Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Бен Уедърстаф

Едно от странните неща на този свят е, че само от време на време човек е напълно сигурен, че ще живее вечно. Понякога го осъзнава, когато стане призори, в часа на нежната и тържествена зора, излезе и застане сам, отметне назад глава и се загледа нагоре в бледото небе, което бавно се променя и порозовява, и на изток се случват прекрасни непознати неща, които те карат да изкрещиш и сърцето ти да замре от чудното и неизменно величие на изгрева, който се повтаря всяка сутрин от хиляди и хиляди години. Осъзнава го само за миг. Друг път го осъзнава, когато стои сам сред гора по залез-слънце и тайнственият златен покой, процеждащ се през клоните, сякаш бавно повтаря в отново и отново нещо, което той не чува добре, колкото и да напряга слух. А понякога го кара да повярва в безкрайната тишина на тъмносинята нощ с милионите звезди, които чакат и гледат. Понякога само звукът на далечна музика го прави истинско или пък погледът на нечии очи.
Точно това се случи с Колин, когато за първи път видя, чу и почувства Пролетта между четирите високи стени на тайната градина. Този следобед сякаш целият свят се беше посветил на целта да бъде съвършен, лъчезарно красив и ласкав към едно момче. Навярно от чиста небесна доброта пролетта дойде и струпа всичко, което можеше, точно на това място. Неведнъж Дикън спираше работата си, замираше с растящо удивление в очите и кротко поклащаше глава.
– Ех, че е чудно! – възкликна той. – Аз съм на дванайсет години, карам тринайсетата и съм имал много следобеди за тринайсет години, но ми се чини, че такъв чуден, като днешния, не съм виждал!
– Да, чуден е – съгласи се Мери и въздъхна не от друго, а от радост. – Бих се заклела, че по-чуден следобед от този не е имало на света!
– Не ви ли се струва – попита Колин замечтано, но внимателно, – че туй сичкото тука е напра’ено само за мен?
– Божичко! – извика възхитено Мери. – Добре го докара на йоркширски! Страшен си, ама наистина!
И радостта се възцари. Те избутаха количката под сливата, цялата покрита със снежнобели цветове и обгърната от жуженето на пчелите. Приличаше на разкошен балдахин на приказен крал. Наблизо имаше цъфнали череши и ябълки, целите в розово-бели пъпки. Тук-там някои се бяха разпукали. Сред цъфтящите клонки на балдахина се мяркаха късчета синьо небе, които гледаха надолу като прекрасни сини очи.
Мери и Дикън работеха по малко ту тук, ту там, а Колин ги наблюдаваше. Те му носеха да разглежда най-различни неща – разпукващи се пъпки, затворени пъпки, клонки, които се разлистваха, паднало на земята перо от кълвач, празна черупка от рано излюпило се птиче. Дикън бавно буташе количката из градината и често-често спираше, за да може Колин да види всички чудеса, които никнеха от земята и висяха от дърветата. Все едно го разхождаха тържествено из страната на вълшебен крал и кралица и му показваха всичките u тайнствени богатства.
– Чудя се дали ще видим червеношийката? – възкликна Колин.

– Скоро ша мо’еш честичко да я виждаш – отвърна Дикън. – Когат’ пиленцата са излюпят, на малкото ни приятелче свят ша му са завий от работа. Ша го видиш, как фърчи напред-назад и носи червеи, големи колкот’ него, а в гнездото се дига такъв шум, като наближи, че хич не знае в коя от зейналите човки да пусне храна най-напред. Зейнали човки отвсякъде! Майка казва, че като гледа колко работа има една червеношийка, че да пълни тия гладни човки, u се струва, че е някоя дама без никаква работа. Чинело u се, че пот се лее от тия дребосъчета, макар и човек да не може да го види.
Това ги накара да се разкикотят толкова радостно, че трябваше да закриват устата си с ръка, защото се сетиха, че никой не бива да ги чуе. Колин бе получил още преди няколко дни указания относно закона за шепненето и тихото говорене. Тази тайнственост му харесваше и той правеше каквото можеше, но в разгара на такова радостно въодушевление е доста трудно човек да се смее шепнешком.
Всеки миг от следобеда бе изпълнен с нови неща и с всеки изминал час слънчевите лъчи ставаха все по-златни. Закараха количката обратно под балдахина. Дикън седна на тревата и извади свирката си и точно тогава Колин видя нещо, което дотогава не бе имал време да забележи.
– Това дърво там е много старо, нали? – попита той. Дикън погледна към дървото, Мери също се обърна нататък и за миг настъпи тишина.
– Да – потвърди след малко Дикън и тихият му глас прозвуча много нежно.
– Клоните са сиви и никъде няма нито едно листо – продължи Колин. – То е съвсем мъртво, нали?
– Да – съгласи се Дикън. – Но розите са пропълзели по него и когато се разлистят и нацъфтят, ще скрият всички мъртви клони до един. И тогава то няма да изглежда мъртво. То ще е най-хубавото от всички.
Мери продължаваше замислено да съзерцава дървото.
– Изглежда тъй, сякаш му се е отчупил някой голям клон – рече Колин. – Чудя се как ли е станало.
– Станало е преди много години – отвърна Дикън. – Ей! – извика той с внезапно облекчение и докосна Колин с ръка. – Виж червеношийката! Ето го и господина! Ходил е да търси храна за другарката си.
Колин замалко да го изпусне, но успя да го зърне за миг – червеногърдото птиче, понесло нещо в човката си. То се стрелна през зеленината към гъсто обраслия ъгъл и се скри от погледите им. Колин отново се отпусна на възглавницата и се позасмя.
– Носи u следобедния чай. Сигурно е пет часа. Мисля, че и аз бих изпил един чай.
Така се спасиха.
– Магията прати червеношийката – пошушна тайно Мери на Дикън по-късно. – Знам, че беше Магията – защото и двамата с Дикън се бяха уплашили, че Колин може да попита нещо за дървото, чийто клон се бе отчупил преди десет години. Те дълго говориха за това и Дикън потъркваше разтревожено главата си.
– Тря’а да се правим, че то не е по-различно от другите дървета – рече той. – Не мо’eм да му кажем как се е счупил клонът. Горкото момче! Ако каже нещо за дървото, тря’а... тря’а да изглеждаме весели.
– Да, тря’а – съгласи се Мери.
Но докато гледаше дървото, бе усетила, че никак не изглежда весела. Тогава много се зачуди дали имаше нещо вярно в онова друго нещо, което Дикън беше казал. Той бе продължил озадачено да потърква ръждиворижавата си глава, но в сините му очи бе започнало да се появява облекчение.
– Госпожа Крейвън е била много хубава млада дама – бе продължил той колебливо. – Майка смята, че тя много пъти навестява Мисълтуейт и се грижи за младия господин Колин, както правят майките, напуснали този свят. Те няма как да не се връщат, разбираш ли? Може и тя да е била в градината и точно тя да ни е накарала да работим и да го доведем тук.
Мери бе помислила, че Дикън u говори за Магията, защото тя силно вярваше в Магията и тайно се надяваше, че Дикън прави магии – добри магии, разбира се – на всичко около себе си и точно затова хората го харесват толкова много, а дивите животни знаят, че е техен приятел. Зачуди се дали пък неговата дарба не бе довела червеношийката тъкмо в мига, когато Колин зададе онзи опасен въпрос. Тя чувстваше, че неговата Магия действа целия следобед и кара Колин да изглежда съвсем различен. Струваше u се невъзможно, че той бе онова лудо същество, което пищеше, удряше и хапеше възглавницата си. Дори и бледото му като слонова кост лице като че се променяше. Леката руменина, появила се по лицето, шията и ръцете му, когато за първи път влезе в градината, така и не изчезна. Той изглеждаше като направен от плът, а не от слонова кост или восък.
Видяха как червеношийката занесе на два-три пъти храна на другарката си, и това дотолкова им напомни за следобедния чай, че Колин реши, че непременно трябва да пият чай.
– Върви кажи на някой от прислужниците да донесе всичко в една кошница до алеята с рододендрона – поръча той. – А после вие двамата с Дикън можете да я донесете тук.
Идеята беше приемлива и лесноизпълнима и когато постлаха бялата покривка на тревата и наредиха върху нея горещия чай, препечения хляб с масло и кифлите, започнаха лакомо да лапат. Няколко птички, хвръкнали по домашни поръчки, спряха да видят какво става, и взеха дейно участие в издирването на трохите. Орехчо и Черупко се стрелкаха по дърветата с парчета сладкиш, а Сажда замъкна половин кифла, намазана с масло, в един ъгъл, кълва я, преобръща я, разглежда я, като дрезгаво правеше забележки, и най-сетне я глътна радостно на един залък.
Следобедът вървеше към мека привечер. Златните копия на слънцето потъмняваха, пчелите се прибираха, а птиците прехвърчаха все по-рядко. Дикън и Мери седяха на тревата, кошницата вече беше приготвена за връщане вкъщи, а Колин лежеше на възглавницата. Беше отметнал тежките къдри от челото си и лицето му имаше доста естествен цвят.
– Не искам този следобед да свършва – рече той. – Но утре ще се върна пак и вдругиден, и в по-вдругиден, и в още по-вдругиден.
– Ще дишаш много чист въздух, нали? – попита Мери.
– Нищо друго не искам – отвърна той. – Вече видях пролетта, ще видя и лятото. Ще видя как всичко расте тук. И аз ще раста тук.
– Точно тъй – потвърди Дикън. – Няма да мине много време – и ще те научим да ходиш и да копаеш като другите.
Колин се изчерви като рак.
– Да ходя! – възкликна той. – Да копая! Ще мога ли?
Дикън го погледна деликатно и предпазливо. Нито той, нито Мери бяха го питали какво му има на краката.
– Ще ходиш, че как! – заяви Дикън решително. – Имаш си крака също като другите хора!
Мери доста се уплаши, докато не чу какво отговори Колин:
– Нищо им няма на краката ми, но са толкова тънки и слаби! Така треперят, че ме е страх да се изправя на тях.
Мери и Дикън въздъхнаха с облекчение.
– Като спреш да се страхуваш, ще можеш да стоиш на тях – заяви Дикън, отново развеселен. – Скоро вече няма да те е страх.
– Дали? – попита Колин и млъкна, сякаш се чудеше.
Помълчаха известно време. Слънцето слизаше все по-ниско. Настъпваше часът, когато всичко утихва, а те наистина бяха прекарали един вълнуващ, изпълнен с труд следобед. Колин, изглежда, с наслада си почиваше. Дори и животните бяха спрели да щъкат наоколо, бяха се скупчили наблизо и си почиваха. Сажда беше кацнала с подвит крак на един нисък клон и дремеше, спуснала сивата ципа върху очите си. Мери тайно си мислеше, че враната след минутка може и да захърка.
И сред целия този покой те доста се стреснаха, когато Колин повдигна глава и внезапно прошепна силно и разтревожено:
– Кой е този човек?
Дикън и Мери скочиха на крака.
– Човек! – тихо извикаха двамата в един глас.
Колин посочи високия зид.
– Погледнете! – прошепна той развълнувано. – Само погледнете!
Мери и Дикън се извърнаха и погледнаха. Над стената се подаваше и ги гледаше възмутеното лице на Бен Уедърстаф, който се бе покачил на една стълба! Той размаха юмрук към Мери.
– Де да не бях ергенин и ти да ми беше щерка, какъв пердах щях да ти тегля! – провикна се той.
Той заплашително изкачи още едно стъпало, сякаш имаше намерение да скочи долу и да u даде да разбере. Но щом Мери тръгна към него, очевидно размисли и остана на най-горното стъпало на стълбата, като размахваше юмрук към нея.
– Никога не съм те одобрявал! – крещеше той. – Още откак те видях, не мога да те понасям! Мършава малка вещица с лице като суроватка, дет’ вечно разпитва и си пъха гагата, дето не u е работа! Хич не знам как станахме толкова гъсти с теб. Ако не беше оная червеношийка, пуста да остане...
– Бен Уедърстаф! – извика Мери, когато успя да си поеме дъх. Тя застана под него и му извика на пресекулки: – Бен Уедърстаф, точно червеношийката ми показа пътя!
Тогава Бен толкова се ядоса, че сякаш наистина щеше да скочи долу при нея.
– Ти, малка пакостнице! – провикна се той. – Да изкарваш червеношийката виновна... Не че на птичето му липсва нахалство! То ти било показало пътя! То! Ех, ти, дребосък такъв... – но тя видя как следващите му думи му се изплъзнаха, защото го мъчеше любопитство. – Но как влезе вътре, за Бога?
– Червеношийката ми показа пътя! – упорстваше Мери. – Тя не знаеше, но ми го показа. И няма нищо повече да ти кажа, докато ми размахваш юмруци.
В същия миг той внезапно спря да се заканва, а ченето му увисна – беше се втренчил над главата u в нещо, което идваше към него по тревата.
Щом пороят му от думи се заизлива, Колин така се изненада, че само се изправи в количката и заслуша като омагьосан. Но в разгара му се съвзе и махна властно на Дикън.
– Закарай ме там! – нареди той. – Закарай ме съвсем близо и спри точно пред него!
И гледай ти – точно това бе зърнал Бен Уедърстаф и ченето му увисна. Към него идваше една количка с разкошни възглавници и завивки, която приличаше на кралска колесница, защото в нея седеше облегнат един малък раджа с властен царски поглед в огромните очи, обрамчени с черни ресници, и протягаше надменно към него тънката си бяла ръка. Количката спря точно под носа на Бен Уедърстаф. Нищо чудно, наистина, че ченето му увисна.
– Знаеш ли кой съм аз? – попита раджата.
Как само се облещи Бен Уедърстаф! Зачервените му старчески очи се втренчиха в това, което беше пред него, сякаш виждаше призрак. Той се пулеше и преглъщаше, без да каже ни думица.
– Знаеш ли кой съм аз? – попита Колин още по-властно. – Отговаряй!
Бен Уедърстаф вдигна възлестата си ръка, прокара я по очите и по челото си и най-сетне отговори със странен треперещ глас:
– Кой си ти ли? Да, знам. Очите на майка ти ме гледат от твоето лице. Един Бог знае как си дошъл тук. Но ти си онова нещастно сакато момче.
Колин напълно забрави за болния си гръб. Лицето му стана аленочервено и той рязко се изправи в количката.
– Не съм сакат! – изкрещя той побеснял. – Не съм!
– Не е! – извика Мери с такова яростно възмущение, че едва не срути стената. – Той няма никаква буца, дори и колкото главичка на карфица! Аз проверих и нямаше – нямаше и помен от буца!
Бен Уедърстаф отново прокара ръка по челото си и продължи да се пули, сякаш никога нямаше да престане да се пули. Ръката му трепереше, устата му трепереше, гласът му трепереше. Той беше невеж и нетактичен старец и си спомняше само онова, което беше чувал.
– Ама ти... ти нямаш ли гърбица? – попита той дрезгаво.
– Не! – извика Колин.
– Ама нямаш ли... нямаш ли криви крака? – попита Бен още по-пресипнало.
Това вече беше твърде много. Силата, която Колин обикновено влагаше в пристъпите си, сега го разтърси по нов начин. Никога досега не го бяха обвинявали, че има криви крака, дори и шепнешком, и простичката вяра в тяхното съществуване, която личеше в гласа на Бен, надмина всичко, което плътта и кръвта на раджата биха могли да понесат. Гневът и накърнената му гордост го накараха да забрави за всичко друго освен за настоящия момент и го изпълниха с непозната досега енергия, с почти неестествена сила.
– Ела тук! – извика той на Дикън и започна да отхвърля завивките от краката си и да се измъква. – Ела тук! Ела тук! На секундата!
Само след миг Дикън застана до него. Мери затаи дъх и усети, че напук на себе си пребледнява.
– Той може да го направи! Той може да го направи! Той може да го направи! Той може! – бърбореше тя под нос, колкото може по-бързо.
Последва кратка ожесточена борба, завивките бяха изхвърлени на земята, Дикън хвана Колин за ръка, тънките му крака се показаха, после стъпиха на земята. Колин се изправи – изправи се! – и застана изпънат като струна. Изглеждаше изненадващо висок, главата му бе отметната назад и в странните му очи забляскаха светкавици.
– Виж ме! – кресна той на Бен Уедърстаф. – Ей, ти, погледни ме само! Само ме погледни!
– Че той не е по-гърбав от мен! – извика Дикън. – Не е по-гърбав от всяко момче в Йоркшир!
Това, което направи Бен Уедърстаф, се стори на Мери неизмеримо странно. Той се задави, запреглъща и изведнъж по обветрените му бузи потекоха сълзи, а после плесна със старите си ръце.
– Ей, как лъжат хората! – избухна той. – Кльощав си като клечка и си бял като привидение, но нямаш никаква буца! Ще стане човек от теб! Бог да те благослови!
Дикън държеше здраво ръката на Колин, но момчето изобщо не залиташе. То се изправяше все повече и повече и гледаше Бен Уедърстаф в очите.
– Когато баща ми го няма, аз съм твоят господар – заяви Колин. – Ти трябва да ми се подчиняваш. Това е моята градина. И да не си посмял да кажеш и думица за нея! Слез от тая стълба и тръгни по дългата алея. Госпожица Мери ще те посрещне и ще те доведе тук. Искам да говоря с теб. Ние не те искахме, но сега ще трябва да споделим с теб тайната. Бързо!
Намусеното старческо лице на Бен Уедърстаф бе още мокро от потеклите така внезапно сълзи. Сякаш не можеше да отдели очи от слабия Колин, застанал прав, с отметната назад глава.
– Ех, момче! – почти прошепна той. – Ех, моето момче! – но после се сети нещо, докосна градинарската си шапка и каза: – Да, сър! Да, сър!
И покорно слезе от стълбата и изчезна.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания