Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

В градината

През всеки век от сътворението на света до днес са се правили чудесни открития. През последното столетие обаче бяха открити още по-удивителни неща от когато и да било преди. Стотици други неща, още по-поразителни, ще излязат на бял свят и през нашия век. Отначало хората отказват да вярват, че е възможно да се направи нещо непознато и ново, след това започват да се надяват, че е възможно то да се направи, после го виждат направено и цял свят се чуди как така не е било направено още преди столетия. Едно от новите неща, които хората започнаха да откриват през последното столетие, е, че мислите – най-обикновените мисли – притежават същата мощ както електрическите батерии: за едни са полезни като слънчевите лъчи, а за други – вредни като отрова. Да се оставиш някоя тъжна или лоша мисъл да обземе ума ти, е също толкова опасно, колкото и да позволиш на бацила на скарлатината да влезе в тялото ти. А ако я оставиш в себе си, след като е проникнала, може цял живот да не я превъзмогнеш.
Докато умът на Мери бе пълен с неприятни мисли и омраза, тя бе настроена жлъчно към хората и решителността u не можеше да се задоволи или да се заинтересува от нищо, тя беше бледо, болнаво, отегчено и нещастно дете. Обстоятелствата обаче се оказаха благосклонни към нея, макар и тя да не го съзнаваше. Те започнаха да я предизвикват за нейно собствено добро. Когато мислите u постепенно започнаха да се изпълват с червеношийки, къщички сред полята, пълни с деца, стари градинари особняци и простодушни йоркширски прислужнички, с пролет и тайни градини, съживяващи се с всеки изминал ден, а също и с едно момче от полята и неговите животинки, не остана място за неприятните мисли, които увреждаха черния u дроб и храносмилането u и я правеха да изглежда жълта и уморена.
Докато Колин стоеше затворен в стаята си и мислеше само за страховете си, немощта си и ненавистта си към хората, които го гледаха, и размишляваше с часове за гърбици и ранна смърт, той беше истеричен, полуненормален малък хипохондрик, който нищичко не знаеше за слънцето и пролетта. Не знаеше също така, че може да оздравее и да се изправи на крака, стига да опита. Когато нови, прекрасни мисли започнаха да изтласкват грозните стари мисли, животът започна да се възвръща в него, кръвта му потече жизнерадостно по вените му и в тялото му бликнаха буйни сили. Неговият научен експеримент бе много практичен и прост и в него нямаше нищо странно и причудливо. Много по-изненадващи неща могат да станат с всеки, който пусне в съзнанието си някоя неприятна или отчаяна мисъл, но има достатъчно разум да се сети навреме да я прогони с помощта на някоя приятна и решително смела мисъл. На едно място не може да има две неща.

Където гледаш роза, моето момче,
магарешкият трън не може да расте.

Докато тайната градина се съживяваше, а заедно с нея и двете деца ставаха все по-жизнени, един човек бродеше по далечните прекрасни норвежки фиорди, по планините и долините на Швейцария – човек, чието съзнание от цели десет години бе изпълнено с мрачни, покрусени мисли. Той нямаше смелост – никога не се бе опитал да позволи на други мисли да изместят черните. Скиташе край сините езера с тези мисли в ума, лежеше по планинските склонове, обрасли с тъмносиня тинтява, където въздухът бе изпълнен с дъх на цветя, и тези мисли не го напускаха. Ужасна скръб го бе сполетяла, когато бе тъй щастлив, и той се остави душата му да се изпълни с мрак и упорито отказваше да позволи и на най-малкия лъч светлина да проникне в нея. Бе забравил и зарязал дома и задълженията си. Докато пътуваше, мракът така го обгръщаше, че самият му вид не носеше добро на хората, защото той сякаш тровеше въздуха около себе си със своето униние. Повечето непознати го смятаха за луд или за човек, на чиято душа тежи скрито престъпление. Той беше висок, с изпито лице и прегърбени рамене, а името, с което се регистрираше в хотелите, беше “Арчибалд Крейвън, Мисълтуейт, Йоркшир, Англия”.
Той бе пътувал надлъж и нашир, откакто се бе срещнал с господарката Мери в кабинета си и u бе позволил да притежава “парче земя”. Бе обиколил най-красивите места в Европа, макар и никъде да не се задържаше за повече от няколко дни. Избираше най-тихите и отдалечени местенца. Изкачваше планински върхове, чиито чела бяха в облаците, и гледаше надолу към други планини, когато слънцето изгряваше и ги озаряваше с лъчите си и те изглеждаха така, сякаш в този миг светът се раждаше.
Но светлината като че ли никога не докосваше него самия, докато един ден той не осъзна, че за пръв път през всичките тези години се е случило нещо особено. Той се намираше в една прекрасна долина в Австрийския Тирол и се разхождаше сам сред такава красота, която би прогонила мрака от душата на всекиго – но не и от неговата, макар и да вървя дълго. Най-сетне се умори и полегна да почине върху килима от мъх край един поток – бистро поточе, което течеше весело в тясното си корито сред пищната влажна зеленина. Понякога ромоленето му над облите камъни приличаше на тих смях. Мъжът видя, как птици идват и топват човчици, за да пийнат, а после разперват крила и отлитат. Поточето беше като живо същество, ала гласчето му правеше тишината още по-дълбока. Долината тънеше в покой.
И както седеше, загледан в бистрото течение, Арчибалд Крейвън постепенно усети, как душата и тялото му се изпълват с покой също като самата долина. Почуди се дали ще заспи, но не заспа. Седеше и съзерцаваше огряната от слънцето вода и очите му започнаха да забелязват, че покрай нея растат цветя. Покрай потока бяха нацъфтели хубави сини незабравки – толкова близо, че листата им бяха мокри. Щом ги видя, той си спомни как някога, преди години, бе съзерцавал такива неща. Тогава с нежност мислеше колко прекрасни са и какво синьо чудо са стотиците им цветчета. Не подозираше, как тази простичка мисъл бавно изпълваше душата му, все повече и повече, докато накрая не изтласка неусетно всичко останало. Сякаш в някакъв застоял вир бе бликнал чист и свеж извор и бликаше ли, бликаше, докато най-сетне не изтласка всички тъмни води. Той усещаше само, че долината сякаш все повече притихва, а той седеше, загледан в ярката нежна синева. Не знаеше колко дълго бе седял там, нито какво се случваше с него, но най-сетне се раздвижи, сякаш се будеше от сън, бавно се изправи на килима от мъх, пое продължително дълбоко дъх и се зачуди на себе си. Струваше му се, че нещо в него тихомълком се е отвързало и освободило.
– Какво ли става? – прошепна той и прокара ръка по челото си. – Чувствам се сякаш... сякаш съм жив!
Не зная много за чудото на неоткритите неща и затова не мога да ви обясня как точно се случи това. Нито пък някой друг може. Той самият също нищо не разбираше, но си спомни този странен час месеци по-късно, когато вече бе отново в Мисълтуейт и съвсем случайно разбра, че тъкмо на този ден Колин бе влязъл в тайната градина и бе извикал: “Аз ще живея вечно, вечно!”
Необикновеният покой не го напусна цяла вечер и сънят му бе дълбок и несмущаван от нищо, ала доста кратък. Той не знаеше, че може да го съхрани. Следващата нощ отново отвори широко вратите за мрачните си мисли и те нахълтаха отново. Той напусна долината и продължи скитанията си. Но колкото и странно да му се струваше това, имаше минути – понякога това траеше дори половин час, – когато, без сам да знае как, мрачното бреме сякаш отново падаше и той се чувстваше жив човек, а не мъртвец. Бавно, бавно, без да знае причината, и той се съживяваше заедно с градината.
Златната есен смени златното лято и той отиде на езерото Комо. Там откри такава красота, сякаш бе сън. Прекарваше по цели дни, загледан в кристалната синева на езерото, или се разхождаше сред меката гъста зеленина на хълмовете и скиташе, докато се умореше толкова, че да може да заспи. Но бе разбрал, че е започнал да спи по-спокойно, и сънищата не му вдъхваха вече такъв ужас.
– Може би тялото ми заяква – мислеше той.
Да, то наистина заякваше, но в редките спокойни часове, когато мислите му се променяха, душата му също укрепваше. Той започна да мисли за Мисълтуейт и да се чуди дали да не се върне у дома. Сегиз-тогиз се сещаше бегло и за сина си и се питаше как ли ще се чувства, когато отново застане до леглото с балдахин и резба и погледне бледото като слонова кост лице с остро изсечени черти, докато спи, и черните ресници на затворените клепачи, които правеха очите му толкова поразителни. При тази мисъл потръпна.
В един изумителен ден той бе стигнал толкова далеч по време на разходката си, че когато се връщаше, пълната луна вече бе изгряла и целият свят тънеше в тъмнолилави сенки и сребристо сияние. Покоят на езерото, брега и гората бе тъй прекрасен, че той не се прибра във вилата, където живееше. Слезе на малката зашумена тераса току до водата, седна и вдъхна всички прелестни ухания на нощта. Почувства, как полека го обзема странен покой, все по-дълбок и по-дълбок, и заспа.
Не знаеше кога е заспал и кога е започнал да сънува, ала сънят му бе толкова истински, че той не разбираше, че сънува. После си спомняше как му се е струвало, че е съвсем буден. Докато седеше и вдъхваше уханието на късно разцъфтели рози, заслушан в тихото плискане на водата в нозете му, той чу глас, който го викаше. Беше нежен и ясен, щастлив и далечен. Сякаш идваше много отдалеч, но звучеше съвсем отчетливо, сякаш съвсем отблизо.
– Арчи! Арчи! Арчи! – зовеше го гласът, а после отново, още по-нежно и по-ясно: – Арчи! Арчи!
Стори му се, че скочи на крака, без дори да се стресне. Гласът бе толкова истински и му се струваше толкова естествено, че го чува.
– Лилиас! Лилиас! – извика той в отговор. – Лилиас! Къде си?
– В градината – дойде отговорът като звук от златна флейта. – В градината!
И сънят свърши. Но той не се събуди. Спа дълбоко и сладко през цялата прекрасна нощ. Когато най-сетне се събуди, бе настъпило лъчезарно утро. Един прислужник стоеше до него и го гледаше втренчено. Той беше италианец и беше свикнал като всички останали прислужници във вилата да приема без въпроси странностите на господаря чужденец. Никой не знаеше кога ще излезе и кога ще се прибере гостът, къде ще реши да спи и дали ще се разхожда цяла нощ из градината, или ще лежи в лодката на езерото. Мъжът държеше табличка с писма и изчака мълчаливо господин Крейвън да ги вземе. Когато си отиде, господин Крейвън продължи да седи с писмата в ръка, загледан в езерото. Странното спокойствие все още не го беше напуснало, нещо повече – чувстваше и някаква лекота, сякаш жестокото събитие, което го бе сполетяло, не се бе случило точно така – сякаш нещо се бе променило. Той си спомняше съня – съня, който бе толкова истински.
– В градината! – рече си той учудено. – В градината! Но вратата е заключена, а ключът е заровен дълбоко!
Когато след малко започна да преглежда купа писма, видя, че най-горното е от Англия и идваше от Йоркшир. Бе адресирано с прост женски почерк, който обаче му беше непознат. Отвори го, без да се замисли за подателя, но още първите думи привлякоха веднага вниманието му.

Уважаеми господине,
Аз съм Сюзън Соуърби, която веднъж имаше дързостта да Ви заговори сред полята. Тогава Ви говорих за госпожица Мери. Сега пак се осмелявам да говоря. Моля Ви, господине, на Ваше място бих се върнала у дома. Мисля, че ще се зарадвате, ако се върнете, и моля за извинение, сър, но мисля, че Вашата лейди също би Ви помолила да се върнете, ако беше тук.

Ваша покорна слугиня
Сюзън Соуърби

Господин Крейвън прочете писмото два пъти, преди да го сложи обратно в плика. Той продължаваше да мисли за съня.
– Ще се върна в Мисълтуейт. Да, тръгвам веднага.
Прекоси градината, влезе във вилата и нареди на Пичър да приготви багажа му за връщане в Англия.
След няколко дни той бе отново в Йоркшир и по време на дългото пътуване с влака се улови, че мисли за сина си толкова, колкото никога не бе мислил през изминалите десет години. През тези години бе желал единствено да го забрави. А сега, макар и да нямаше намерение да мисли за сина си, спомените за него постоянно нахлуваха в мислите му. Спомняше си черните дни, когато беснееше като луд, че детето е живо, а майката – мъртва. Отказваше да го види, а когато най-сетне отиде да го погледне, то бе толкова слабо и болнаво, че всички бяха убедени, че след няколко дни ще умре. Но за учудване на тези, които се грижеха за него, дните минаваха, а то не умираше и тогава всички решиха, че ще израсне уродливо и сакато.
Той не искаше да е лош баща, но изобщо не се чувстваше баща. Осигуряваше на детето си лекари, болногледачки и разкош, но при мисълта за него се свиваше и потъваше в собственото си нещастие. Когато за първи път се завърна в Мисълтуейт след едногодишно отсъствие и дребосъчето с жалкия вид вдигна вяло и равнодушно към него огромните си сиви очи с черни ресници, които толкова приличаха и същевременно така ужасно не приличаха на щастливите очи, които бе обожавал, той не можа да понесе гледката и се извърна, пребледнял като смъртник. След това почти никога не виждаше сина си, освен когато детето спеше, и всичко, което знаеше за него, беше, че е хроничен инвалид, полунормален, със злобен и истеричен нрав. Можеха да го предпазят от пристъпите на ярост, застрашаващи самия него, само като го оставяха да им се налага за всичко до най-малките подробности.
Споменът за всичко това никак не го въодушевяваше, но докато влакът го носеше през планински проходи и златни равнини, човекът, който “се съживяваше”, започна да мисли по нов начин и размишлява дълго, упорито и дълбоко.
– Може би цели десет години съм грешал – рече си той. – Десет години са много време. Може би вече е късно да направя каквото и да било... твърде късно. За какво съм мислил досега!
Разбира се, това бе “недобра магия” – да започваш с думи като “твърде късно”. Дори и Колин би му го казал. Но господин Крейвън нищо не разбираше от магия – нито от бяла, нито от черна. Той тепърва щеше да научи това. Чудеше се дали Сюзън Соуърби бе събрала куража да му пише само защото като жена със силно майчинско чувство бе разбрала, че момчето е много по-зле... че е смъртно болно. Ако не го бе завладяло това странно спокойствие, Арчибалд Крейвън би се чувствал по-нещастен от всякога. Но успокоението водеше със себе си и смелост, и надежда. Вместо да се остави да го завладеят мислите за най-лошото, той откри, че се опитва да вярва в по-хубави неща.
“Възможно ли е тя да вижда, че аз може би съм способен да му влияя добре и да го обуздавам? На път за Мисълтуейт ще се отбия да я видя”, мислеше си той.
Но когато каретата спря пред малката къщичка, седем-осем деца, които играеха наоколо, се събраха накуп, направиха седем-осем любезни реверанса и му казаха, че майка им е отишла рано сутринта чак отвъд полето, за да помогне при раждането на някаква жена. И без да ги пита, продължиха, че “наш Дикън” бил в имението и работел в някаква градина, в която ходел няколко пъти в седмицата.
Господин Крейвън оглеждаше това сборище от здрави набити телца и червенобузи личица, всяко от които му се усмихваше по свой начин, и забеляза колко здрави и симпатични са. Усмихна се в отговор на тяхната приветливост, извади една златна монета от джоба си и я даде на “нашата Лизабет Елън”, която беше най-голямата.
– Ако я разделите на осем, ще има по половин крона за всеки – каза той.
А после потегли сред усмивки, смехове и реверанси и остави след себе си бурно въодушевление, побутвания с лакти и весело подскачане.
Пътуването през чудесните поля му подейства успокоително. Защо ли имаше чувството, че си отива у дома – чувство, за което по-рано бе сигурен, че никога повече няма да изпита? Чувстваше красотата на земята и небето, на моравите цветове в далечината и сърцето му се стопляше все повече с приближаването на голямата стара къща, приютявала хората от неговата кръв от шестстотин години. Последния път беше я напуснал, потресен от мисълта за заключените стаи и за момчето, което лежеше в леглото с балдахин и брокатени завеси. Възможно ли беше да го завари с поне малко подобрение и да превъзмогне отдръпването си от него? Колко истински бе онзи сън... колко чист и ясен бе гласът, който го зовеше: “В градината! В градината!”
“Ще потърся ключа, рече си той. Ще се опитам да отворя вратата. Трябва... макар че не зная защо”.
Когато пристигна в имението, слугите, които го приеха с обичайната церемониалност, забелязаха, че изглежда по-добре. Той не се отправи към отдалечените стаи, където обикновено живееше, обслужван от Пичър, а влезе в библиотеката и прати да извикат госпожа Медлок. Тя пристигна малко развълнувана, любопитна и разтревожена.
– Как е господин Колин, Медлок?
– Ами, сър... – отвърна госпожа Медлок. – Той... той е променен, така да се каже.
– По-зле ли е? – предположи той.
Госпожа Медлок се изчерви.
– Ами, виждате ли, сър – опита се да обясни тя. – Нито доктор Крейвън, нито сестрата, нито аз можем да разберем...
– И защо така?
– Да ви кажа право, сър, господин Колин може да е по-добре, а може и да върви към по-зле. Апетитът му, сър, е непредвидим... а постъпките му...
– Да не е станал още по... по-странен? – сбърчи тревожно вежди господарят u.
– Точно така, сър. Става все по-странен в сравнение с онова, което беше. По-рано нищо не ядеше, а изведнъж взе да яде ужасно много... а после внезапно пак престана да яде и връщаше яденето както преди. Вие може би не знаете, сър, но навремето той изобщо не даваше да го извеждат навън. Какво ли не сме преживели само за да го накараме да излезе навън с количката – човек направо да се разтрепери като лист! В такива пристъпи изпадаше, че доктор Крейвън заяви, че не може да отговаря за него, ако го насилваме. И, сър, без никакво предупреждение скоро след една от най-ужасните си кризи той изведнъж поиска да го извеждат всеки ден – госпожица Мери и момчето на Сюзън Соуърби, Дикън, който може да бута количката му. Хареса ги и двамата, Дикън доведе опитомените си животни и може и да не повярвате, сър, но той стои навън от сутрин до вечер.
– Как изглежда? – бе следващият въпрос.
– Ако се хранеше нормално, сър, човек би си помислил, че напълнява – но се боим, че може би само подпухва. Понякога, когато са сами с госпожица Мери, се смее много особено. Навремето изобщо не се смееше. Ако позволите, доктор Крейвън ще дойде да ви види веднага. Никога през живота си не е бил така объркан.
– Къде е сега Колин?
– В градината, сър. Той е винаги в градината, макар че не дава на никого да припари там от страх да не го гледат.
Господин Крейвън почти не чу последните u думи.
– В градината... – повтори той и след като отпрати госпожа Медлок, остана неподвижен и няколко пъти повтори: – В градината!
Трябваше да направи усилие, за да се съвземе, и когато отново стъпи на земята, се обърна и излезе от стаята. Тръгна по същия път, по който бе минала Мери – през вратата към храстите, после през лавровите дървета и лехите край фонтана. Сега фонтанът течеше, заобиколен от лехи с ярки есенни цветя. Той прекоси поляната и сви по дългата алея покрай обраслите с бръшлян стени. Не бързаше – вървеше бавно, приковал поглед в алеята. Чувстваше, че нещо го тегли отново към мястото, което бе изоставил толкова отдавна, без да знае защо. Когато наближи, още повече забави крачка. Знаеше къде е вратата, въпреки че бръшлянът плътно я закриваше, но не знаеше къде точно е заровеният ключ.
И така, той се спря и застана неподвижно, като се оглеждаше, и почти в същия миг трепна и се заслуша, като се питаше дали не сънува.
Бръшлянът закриваше плътно вратата, ключът бе заровен под храстите, цели десет самотни години човешко същество не бе минавало през тази порта – и все пак откъм градината се чуваше шум. Шум от тичащи забързани крачета, които сякаш се гонеха ли, гонеха около дърветата, чуваше се и особеният звук на тихи снишени гласове – възклицания и сподавени радостни викове. Шумът всъщност приличаше на детски смях, на онзи необуздан смях на малчугани, които се мъчат да бъдат тихи, но избухващ неудържимо с нарастването на възбудата. Какво, за Бога, сънуваше той... какво чуваше, за Бога? Дали не губеше разсъдъка си и не му се струваше, че чува неща, които не са за човешките уши? Това ли означаваше онзи ясен далечен глас?
И тогава дойде онзи миг, онзи неудържим миг, когато звуците забравиха да притихнат. Краката тичаха все по-бързо и по-бързо... приближаваха вратата на градината... чуха се забързано детско дишане и бурен изблик на смях, който вече не можеше да се удържи... и вратата в стената внезапно се отвори широко, бръшляновата завеса се разлюля, едно момче изхвръкна навън и без да види външния човек, се стрелна право към него.
Господин Крейвън успя да протегне ръце тъкмо навреме, за да го предпази от сблъсъка, който можеше да го събори на земята, но когато го задържа и го погледна, така се изуми, че дъхът му секна.
Момчето беше високо и хубаво. Цялото сияеше от жизненост, а от тичането лицето му се бе покрило с чудна руменина. Момчето отметна от челото буйната си коса и вдигна към него необикновените си сиви очи – очи, пълни с момчешки смях и обрамчени с гъсти черни мигли. Точно тези очи спряха дъха на господин Крейвън.
– Кой... Какво? Кой?! – заекна той.
Колин не беше очаквал това – не го беше планирал така. Никога не бе мислил за подобна среща. Ала това, че така се втурна навън и спечели надбягването, може би беше още по-добре. Той се изпъна в цял ръст. На Мери, която тичаше с него и също бе изскочила през вратата, u се стори, че сега Колин изглеждаше по-висок от преди – с няколко пръста по-висок.
– Татко! – каза той. – Аз съм Колин. Просто да не повярваш. И аз самият едва го вярвам. Но аз съм Колин.
И той като госпожа Медлок не можа да разбере какво искаше да каже баща му, когато бързо изрече:
– В градината! В градината!
– Да – продължи бързо Колин. – Градината направи това... Градината и Мери, и Дикън, и животните... и Магията. Никой не знае за това. Пазехме тайна, за да ти го кажем, когато се върнеш. Аз съм здрав, мога да надбягам Мери. Ще стана атлет.
Той каза всичко това като съвсем здраво момче – лицето му руменееше, думите му се прескачаха от въодушевление. Душата на господин Крейвън тръпнеше от небивала радост.
Колин протегна ръка и хвана баща си над лакътя.
– Не се ли радваш, татко? – додаде той. – Не се ли радваш? Аз ще живея! Ще живея вечно!
Господин Крейвън сложи ръце върху раменете на сина си и ги задържа така. Не смееше да проговори.
– Заведи ме в градината, моето момче – рече той най-после. – И ми разкажи всичко за нея.
И така, те го въведоха вътре.
Цялата градина преливаше от есенни цветове – златно, мораво, виолетово, огненочервено. От всички страни се виждаха китки от есенни кремове – бели или пък бели и рубинени. Господин Крейвън си спомняше добре кога посадиха първите и че точно през това време на годината те разцъфтяваха в цялото си късно великолепие. Есенни рози бяха пропълзели и висяха на кичури, а слънцето подсилваше отсенките на жълтеещите дървета и на човек му се струваше, че се намира в закътан сред зеленината златен храм. Новодошлият стоеше притихнал също като децата, когато навремето бяха попаднали сред потъналата в сивота градина, и не спираше да се оглежда.
– А аз мислех, че е мъртва – рече той.
– И Мери мислеше така отначало – каза Колин. – Но тя се съживи!
После седнаха под тяхното дърво – всички освен Колин, който искаше да стои прав, докато разказва.
“По-необикновена история никога не съм чувал”, мислеше си Арчибалд Крейвън, докато слушаше припрения разказ на момчето. Тайнство и Магия, и диви животни, и съдбоносната среднощна среща... идването на пролетта... гневът на наранената гордост, който бе изправил младия раджа на крака, за да предизвика Бен Уедърстаф. Странното другарство, разиграването, великата и така грижливо пазена тайна. Слушателят се смя до сълзи, а понякога сълзите бликваха от очите му, когато не се смееше. Атлетът, Лекторът, Научният откривател – всичко това бе един засмян симпатичен здрав младеж.
– Сега – завърши той – вече няма нужда да се пази тайна. Смея да кажа, че сигурно ще припаднат от страх, като ме видят – но аз никога повече няма да седна в тази количка. Ще вървя с теб до вкъщи, татко.

Задълженията на Бен Уедърстаф рядко го отдалечаваха от градината, но в този случай той си намери оправдание – да занесе малко зеленчуци в кухнята. Госпожа Медлок го покани да изпие чаша бира и той се оказа на нужното място – точно както се надяваше, – когато в Мисълтуейт се случи най-драматичното събитие на времето. През един от прозорците към двора се виждаше и част от поляната отпред. Госпожа Медлок знаеше, че Бен идва от градината, и се надяваше, че може да е мярнал господаря си, а може би дори господин Колин.
– Видя ли някого от тях, Уедърстаф?
Бен свали халбата от устата си и избърса устни с опакото на ръката си.
– Ами че да – отговори той лукаво и важно.
– И двамата ли? – поинтересува се госпожа Медлок.
– И двамата – отвърна Бен Уедърстаф. – Благодаря любезно, госпожо, бих пийнал още една халба.
– Заедно ли? – от вълнение госпожа Медлок препълни халбата.
– Заедно, госпожо – и Бен изпразни половината чаша на една глътка.
– Къде беше господин Колин? Как изглеждаше? Какво си казаха?
– Туй не го чух – отвърна Бен. – Бях се качил на стълбата и гледах над стената. Ама ей к‚во ще ви кажа. Навънка са ставали неща, дето никой тук в къщата не знае. Ще видите какво е ставало – и то скоро!
Няма и две минути по-късно той пресуши бирата си и тържествено посочи с халбата към прозореца, през който се виждаше част от поляната зад храстите.
– Погледнете там, ако ви е интересно – рече той. – Я вижте кой идва през тревата.
Госпожа Медлок погледна, вдигна ръце и изпищя. Де що имаше прислужници и прислужнички, щом чуха, се втурнаха през трапезарията и застанаха на прозореца, а очите им направо щяха да изскочат от орбитите.
През тревата идваше господарят на Мисълтуейт и изглеждаше така, както мнозина от тях не го бяха виждали. А до него – с високо вдигната глава и засмени очи – стъпваше здраво и сигурно като всяко друго момче в Йоркшир господин Колин.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания