Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Не бива да губим време

Разбира се, на другата сутрин Мери не се събуди рано. Спа до късно, защото беше уморена, а когато u донесе закуската, Марта u каза, че Колин е спокоен, ала е болен и има треска, както винаги, когато се преумори след пристъп на плач. Мери закусваше бавно и слушаше.
– Той каза, че те моли да отидеш да го видиш, колкото може по-скоро. Странна работа, колко много те е харесал. Ама и ти снощи хубавичко го скастри, а? Никой друг не би посмял. Ох, горкото момче! Толкова е разглезен, че нищо няма да го оправи. Майка казва, че двете най-лоши неща, които могат да се случат с едно дете, е никога да не може да прави каквото си иска – или винаги да прави каквото си иска. Не знае кое от двете е по-лошо. И ти много се беше разлютила. Но когато влязох в стаята му, той ми рече: “Моля те, попитай госпожица Мери дали не би дошла, ако обича, за да си поговорим?” Представи си, той каза “Моля”! Ще отидете ли, госпожице?
– Първо ще изтичам да видя Дикън – каза Мери. – Не, първо ще ида да видя Колин и ще му кажа... Знам какво ще му кажа – рече тя, обхваната от внезапно вдъхновение.
Тя беше с шапка, когато влезе в стаята на Колин, и за миг той изглеждаше разочарован. Лежеше в леглото си. Лицето му беше толкова бледо, че чак да ти дожалее, с тъмни кръгове около очите.
– Радвам се, че дойде. Боли ме главата и всичко ме боли, защото съм страшно уморен. Ще ходиш ли някъде?
Мери се приближи и се наведе над леглото му.
– Няма да се бавя много – рече тя. – Отивам при Дикън, но ще се върна. Колин, това е... свързано е с градината.
Цялото му лице грейна и дори бузите му леко почервеняха.
– О, така ли? – извика. – Цяла нощ я сънувах. Чух те да казваш нещо за сивото, което се променяло в зелено, сънувах, че стоя на някакво място, пълно с трепкащи зелени листенца... Навсякъде имаше гнезда с птици и те изглеждаха толкова кротки и спокойни. Ще лежа и ще си мисля за това, докато се върнеш.

След пет минути Мери вече беше при Дикън в тяхната градина. Лисичето и враната пак бяха с него, а този път бе довел и две опитомени катерички.
– Тази сутрин дойдох с понито – каза той. – Ех, какво добро момче е той! Скокльо се казва. Тези двамцата ги донесох в джобовете си. Този тук се казва Орехчо, а другият – Черупко.
Като каза “Орехчо”, едната катеричка скочи на дясното му рамо, а като каза “Черупко”, другата скочи на лявото.
Докато седяха на тревата – Капитан се беше свил в краката им, Сажда слушаше сериозно от едно дърво, а Орехчо и Черупко душеха наоколо, – на Мери u се струваше, че не би понесла да напусне това блаженство, но когато започна да разказва за случилото се, изражението, което се изписа върху смешното лице на Дикън, постепенно промени намеренията u. Личеше си, че на него му е по-мъчно за Колин, отколкото на нея. Той погледна нагоре към небето, а после огледа всичко наоколо.
– Чуй само птиците – сякаш целият свят е пълен с тях. Как чуруликат и писукат! Виж ги как се стрелкат насам-натам, чуй ги как се зоват една друга. Дойде ли пролетта, като че целият свят зове. Листата се развиват тъй, че ги виждаш, и ах, как хубаво мирише наоколо! – той подуши доволно с чипото си носле. – А онова момче, горкото, лежи затворено и вижда толкова малко, че започва да си мисли за разни неща, които го карат да пищи. Ей! Трябва да го измъкнем и да го доведем тук – да го накараме да гледа, да слуша и да души въздуха и да се напои целият със слънце! Не тря’а да губим време хич!
Когато беше погълнат от някоя идея, той често говореше съвсем по йоркширски, макар че друг път се стараеше да посмекчи диалекта си, за да го разбира Мери. Но тя обичаше неговия йоркширски и всъщност се опитваше и тя да се научи да говори така. Вече беше го понаучила.
– Да, н’тря’а – каза тя (което означаваше “Да, наистина не бива”). – Ша ти кажа к’во ша направим най-напред – продължи тя и Дикън се ухили, защото, когато малкото момиченце се опитваше да си изкриви езика и да говори по йоркширски, му беше много забавно. – Той ного та ареса. Иска да та види, а също иска да види Сажда и Капитан. Като се върна вкъщи, ша го питам дали утре сутринта мой да додеш да го видиш... и да доведеш с тебе и животинките. А по-нататък, когато дърветата се разлистят повече и тук-там се разтворят пъпки, ша го изкараме навънка. Ти ша му буташ количката, ша го докараме тука и сичко ша му покажем.
Когато свърши, тя бе много горда от себе си. Никога досега не беше говорила толкова дълго по йоркширски и го беше научила много добре.
– Ти тря‚а и на господин Колин да приказваш по малко на йоркширски – засмя се Дикън. – Така ще го разсмееш, а няма нищо по-добро за болните от смеха. Майка казва, че според нея половин час хубав смях всяка сутрин може да излекува човек и от коремен тиф.
– Още днес ще му поговоря на йоркширски – засмя се и Мери.
Градината беше в онзи период, когато всеки ден и всяка нощ сякаш през нея минаваха вълшебници, които с вълшебните си пръчици извличаха красотата от земята и от клоните. На Мери u беше трудно да си тръгне и да остави всичко това, особено след като Орехчо се покатери върху роклята u, а Черупко се спусна по дънера на ябълката, под която седяха, и се изправи, вперил в нея любопитни очички. Но тя се прибра вкъщи и когато седна до леглото на Колин, той започна да души като Дикън, макар и не толкова опитно.
– Миришеш на цветя и на... на нещо свежо – извика той радостно. – На какво миришеш? На нещо хладно, топло и сладко едновременно!
– Т’ва е от ветъра в полята – обясни Мери. – Мириша тъй, щото седях на тревата под едно дърво с Дикън, Капитан, Сажда и Орехчо и Черупко. Вънка е пролет, слънце грее и мирише ного убаво!
Стараеше се да говори подчертано на диалект, а не знаете колко необичайно звучи йоркширският диалект, докато не чуете някой да го говори. Колин се разсмя.
– Какво правиш? – попита той. – Никога досега не съм те чувал да говориш така. Колко смешно звучи!
– Говоря ти на йоркширски – отвърна тя тържествуващо. – Не мо‚а да приказвам толкоз добре, както Дикън и Марта, ама виждаш, че що-годе го докарвам. Ти не разбираш ли, като ти говорят по йоркширски? Че нал’ си тукашно момче, от Йоркшир, тука си роден и си израснал! Ей, чудя се как тъй не та е срам?
И тогава тя също се разсмя и двамата се смяха толкова много, че вече не можеха да се спрат, а стаята кънтеше от гласовете им. Госпожа Медлок отвори вратата, за да влезе, но се дръпна в коридора и се заслуша смаяна.
– Леле, божке! – възкликна тя пак на йоркширски, защото нямаше кой да я чуе, а освен това беше направо изумена. – Нечувано! Не е за вярване!
Имаше толкова много неща, за които да си говорят. Като че Колин не можеше да се наслуша да му говорят за Дикън, за Капитан, за Сажда, за Орехчо и Черупко и за понито на име Скокльо. Мери бе изтичала в гората с Дикън, за да види Скокльо. Той беше дребничко рошаво пони от полята с гъста грива, която падаше над очите му, с хубава муцунка и потрепващо кадифено носле. Беше доста слабичко, защото се хранеше само с трева от полята, но пък беше здраво и жилаво и мускулите на крачетата му сякаш бяха от стоманени пружини. В мига, в който видя Дикън, то вдигна глава и тихичко изцвили, а после препусна в тръс към него и положи глава на рамото му. После Дикън му заговори на ушенцето, а Скокльо му отговаряше с особени кратки изцвилвания и пръхтене. Дикън го накара да подаде на Мери предното си копитце и да я целуне по бузата с кадифената си муцуна.
– То наистина ли разбира всичко, което му казва Дикън? – попита Колин.
– Май че да. Дикън казва, че всяко живо същество може да те разбере, ако си негов приятел, но трябва да си му истински приятел.
Колин притихна за известно време. Странните му сиви очи като че се взираха в стената, но Мери разбра, че мисли за нещо.
– Иска ми се да съм приятел с всекиго – рече той най-сетне. – Но не съм. Никога не е имало с кого да се сприятеля, и не мога да понасям хора.
– Мен не можеш ли да ме понасяш?
– Тебе мога. Странно, но ти дори ми харесваш.
– Бен Уедърстаф каза, че съм като него – рече Мери. – Каза, че би се заклел, че и двамата с него имаме проклет нрав. Мисля, че и ти си като него. И тримата си приличаме – ти, аз и Бен Уедърстаф. Той каза, че и двамата сме доста неугледни и сме толкова сърдити, колкото изглеждаме. Но аз вече не се чувствам толкова сърдита, колкото преди, когато не познавах червеношийката и Дикън.
– Струваше ли ти се тогава, че мразиш хората?
– Да – отвърна Мери съвсем спокойно. – Ако не се бях запознала с червеношийката и Дикън, сигурно щях да те намразя.
Колин протегна тънката си ръка и я докосна.
– Мери, иска ми се да не бях казвал, че ще изгоня Дикън. Когато ти каза, че той бил като ангел, аз те намразих и ти се присмях, но може би... може би той наистина е ангел.
– Е, доста смешно беше, че го нарекох така – призна си откровено тя, – защото носът му е много чип, има голяма уста, дрехите му са целите в кръпки и говори на диалект, но... но ако някой ангел дойде в Йоркшир и се засели в полята... ако имаше йоркширски ангел... убедена съм, че той щеше да разбира растенията и да знае как да ги накара да растат, щеше да знае да разговаря с дивите животни също като Дикън и те щяха да знаят, че им е истински приятел.
– Сигурно няма да ми е неприятно Дикън да ме гледа. Искам да го видя.
– Радвам се, че го каза – отвърна Мери. – Защото... защото...
Неочаквано u хрумна, че точно сега е моментът да му каже. Колин усети, че му предстои да чуе нещо ново.
– Защото какво? – извика той нетърпеливо.
Мери беше толкова развълнувана, че стана от табуретката, отиде при него и хвана двете му ръце.
– Мога ли да ти се доверя? На Дикън се доверих, защото птиците му имаха доверие. Мога ли да ти се доверя... напълно... напълно? – попита умолително тя.
Лицето u бе толкова сериозно, че Колин отвърна почти шепнешком:
– Да... да!
– Ами... утре сутринта Дикън ще дойде да те види и ще доведе и животинките си.
– О! О! – извика Колин от радост.
– Но това не е всичко – продължи Мери, пребледняла от силното вълнение. – Останалото е още по-хубаво. Градината има врата. Аз я намерих. В стената е, под бръшляна.
Ако беше здраво и силно момче, Колин сигурно щеше да се провикне “Ура! Ура! Ура!”, но той беше слаб и доста истеричен. Очите му се изцъклиха и той се задъха.
– О, Мери! – възкликна той, готов да се разплаче. – Ще я видя ли? Ще вляза ли в нея? Ще доживея ли да вляза вътре? – той стисна ръцете u и я притегли към себе си.
– Разбира се, че ще я видиш! – отсече възмутено Мери. – Разбира се, че ще доживееш да влезеш вътре! Не ставай глупав!
Истерията u беше толкова неприсъща и тя се държеше толкова естествено и по детски, че го накара да дойде на себе си и той започна да се смее на себе си. След малко тя отново седеше на табуретката и му описваше градината – но не каквато си я представя, а каквато наистина беше. Забравил болките и умората си, Колин слушаше в захлас.
– Тя е точно такава, каквато ти си я представяше – рече той най-накрая. – Думите ти звучаха така, сякаш наистина я бе виждала. Спомняш си, че ти го казах, когато за първи път ми разказа за нея.
Мери се поколеба около две минути, а после смело каза истината:
– Аз я бях виждала... и бях влизала в нея. Намерих ключа и влязох още преди няколко седмици. Но не посмях да ти кажа – не смеех, защото се боях, че не мога да ти се доверя... напълно!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания