Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Нека се смеят

Тайната градина не беше единствената, в която работеше Дикън. Около къщичката в полята имаше парче земя, оградено с нисък зид от недялани камъни. Рано сутрин и късно привечер в сгъстяващия се здрач и в онези дни, когато не се виждаше с Мери и Колин, Дикън работеше там – садеше и отглеждаше за майка си картофи и зеле, ряпа, моркови и подправки. В компанията на своите животинки той твореше там чудеса и това като че никога не му омръзваше. Докато копаеше и плевеше, си свиркаше или си пееше песнички от йоркширските поля, или си говореше със Сажда и Капитан или с братчетата и сестричетата си, които учеше да му помагат.
– Нямаше да се оправяме така добре – казваше госпожа Соуърби, – ако не беше градината на Дикън. Той всичко ще накара да расте! Картофите и зелките му са два пъти по-големи от другите и като техния вкус друг няма!
Когато u оставаше малко свободно време, тя обичаше да ходи при него и да си говорят. След вечеря, докато се здрачаваше, но все още беше светло и можеше да се работи, беше времето u за почивка. Тя присядаше на ниския каменен зид, гледаше и слушаше разказите му за случилото се през деня. Много обичаше тези моменти. В тази градина имаше не само зеленчуци, от време на време Дикън купуваше пакетчета със семена на цветя и ги засяваше – ярки и ароматни, сред храстите от цариградско грозде и дори сред зелето. По краищата на лехите бе засял резеда, карамфили и теменуги, а също и цветя, чиито семена пазеше години наред или които цъфтяха всяка пролет и с времето се разрастваха в красиви туфи. Ниският зид беше едно от най-красивите неща в Йоркшир, защото бе приютил в цепнатините си растения от полята – напръстник, папрати, кресон и цветя, които растяха по плетищата – и само тук-там можеше да се мерне камък.
– За да растат буйно, човек трябва само да им е истински приятел – обясняваше той. – Те са също като животинките. Ако са жадни, дай им да пият, ако са гладни, дай им да хапнат. И те искат да живеят също като нас. Ако умрат, ще се почувствам като лошо момче, което се е отнасяло безсърдечно с тях.
В тези привечерни часове госпожа Соуърби научаваше за всичко, което се случваше в имението Мисълтуейт. Отначало u се казваше само, че на “господин Колин” много му харесало да излиза навън из околността с госпожица Мери и това му се отразявало добре. Но не мина много време, и двете деца се договориха, че и майката на Дикън може да бъде “посветена в тайната”. Нямаше никакво съмнение, че тя “никога нямаше да ги издаде”.
И така, една хубава спокойна вечер Дикън u разказа цялата история с всички вълнуващи подробности за заровения ключ, червеношийката и сивата мъгла, която придавала на всичко безжизненост, и за тайната, която госпожица Мери смятала никога да не разкрие на никого. За идването на Дикън и за това, как му бяха доверили тази тайна, за съмненията на господин Колин и последвалото драматично въвеждане в скритите владения заедно със случката със сърдитото лице на Бен Уедърстаф, което надничало над стената, и за силата на внезапното негодувание на господин Колин. От всичко това хубавото лице на госпожа Соуърби смени цвета си няколко пъти.
– Божичко! – възкликна тя. – Много хубаво, че това малко момиченце дойде в имението. Било е за нейно добро, а за него – направо спасение! Да стои на краката си! Пък ние всички мислехме, че горкото момче е малоумно и няма и една права кост в тялото си!
Тя зададе страшно много въпроси, а сините u очи бяха дълбоко замислени.
– Как възприемат в имението това, че той е добре, весел е и никога не се оплаква? – попита тя.
– Не могат да разберат какво става – отвърна Дикън. – С всеки изминал ден лицето му се променя, закръгля се, вече не изглежда толкова изпито и восъчният му цвят изчезва. Но трябва и да си помрънква по малко – ухили се весело Дикън.
– Защо така, за Бога? – попита госпожа Соуърби.
Дикън изхихика:
– Прави го, за да не се досетят какво става. Ако докторът разбере, че Колин е открил, че може да стои на краката си, той сигурно ще пише на господин Крейвън, а господин Колин пази тайната, за да я открие сам на баща си. Ще прилага Магията на краката си всеки ден, докато баща му се върне, и тогава ще влезе в стаята му и ще му покаже, че е здрав като другите момчета. Но той и госпожица Мери смятат, че най-добре ще е той да мрънка и да хленчи от време на време, за да отклонява хората от следата.
Госпожа Соуърби вече тихичко се смееше доста преди той да довърши последното изречение.
– Е – рече тя, – гледам, че добре се забавляват тези двамцата! Големи представления разиграват, а няма нищо, което децата да обичат повече от разиграването на представления. Дикън, момчето ми, разкажи ми какво точно правят.
Дикън спря да плеви и приседна на пети, готов да разказва. Толкова се забавляваше, че очите му искряха.
– Всеки път, когато господин Колин излиза, го носят на ръце до количката му – обясни той. – Той се кара на Джон, лакея, че не го носи достатъчно внимателно. Прави се на съвсем безпомощен и дори не вдига глава, докато не изчезнем от погледа на всички в къщата. А когато го настаняват в количката, как само сумти и се цупи! И двамата с госпожица Мери много се забавляват – той хленчи и се оплаква, а тя нарежда: “Горкичкият Колин! Много ли те боли? Толкова ли си слабичък, бедничкият?” Трудното е, че понякога едвам се удържат да не избухнат в смях. А когато сме вече в безопасност в градината, се смеят до премала. И трябва да притискат лице във възглавниците на господин Колин, за да не ги чуят градинарите, ако са наблизо.
– Колкото повече се смеят, толкова по-добре за тях! – рече госпожа Соуърби, все така засмяна. – Хубавият, здрав детски смях по всяко време е по-добър от хапчетата! Тези двамата със сигурност ще се позакръглят.
– Вече се закръглят. Толкова огладняват, че не знаят как да получат достатъчно ядене, без да предизвикат приказки. Господин Колин казва, че ако продължи да иска още храна, изобщо няма да му вярват, че е недъгав. Госпожица Мери разправя, че е готова да му дава своята порция, но той казва, че ако тя гладува, ще отслабне, а трябва и двамата да пълнеят едновременно.
Госпожа Соуърби се разсмя от сърце на разкритията за тези трудности – направо се превиваше от смях, загърната в синята си пелерина. И Дикън се смееше заедно с нея.
– Виж какво ще ти кажа, моето момче – рече госпожа Соуърби, когато най-сетне можеше да говори. – Измислих начин да им помогна. Когато отиваш сутрин при тях, ще им носиш ведро с прясно издоено мляко, а аз ще им пека домашен хляб с хрупкава кора и кифли със стафиди, каквито всички деца обичат. Няма нищо по-хубаво от прясно мляко и хляб. Така те ще могат да залъжат глада, докато са в градината, а пък хубавата храна вкъщи ще ги донасити.
– Ех, майко! – възкликна Колин възхитен. – Ти си цяло чудо! Винаги измисляш как да се оправи работата. Вчера те много се бяха притеснили – не знаеха как ще успеят да се въздържат да не поръчат още храна, толкова бяха прегладнели.
– Те са двама малчугани, които растат бързо и заякват. Малките деца огладняват като вълчета и храната е жизненоважна за тях – рече госпожа Соуърби. – Ама поне се забавляват добре.
Беше съвсем права, тази чудесна спокойна майка, а най-права беше за това, че най-голямото им удоволствие бе “разиграването на представления”. За Колин и Мери това беше едно от най-вълнуващите забавления. Идеята да избягнат подозренията най-първо им бе подсказала несъзнателно озадачената сестра, а после и доктор Крейвън.
– Апетитът ви доста се е подобрил, господин Колин – отбеляза един ден сестрата. – По-рано нищичко не хапвахте и толкова много неща не ви понасяха.
– Сега всичко ми понася – отвърна Колин, но забеляза, че сестрата го гледа изпитателно, и изведнъж се сети, че може би не трябва да изглежда твърде заякнал още отсега. – Поне не се случва толкова често нещо да не ми понесе. От чистия въздух е.
– Сигурно е така – съгласи се сестрата, като продължаваше да го гледа озадачено. – Но трябва да поговоря за това с доктор Крейвън.
– Ама как те зяпаше само! – възкликна Мери, когато сестрата си отиде. – Все едно си мислеше, че тук има нещо, което трябва да разкрие.
– Няма да u позволя нищо да разкрие – заяви Колин. – Засега никой нищо не бива да разкрива.
Когато същата сутрин дойде доктор Крейвън, той също изглеждаше озадачен. За голямо неудоволствие на Колин той му зададе доста въпроси.
– Ти стоиш дълго в градината – подметна докторът. – Къде ходиш?
Колин си придаде любимото изражение на гордо безразличие.
– На никого няма да дам да разбере къде ходя – заяви той. – Ходя на едно място, което ми харесва. Наредил съм на всички да не припарват наблизо. Не желая да ме гледат и да ме зяпат. Знаете го!
– Ти като че ли по цял ден си навън, но не мисля, че ти е навредило, никак даже. Сестрата каза, че ядеш много повече от преди.
– Може би – каза Колин, осенен от внезапно вдъхновение. – Може би този апетит е неестествен.
– Не мисля, че е така. Храната като че ти понася добре. Бързо напълняваш, а и цветът на лицето ти е по-добър.
– Може би... може би съм подпухнал и трескав – рече Колин, като си придаваше обезкуражен и мрачен вид. – Хората, на които не им остава много да живеят, често са... различни.
Доктор Крейвън поклати глава. Той държеше китката на Колин. Запретна ръкава и опипа ръката му.
– Нямаш треска – рече той замислено. – Напълняването ти не се дължи на болест. Ако продължаваш така, момчето ми, няма какво да говорим за умиране. Баща ти ще е щастлив да научи за това забележително подобрение.
– Няма да позволя да му се съобщава това! – избухна яростно Колин. – Така само ще се разочарова, ако здравето ми отново се влоши, а то може да се влоши още тази нощ! Може да получа нервна треска. Чувствам, че май вече започва. Няма да позволя да се пише на баща ми! Няма! Няма! Ядосвате ме, а знаете, че това ми действа зле. Вече започна да ми става горещо. Мразя да се пише и да се говори за мен точно толкова, колкото и да ме зяпат!
– Тихо, момчето ми – започна да го успокоява доктор Крейвън. – Никой нищо няма да пише без твое разрешение. Ти си прекалено чувствителен. Не бива да разваляш постигнатото.
Той повече не спомена за писмо до господин Крейвън, а като видя сестрата, лично я предупреди да не споменава нищичко по този въпрос пред пациента.
– Момчето е изключително добре – рече докторът. – Подобрението му изглежда почти ненормално. Но, разбира се, сега той прави по собствена воля онова, което преди не можехме да го накараме насила. Продължава обаче да е много лесновъзбудим и не бива да му се казва нищо, което би могло да го раздразни.
Мери и Колин доста се разтревожиха и говориха възбудено. Тогава скроиха и плана за разиграването на представления.
– Може би ще бъда принуден да изпадна в истерия – каза със съжаление Колин. – А не искам, нито пък съм достатъчно нещастен, за да разиграя голяма нервна криза. Може би изобщо няма да мога да я разиграя. Онази буца вече не засяда в гърлото ми и постоянно мисля за хубави неща вместо за ужасни. Но ако продължават да говорят, че ще пишат на баща ми, ще трябва да предприема нещо.
И той реши да яде по-малко, но за беда осъществяването на тази блестяща идея се оказа невъзможно, защото всяка сутрин се събуждаше с невероятен апетит, а на масата до дивана му бе наредена закуска с домашен хляб и прясно масло, снежнобели яйца, малиново сладко и бита сметана. Мери винаги закусваше с него и седнеха ли на масата – особено когато имаше и тънки резени цвъртяща шунка, която изпускаше изкусителни аромати изпод сребърния капак, – те се споглеждаха отчаяно.
– Май че ще трябва да изядем всичко и тази сутрин, Мери – казваше Колин най-накрая. – Можем да си спестим малко от обяда и по-голямата част от вечерята.
Но винаги се оказваше, че не можеха да си спестят нищо, а облизаните чинии, които връщаха в кухнята, предизвикваха множество коментари.
– Много ми се иска – казваше Колин – резените шунка да бяха по-дебели. А и по една кифла не стига на никого.
– Стига на човек, който ще умира – отвърна Мери, когато чу това за първи път. – Но на човек, който ще живее, не стига. Понякога ми се струва, че мога да изям и три, когато хубавият свеж аромат на пирен и прещип нахлува през отворения прозорец.
Една сутрин, след като се бяха забавлявали около два часа в градината, Дикън отиде зад един голям розов храст и донесе две ламаринени ведра. Едното се оказа пълно с маслено прясно мляко с каймак, а другото – с домашно изпечени кифли със стафиди, увити в чиста синьо-бяла кърпа, толкова грижливо, че още бяха топли. Това предизвика взрив от изненада и възторг. Какво чудесно нещо бе измислила госпожа Соуърби! Каква добра и умна жена сигурно беше! Колко хубави бяха кифлите! И колко вкусно – прясното мляко!
– У нея има магия също като у Дикън – реши Колин. – Тя я кара да измисля разни неща – хубави неща. Тя е Магическа личност. Кажи u, че сме u благодарни, Дикън, изключително благодарни.
Понякога той обичаше да се изразява като възрастен. Това го забавляваше и толкова му харесваше, че се стараеше да се усъвършенства.
– Кажи u, че е твърде щедра и нашата благодарност не знае граници.
В следващия миг забрави да важничи, нахвърли се върху кифлите и се натъпка с тях и пи мляко направо от ведрото на едри глътки като всяко друго огладняло момче, наиграло се до насита и дишало чистия въздух на полята, което вече от цели два часа бе петимно да закуси.
Това беше началото на множество подобни приятни случки. По-нататък те се досетиха, че госпожа Соуърби все пак има да изхранва четиринайсет гърла и може би не u е лесно всеки ден да засища още две. Затова Мери и Колин я помолиха да им позволи да u пращат по малко пари за храна.
В парка отвъд градината, където Мери за първи път го завари да свири на животинките си, Дикън направи окуражаващо откритие – една дълбока дупка, в която можеха да си направят малко огнище от камъни и да пекат в него картофи и яйца. Печените яйца бяха неизвестно досега за тях лакомство, а парещите картофи със сол и прясно масло бяха достойни за трапезата на горския цар, а и чудесно засищаха. Можеше да си купуват яйца и картофи и да изяждат колкото си щат, без да изпитват угризения, че отнемат от залъка на четиринайсет души.
Всяка прекрасна утрин мистичният кръг правеше Магия под сливата, която след краткия си цъфтеж се разлисти и хвърляше дебела сянка. След церемонията Колин винаги се упражняваше да ходи и през целия ден от време на време изпробваше новоовладяното си умение. С всеки изминал ден той заякваше все повече, ходеше все по-уверено и изминаваше все по-дълги разстояния. И с всеки изминал ден вярата му в Магията укрепваше – и нищо чудно. Той правеше опити един след друг и усещаше как набира сила, а Дикън му показваше най-хубавите неща.
– Вчера – каза той една сутрин, след като не бе идвал предния ден – мама ме изпрати в Туейт и близо до кръчмата “Синята крава” видях Боб Хауърт. Той е най-силният момък в полята. Шампион е по борба и може да скача по-високо от всички и да хвърля чука най-далече. Ходил е да тренира чак в Шотландия няколко години. Познава ме от мъничък и е приветлив човек, та му зададох няколко въпроса. Благородниците му викат атлет, та се сетих за теб, господин Колин, и го питах: “Какво правиш, за да издуеш така мускули, Боб? Правиш ли нещо, за да си толкова силен?” И той ми вика: “Ами да, момчето ми, правя. Веднъж в Туейт изнасяха представление и един юначага ми показа как да си упражнявам ръцете и краката и всички мускули на тялото”. И аз му викам: “Боб, може ли някое хилаво момче да стане по-силно с тия упражнения?” Пък той се разсмя и рече: “Ти ли си това хилаво момче?”, а пък аз му викам: “Не, ама познавам един млад джентълмен, дето оздравява след дълго боледуване, и ми се ще да знам някои от тия номера, че да му ги покажа”. Не съм споменавал имена, а и той не ме пита. Нали казах, той е приветлив и добродушен, един такъв, та ми показа това-онова и аз ги повтарях, докато ги научих на вода.
Колин слушаше развълнувано.
– Можеш ли да ми ги покажеш? – извика. – Ще ми ги покажеш ли?
– Да, разбира се – Дикън се изправи. – Но той рече, че отначало трябва да ги правиш полекичка и да внимаваш да не се преуморяваш. Спирай да си почиваш, дишай дълбоко и не прекалявай.
– Ще внимавам – обеща Колин. – Покажи ми! Покажи ми! Дикън, ти си най-вълшебното момче на света!
Дикън се изправи в тревата и бавно показа една поредица от практични и същевременно прости упражнения за мускулите. Колин го гледаше и очите му все повече се разширяваха. Той успя да направи няколко от упражненията седнал, а после се изправи на вече укрепналите си крака и внимателно направи още няколко. Мери също се включи. Сажда, която наблюдаваше представлението, се разтревожи много, хвръкна от клона си и заподскача неспокойно наоколо, защото не можеше да ги направи.
От този ден нататък упражненията станаха част от всекидневните им задължения също като Магията. Всеки път Колин и Мери успяваха да направят повече упражнения и вследствие на това апетитът им толкова нарасна, че ако я нямаше кошницата, която Дикън всяка сутрин оставяше зад храста, и двамата бяха загубени. Но малкото огнище в дупката и щедрите дарове на госпожа Соуърби така ги засищаха, че госпожа Медлок, сестрата и доктор Крейвън отново се озадачиха. Защото можеш да чоплиш закуската си и да презираш вечерята си, ако си се натъпкал с печени яйца и картофи, прясно мляко с дебел каймак, овесени сладкиши и кифли, мед от пирен и бита сметана.
– Нищо не ядат – безпокоеше се сестрата. – Ще умрат от глад, ако не ги убедим да поемат някаква храна. А виж ги как изглеждат!
– Виж ти! – възкликна възмутено госпожа Медлок. – До гуша ми дойдоха тия малки дяволи! Един ден се натъпкват до пръсване, а на другия извръщат нос от най-отбраните ястия, с които готвачката се опитва да ги изкуши. И залък не са хапнали вчера от вкусното младо пиле с хлебния сос. Горката жена измисли специален пудинг за тях, а те го върнаха! Едва не се разплака. Тя се страхува, че ще обвинят нея, ако децата влязат в гроба с тоя глад.
Доктор Крейвън дойде и оглежда Колин дълго и внимателно. Той доби много разтревожен израз, когато сестрата говори с него и му показа почти недокоснатия поднос със закуската, която беше запазила, но още повече се разтревожи, когато седна до дивана на Колин да го прегледа. Бяха го повикали в Лондон по работа и не беше виждал момчето близо две седмици. Когато децата започнат да оздравяват, те оздравяват много бързо. Восъчният тен бе изчезнал, кожата на Колин грееше в топъл розов цвят. Хубавите му очи бяха бистри, сенките под тях бяха изчезнали, а хлътналите бузи и слепоочия се бяха загладили. Някога тъмните му и тежки къдрици сега се виеха над челото му и бяха меки и топли, пълни с живот. Устните му бяха по-плътни и с нормален цвят. Всъщност би било истински позор да мине за неизлечим болник. Доктор Крейвън го държеше за брадичката и го оглеждаше замислено.
– Със съжаление научавам, че нищо не ядеш – рече той. – Така не може. Ще загубиш всичко, което си спечелил досега, а ти си спечелил изключително много. Доскоро се хранеше така добре!
– Казах ви, че това е неестествен апетит – отвърна Колин.
Мери седеше на табуретката наблизо и изведнъж издаде някакъв много странен звук, който така ревностно се опита да прикрие, че едва не се задави.
– Какво има? – обърна се към нея доктор Крейвън.
Мери си придаде суров вид.
– Беше нещо между кихане и кашляне – заяви тя с тон на засегнато достойнство. – Задави ме.
– Ама не можах да се сдържа! – обясни тя по-късно на Колин. – Прихнах, защото изведнъж се сетих за последния голям картоф, който изяде, и как ти се разчекна устата, като захапа онази дебела кора с мармалад и сметана.
– Има ли как тези деца да се снабдяват тайно с храна? – попита доктор Крейвън госпожа Медлок.
– Няма начин, освен ако не я изкопават от земята или не я берат от дърветата – отвърна госпожа Медлок. – Те по цял ден са навън и с никого не се срещат. А ако искат да ядат нещо по-различно от това, което им се дава, трябва само да кажат.
– Е, щом недохранването им понася толкова добре, няма за какво да се тревожим – рече доктор Крейвън. – Момчето е нов човек!
– Момичето също – додаде госпожа Медлок. – Откакто се позакръгли и вече не изглежда толкова кисела и грозновата, тя направо се разхубави! Косата u се сгъсти и изглежда здрава, с хубав цвят. Тя беше най-мрачното и най-злобно дете, а сега двамата с господин Колин се смеят заедно като луди. Може би от това напълняват.
– Може би – каза доктор Крейвън. – Нека се смеят.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания