Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Гнездото на дрозда

Две-три минути Дикън се оглеждаше, а Мери го наблюдаваше. После той бавно тръгна да обикаля, като стъпваше леко, дори още по-леко от Мери, когато за първи път бе попаднала между четирите зида. Очите му като че попиваха всичко – сивите дървета, увити с пълзящи растения, които висяха от клоните им, плетеницата по стените и сред тревата, вечнозелените ниши с каменните пейки и високите саксии.
– Не съм предполагал, че ще видя това място – прошепна той най-сетне.
– Ти знаеше ли за него? – попита Мери. Тя говореше високо и той u направи знак.
– Трябва да говорим тихо, защото инак някой може да ни чуе и да се зачуди какво ли става тук.
– Ох, забравих! – уплаши се Мери и затисна устата си с длан. – Ти знаеше ли за градината? – попита тя отново, когато се окопити.
Дикън кимна.
– Марта ми беше казала, че има една градина, в която никой не влиза. Чудехме се как ли изглежда.
Той спря и огледа вълшебната сива плетеница наоколо, а в кръглите му очи блестеше някаква странна радост.
– Ей че много гнезда ще има тук напролет! – възкликна той. – Това е най-безопасното място за гнездене в цяла Англия. Никой не идва тук, а преплетените клони на дърветата и клоните са много удобни за строеж на гнезда. Чудя се дали всички птици в полята не гнездят тук.
Мери отново положи длан на лакътя му, без да се усети.
– А ще има ли рози? – прошепна. – Можеш ли да познаеш? Мислех, че може би всичките са изсъхнали.
– О, не! Не всички! Съвсем не всички! Виж!
И Дикън пристъпи към най-близкото дърво – много, много старо дърво, цялата му кора бе обрасла с лишеи, а от клоните му висеше завеса от преплетени клонки и филизи. Извади от джоба си сгъваем нож и отвори едно от остриетата.
– Има много изсъхнали клони, които трябва да се окастрят – рече. – Има и много стари клони, но миналата година са покарали и нови. Този тук е нов – и той докосна един филиз, който беше кафеникавозелен, а не сив и твърд.
– Този ли? Този съвсем, съвсем жив ли е?
Дикън се усмихна широко.
– Жив-здрав като теб и мен! – рече той и Мери си спомни, че Марта също казваше “жив-здрав”.
– Радвам се, че е жив-здрав! – възкликна тя шепнешком. – Искам всички те да са живи-здрави! Хайде да обиколим градината и да преброим колко от тях са живи-здрави!
Тя се задъхваше от нетърпение, а Дикън бе също тъй нетърпелив. Тръгнаха от дърво на дърво и от храст на храст. Той държеше ножа си и u показваше разни неща, които u се струваха прекрасни.
– Подивели са – рече, – но най-силните са се разраснали. По-нежните са загинали, но другите са расли и расли и са се разпрострели навред, като накрая е станало това чудо. Виж! – и той дръпна един дебел сив, сух на вид клон. – Човек може да си помисли, че е изсъхнал, но не вярвам – поне не до корена. Ще го рязна ниско и ще видя.
Дикън коленичи и проряза с ножа си клона, който изглеждаше безжизнен – немного високо над земята.
– Ето! – възкликна ликуващ. – Нали ти казах! Дървото още е зелено. Погледни го!
Още преди да заговори, Мери вече беше коленичила и се взираше старателно.
– Когато е такова зеленикаво и сочно, е живо – обясни u той. – Когато вътре е сухо и лесно се чупи, ето като онова, което отсякох, свършено е с него. Тук има голям корен – всичките тия живи клони като че излизат от него и ако се окастрят старите клони и се окопае, и се грижат за него, тогава... – той млъкна и погледна нагоре към висящите филизи – това лято тук ще има цял фонтан от рози!
Те вървяха от храст на храст и от дърво на дърво. Дикън беше много силен и много сръчен с ножа и знаеше как да кастри сухите мъртви клони. Познаваше и кога уж изсъхналите клонки все още таят в себе си зелен живот. След половин час Мери си мислеше, че също вече е започнала да ги познава, и когато той резнеше някое безжизнено клонче и тя забележеше дори и най-лекия оттенък на зелено и влажно, тя надаваше радостен вик. Лопатата, мотиката и вилата им свършиха добра работа. Той u показа как да работи с вилата, докато окопаваше корените с лопатата и разрохкваше пръстта, за да влезе въздух в нея.
Докато работеха усърдно около един от най-големите розови храсти, Дикън мярна нещо и възкликна от изненада.
– Гледай ти! – посочи той тревата на няколко крачки по-нататък. – Кой е направил това?
Това беше едно от местенцата, които Мери бе разчистила около зелените връхчета.
– Аз – отвърна тя.
– Я гледай ти, пък аз си мислех, че нищо не разбираш от градинарство – възкликна той.
– Не разбирам. Но те бяха толкова мънички, а тревата – толкова гъста и силна, че те сякаш не можеха да дишат. И затова разчистих около тях. Не зная дори какви са.
Дикън коленичи до тях, широко усмихнат:
– Добре си направила. И градинар не може да те научи по-добре. Сега ще израснат до небето като бобеното стъбло на Джак. Това са кокичета и минзухари, а тези там са нарциси – обърна се той към друго разчистено местенце. – Ех, че гледка ще бъде!
Той притичваше от едно разчистено място на друго.
– Много работа си свършила за такова малко момиченце – рече, като я огледа от глава до пети.
– Напълнявам – каза Мери. – И заяквам. Навремето вечно бях уморена, а сега, като копая, изобщо не се уморявам. Обичам мириса на земята, когато я разравям.
– Това е много полезно за теб – кимна той умно. – Няма нищо по-хубаво от мириса на хубава чиста земя освен аромата на свежи никнещи растения, когато ги вали дъжд. Много пъти, когато вали, аз излизам в полята, лягам под някой храст, слушам ромоленето на капките по пирена и душа ли, душа. Майка казва, че върхът на носа ми потръпва като на заек.
– Никога ли не настиваш? – попита Мери, като се взираше в него с учудване. Никога досега не беше виждала такова смешно, нито пък такова добро момче.
– Не и аз – ухили се той. – Не съм хващал настинка, откак съм се родил. Нямаше как да израсна изнежен. Търча из полята във всякакво време също като зайците. Майка казва, че вече цели дванайсет години съм дишал чист въздух и затова няма как да заподсмърчам. Здрав съм като камък.
Докато говореше, той не спираше да работи, а Мери го следваше и му помагаше с вилата и с лопатката за разсаждане.

– Тука има много работа! – рече той по едно време и се огледа въодушевено.
– Ще идваш ли пак да ми помагаш? – помоли го Мери. – Аз също ще ти помагам. Мога да копая, да плевя и да правя каквото ми кажеш. О, Дикън, моля те, ела пак!
– Ще идвам всеки ден, стига да искаш – и в слънце, и в дъжд – отвърна той непоколебимо. – Не съм се забавлявал толкова, откак се помня – да стоя тук затворен и да пробуждам една градина.
– Ако дойдеш и ми помогнеш да я съживим, аз ще... не знам какво ще направя – завърши тя безпомощно. Какво да направиш за такова момче?
– Ще ти кажа какво ще направиш – рече Дикън с щастлива усмивка. – Ще напълнееш, ще огладняваш като вълк и ще се научиш да говориш с червеношийката като мен. Ех, че веселба ще падне!
Той започна да се разхожда, като оглеждаше замислено дърветата, стените и храстите.
– Не ми се ще да изглежда така, сякаш я е обработвал градинар – цялата подкастрена, подрязана и подравнена. А на теб? – попита той. – Така е по-хубава, с подивелите храсти, които се люлеят и преплитат.
– Няма да я подреждаме! – заяви разпалено Мери. – Ако е подредена, няма да прилича на тайна градина!
Дикън стоеше с доста озадачен вид, чешейки се по рижата глава.
– Че е тайна градина, няма съмнение – рече. – Но ми се струва, че през тези десет години, откакто е заключена, тук е идвал и някой друг освен червеношийката.
– Но вратата беше заключена, а ключът – заровен. Никой не би могъл да влезе.
– Така е – съгласи се Дикън. – Странно място е това. Но ми се струва, че тук-там е било подкастряно преди по-малко от десет години.
– Но как е възможно? – попита Мери.
Дикън разглеждаше една клонка на розов храст и поклати глава.
– Да, как? – измърмори той. – При заключена врата и заровен ключ.
Мери чувстваше, че докато е жива, няма да забрави онази първа сутрин, когато нейната градина започна да расте – разбира се, не започна да расте още същата сутрин. Когато Дикън се залови да разчиства места, за да засее семената, тя си спомни песничката, която Базил u беше пял, за да я дразни.
– Има ли цветя, които да приличат на камбанки? – попита тя.
– Момините сълзи – отвърна той, като продължаваше да копае с лопатката. – И цветята, които се казват камбанки, разбира се.
– Хайде да посеем от тях – предложи Мери.
– Тук вече растат момини сълзи, видях ги. Израсли са много нагъсто и ще трябва да ги поразредим, но има много. Ако посеем от другите, ще цъфнат чак след две години, но мога да ти донеса от нашата градина. Защо искаш точно такива цветя?
Тогава Мери му разказа за Базил и за неговите братя и сестри в Индия и колко много ги мразеше тя, и как u викаха “Господарката Мери, дето вечно се чумери”.
– Те подскачаха около мен и ми пееха. Ето какво:

Господарката Мери, дето вечно се чумери,
какво ли расне в твоята лехичка?
Сребърни камбанки, раковинки малки
и невени – всичките в редичка.

– Просто си я спомних и се зачудих дали наистина има цветя като сребърни камбанки.
Тя леко се намръщи и заби доста злобно лопатката си в пръстта.
– Може и да се чумерех, но не се заяждах като тях!
Но Дикън се засмя.
– Е – рече той и тя забеляза, че докато разрохкваше плодородния чернозем, той поема аромата му. – Няма нужда да се чумериш, когато наоколо има толкова много цветя и дружелюбни животинки, които тичат насам-натам и си правят къщички, и строят гнезда, и пеят, и чуруликат. Нали?
Коленичила до него със семената в шепи, Мери го погледна и престана да се мръщи.
– Дикън – рече му тя. – Ти си толкова добър, колкото казваше Марта. Ти ми харесваш и си петият човек, който ми харесва. Никога не съм предполагала, че мога да харесам петима души.
Дикън приседна на пети като Марта, когато лъскаше решетката. Мери си помисли, че той наистина изглежда смешен и възхитителен с кръглите си сини очи, червените бузи и весело вирнатото носле.
– Ти само петима души ли харесваш? Кои са другите четирима?
– Майка ти и Марта – започна да брои Мери на пръсти, – червеношийката и Бен Уедърстаф.
Дикън се разсмя толкова силно, че запуши уста с длан.
– Знам, че ме мислиш за чудак. Но според мен ти си най-голямата чудачка, която съм виждал.
И тогава Мери направи нещо странно. Тя се наведе към него и му зададе въпрос, който преди не би посмяла да зададе никому. При това се опита да го каже по йоркширски, защото това беше неговият език, а в Индия местните жители винаги се радваха, ако човек знаеше езика им.
– Ми ти аресваш ли ме?
– Ами че как! – отвърна той сърдечно. – Даже страшно те харесвам и съм сигурен, че и червеношийката те харесва.
– Значи стават двама – каза Мери. – Двама ме харесват.
Те започнаха да работят още по-усърдно и още по-весело. Мери се сепна, когато чу, че големият часовник на двора бие часа за обяд, и u стана мъчно.
– Трябва да вървя – рече жално. – А и ти трябва да се прибираш, нали?
Дикън се усмихна:
– Моят обяд е лесен. Майка винаги ми туря нещо в джоба.
Той вдигна палтото си от тревата и извади от джоба издуто вързопче, направено от груба чиста синьо-бяла кърпа. Вътре имаше две дебели филии хляб с нещо по средата.
– Обикновено няма друго освен хляб – рече той, – но днес имам и тлъсто парче сланина.
На Мери този обяд u се стори доста странен, но на него като че щеше да му се услади.
– Бягай да ядеш – рече u той. – Аз бързо ще хапна и после ще свърша още малко работа, преди да си тръгна.
Той седна и се облегна на едно дърво.
– Ще повикам червеношийката и ще u дам кожичката от сланината да си клъвне. Те много обичат мазничко.
На Мери никак не u се искаше да го остави. Изведнъж u се стори, че той може да е горско духче, което ще е изчезнало, когато тя се върне в градината. Беше толкова добър, че сякаш не беше истина, че съществува. Тя бавно преполови пътя до вратата, но се спря и се върна.
– Каквото и да стане, ти... ти нали на никого няма да кажеш? – попита тя.
Бузите му с цвят на макове бяха издути от първия голям залък, но той успя да се усмихне успокоително:
– Ако ти беше дрозд и ми покажеше гнездото си, мислиш ли, че щях да кажа на някого? Не и аз! Ти си в безопасност, все едно си дрозд.
И тя беше съвсем сигурна, че е така.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания