледна Мери спътницата си.
– Не, не е – отвърна госпожата. – Нито е поле, нито планина. Просто километри и километри диви поля, в които не расте нищо освен пирен, прещип и зановец и не живее нищо друго освен диви понита и овце.
– Ако имаше вода, все едно е морето – рече Мери. – В момента звучи също като морето.
– Вятърът свири в храстите – обясни госпожа Медлок. – Тук е диво и според мен много унило място, въпреки че много хора го харесват, особено когато пиренът цъфти.
Те дълго пътуваха в тъмното и макар че дъждът спря, вятърът виеше и фучеше, издавайки най-странни звуци. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше, а на няколко пъти каретата мина по мостчета, под които водата течеше устремно и шумно. На Мери u се струваше, че това пътуване няма да има край и че безпределната мрачна пустош е черната шир на океан, през който тя преминава по тясна ивица суша.
– Не ми харесва – рече си тя. – Не ми харесва! – и още по-силно присви тънките си устни.
Конете изкачваха една стръмнина, когато тя за първи път мярна светлина. Госпожа Медлок също я видя и въздъхна продължително и облекчено.
– Е, радвам се, че виждам тази светлинка – възкликна тя. – Това е прозорецът на къщичката на пазача. Още малко – и каквото и да става, ще пием хубав чай.
И наистина беше “още малко”, защото, когато каретата влезе през портата на парка, оставаха още три километра път. Короните на дърветата край него почти се сключваха над тях и те сякаш минаваха под дълъг тъмен свод.
Излязоха на открито и спряха пред невероятно дълга ниска къща, която заграждаше застлан с камъни двор. Отначало на Мери u се стори, че нито един прозорец не свети, но щом слезе от каретата, забеляза мъждива светлина в една ъглова стая на горния етаж.
Входната врата беше огромна, от масивни дъбови дъски със странна форма, обкована с големи железни гвоздеи и подсилена със солиден обков. Тя водеше към просторно преддверие, толкова слабо осветено, че Мери изгуби всякакво желание да разглежда лицата на окачените по стените портрети и фигурите в рицарски доспехи. Застанала на каменния под, тя изглеждаше като мъничка черна фигурка и се чувстваше точно толкова малка, безпомощна и не на място, колкото и изглеждаше.
До прислужника, който им отвори вратата, стоеше спретнат слабоват старец.
– Заведете я в стаята u – рече той с прегракнал глас. – Той не иска да я вижда. Утре сутринта заминава за Лондон.
– Много добре, господин Пичър – отвърна госпожа Медлок. – Стига да зная какво се очаква от мен, аз мога да се справя.
– От вас, госпожо Медлок, се очаква да се погрижите да не го безпокоят и да не вижда онова, което не желае да вижда.
Поведоха Мери Ленъкс по широко стълбище, после по един дълъг коридор и нагоре по няколко стъпала и по друг коридор, и по трети, докато най-сетне не се отвори една врата и тя се озова в стая със запалена камина и сервирана на масата вечеря.
Госпожа Медлок каза, без да се церемони:
– Е, вече пристигна! Ще живееш в тази стая и в съседната – и няма да ходиш никъде другаде. Не го забравяй!
Ето как господарката Мери пристигна в имението Мисълтуейт и може би откакто се бе родила, не се бе чувствала толкова посърнала.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания