Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Някой плачеше!

На другия ден пак се лееше проливен дъжд и когато Мери погледна през прозореца, сивата мъгла и облаците скриваха полята. Днес нямаше как да излезе.
– Какво правите във вашата къщичка, когато вали така? – попита тя Марта.
– Най-вече се опитваме да не се настъпваме един друг – отвърна Марта. – Щото тогава си проличава колко много сме. Майка е блага жена, ама доста се нервира. Най-големите отиват в обора при кравите и си играят там. Дикън обаче не го е страх от дъжда. Пак си излиза, все едно грее слънце. Разправя, че в дъждовни дни виждал разни неща, дето не се виждали в хубаво време. Веднъж намери лисиче, полуудавено в дупката си, и го донесе вкъщи в пазвата си, та да му е топло. Майката била убита наблизо, дупката се наводнила и другите от котилото се издавили. Сега си го гледа вкъщи. Друг път пък намери полуудавена гарга,  донесе я пак вкъщи и я опитоми. Казва се Сажда, защото е много черна и навсякъде подскача и хвърчи с него.
Мери вече не се засягаше от свойския тон на Марта. Говорът u дори u бе станал интересен и съжаляваше, когато Марта спреше да приказва или си отидеше. Историите, които нейната ая u разказваше в Индия, изобщо не приличаха на разказите на Марта за къщичката сред полята, в която четиринайсет души живееха в четири стаички и яденето никога не им стигаше. Децата като че ли лудуваха и се забавляваха като котило добродушни овчарски кученца. На Мери най u допадаха майката и Дикън. Когато Марта u разказваше какво е казала или направила “майка”, това винаги я успокояваше.
– Ако имах гарван или лисиче, щях да си играя с него – рече Мери. – Но си нямам нищо.
Марта изглеждаше озадачена:
– Че не можеш ли да плетеш?
– Не.
– Ами да шиеш?
– Не.
– А да четеш можеш ли?
– Да.
– Тогава защо не почетеш? Или пък учи правописа. Вече си достатъчно голяма да се учиш.
– Нямам книги – рече Мери. – Всичките ми книги останаха в Индия.
– Жалко – рече Марта. – Ако госпожа Медлок те пусне в библиотеката, там има хиляди книги.
Мери не попита къде е библиотеката, защото изведнъж u хрумна нова идея. Тя реши да я намери сама. Не се страхуваше от госпожа Медлок. Госпожа Медлок като че вечно си седеше в уютната си стая на долния етаж. В тази странна къща човек твърде рядко срещаше някого. Всъщност нямаше и кого да срещне освен прислугата, а когато господаря го нямаше, слугите живот си живееха под стълбището. Там имаше грамадна кухня, по чиито стени бяха окачени пиринчени и калайдисани съдове, и просторна трапезария, където всеки ден хапваха обилно по четири-пет пъти на ден и устройваха шумни веселби, когато госпожа Медлок я нямаше.
Сервираха редовно храната на Мери и Марта u прислужваше, но никой ни най-малко не u се месеше. Госпожа Медлок идваше да я наглежда през ден-два, но никой не я разпитваше какво прави, и никой не u казваше какво да върши. Тя предполагаше, че в Англия сигурно така е прието да се държат с децата. В Индия нейната ая неизменно се грижеше за нея – вървеше u по петите и u прислужваше за всичко. Компанията u често додяваше на Мери. Сега никой не u вървеше по петите и тя се учеше да се облича сама, защото, когато поискаше от Марта да u подава разни неща и да я облича, девойката я гледаше така, сякаш я смяташе за малоумна.
– Че ти ум нямаш ли? – възкликна тя веднъж, когато Мери очакваше да u сложи ръкавиците. – Нашата Сюзън Ан е два пъти по-умна от теб, а пък е само на четири годинки. Понякога изглеждаш бая гламава.
Мери се чумери цял час след това, но то я подтикна към някои съвсем нови мисли.
Тази сутрин, след като Марта изчисти камината за последен път и слезе долу, Мери стоя десетина минути до прозореца. Обмисляше новата идея, хрумнала u, когато чу за библиотеката. Самата библиотека не я интересуваше особено, защото беше чела твърде малко книги, но когато чу за нея, се сети отново за стоте заключени стаи. Зачуди се дали всички те са наистина заключени и какво ли щеше да открие, ако влезеше в някоя от тях. Наистина ли бяха сто? Защо да не тръгне да преброи вратите? Поне щеше да се занимава с нещо тази сутрин, като не можеше да излезе. Никога не я бяха учили да иска разрешение за каквото и да било и нямаше никаква представа, що е това авторитет, затова, дори да беше срещнала госпожа Медлок, и през ум не би u минало да я пита дали може да се разхожда из къщата.
Тя отвори вратата на стаята, излезе в коридора и започна пътешествието си. Коридорът беше дълъг и се разклоняваше и я изведе до малко стълбище, което пък водеше към други стълбища. Имаше много, много врати, а по стените висяха картини. Понякога те изобразяваха мрачни и странни пейзажи, но най-често бяха портрети на жени и мъже в чудати натруфени костюми от сатен и кадифе. Озова се в дълга галерия, чиито стени бяха покрити с такива портрети. Никога не бе предполагала, че в една къща може да има толкова много портрети. Бавно се разходи из галерията, като се вглеждаше в лицата, които също сякаш се взираха в нея. Струваше u се, че се чудят какво ли прави в къщата им това момиченце от Индия. На някои картини бяха нарисувани деца – момиченца в плътни сатенени рокли, бухнали и дълги до земята, и дългокоси момчета с буфан ръкави и жабо или с дантелени яки около врата. Пред децата тя винаги се спираше и се чудеше как ли се казват, къде ли са отишли и защо са облечени с такива чудновати дрехи. Една от картините изобразяваше надуто грозновато момиченце, което много приличаше на нея. Беше облечено в зелена рокля от брокат, а на пръста u беше кацнал зелен папагал. Погледът u бе остър и любопитен.
– Къде живееш сега? – попита я Мери на глас. – Иска ми се да си тук.
Надали друго момиченце някога е прекарвало такава странна сутрин. Като че в цялата огромна къща нямаше никой освен нея, малката, и тя се скиташе нагоре-надолу по тесни и широки коридори и u се струваше, че освен нея никой друг не е минавал оттам. Щом бяха построили толкова много стаи, сигурно в тях са живели хора, но всичко изглеждаше толкова пусто, че чак не беше за вярване.
Чак когато се качи на втория етаж, u хрумна да натисне дръжката на някоя врата. Всички врати бяха заключени, точно както бе казала госпожа Медлок. Но най-сетне, когато сложи ръка на една дръжка и я натисна, тя поддаде. Малко се уплаши, защото усети, че вратата бавно и тежко се отвори. Тя беше масивна и водеше в просторна спалня. По стените бяха окачени бродирани драперии, а мебелите бяха с инкрустации – беше виждала такива в Индия. Голям прозорец с витражни стъкла гледаше към полята, а над камината висеше друг портрет на същото онова надуто грозновато момиченце, което сякаш се взираше в нея още по-любопитно.
– Може би тя някога е спяла тук – рече Мери. – Така се е вторачила в мен, като че иска да се почувствам неудобно.
После отвори още врати и още, и още. Разгледа толкова много стаи, че накрая u омръзна и взе да u се струва, че трябва да са били сто, макар и да не ги бе броила. Във всички имаше стари картини или гоблени, които изобразяваха странни сцени. В почти всички стаи имаше и чудати мебели и орнаменти.
В една стая, която приличаше на дамски будоар, драпериите бяха от везано кадифе, а в едно шкафче имаше стотина най-различни по големина слончета, изрязани от слонова кост. Някои носеха на гърба си махути1, други – паланкини2, едни бяха много големи, други – съвсем мънички, същински бебета. Мери беше виждала резба от слонова кост в Индия и знаеше всичко за слоновете. Тя отвори вратата на шкафчето, покачи се на една табуретка и дълго си игра с фигурките. Когато u омръзна, подреди слончетата, както си бяха, и го затвори.
Докато скиташе из дългите коридори и празните стаи, не бе срещнала жива душа, но в тази стая видя нещичко. Тъкмо бе затворила вратата на шкафчето, когато чу слабо шумолене, от което подскочи, и огледа канапето до камината, откъдето u се стори, че идва. В ъгъла на канапето видя кадифена възглавничка, а в нея имаше дупка, от която надничаше малка главица с две стреснати очи.
Мери се прокрадна тихо нататък. Блесналите очички бяха на една сива мишчица, която бе прогризала дупка във възглавницата и си бе устроила там уютно гнезденце. До нея спяха сгушени шест мънички мишленца. Макар и в стоте стаи да нямаше друга живинка, тук имаше седем мишки, които не изглеждаха никак самотни.
– Ако не ги беше толкова страх, щях да си ги взема с мен – рече Мери.
Доста дълго бе обикаляла и беше твърде уморена, за да продължи, затова тръгна обратно. На два-три пъти се губи, като завиваше в грешен коридор, и u се налагаше да се лута нагоре-надолу, докато намереше коридора, който u трябваше. Но накрая стигна своя етаж, макар и доста далеч от стаята си и не знаеше къде точно се намира.
– Като че пак съм сбъркала коридора – рече тя, спирайки в края на един къс коридор с гоблен на стената. – Не зная накъде да тръгна. Колко е тихо!
И както си стоеше там, тъкмо когато произнесе това, тишината бе нарушена от един звук. Отново се чу плач, но не съвсем като онзи, който бе чула предната вечер. Беше съвсем кратък – жално детско хленчене, приглушено от стените.
– Сега е по-близо – рече Мери с разтуптяно сърце. – И наистина е плач.
Тя случайно опря ръка на гоблена до нея и отскочи уплашено назад. Гобленът закриваше врата, която се отвори – и пред нея се разкри друга част от коридора, а по него се задаваше госпожа Медлок с връзка ключове и с много сърдито изражение.
– Какво правиш тук? – попита тя Мери и я дръпна за ръката. – Какво съм ти казала?
– Сбърках пътя – обясни Мери. – Не знаех накъде да вървя, и чух някой да плаче.
В този миг тя откровено мразеше госпожа Медлок, но в следващия я намрази още повече.
– Нищо подобно не си чула – заяви икономката. – Връщай се в стаята си, че ще ти издърпам ушите.
И тя я хвана за ръката, заблъска я, задърпа я по коридорите и най-сетне я тикна в стаята u.
– А сега стой, където ти е казано, или ще те заключа! Най-добре господарят да ти вземе гувернантка, както каза. Теб някой трябва да те държи под око, а пък аз си имам много работа.
Тя излезе и затръшна вратата, а Мери седна пред камината пребледняла от яд. Но не се разплака, а само скърцаше със зъби.
– Някой плачеше... да, някой плачеше! – повтаряше си тя.
Вече го беше чула два пъти и все някога щеше да разбере откъде идваше. Тази сутрин бе открила много неща и се чувстваше като след дълго пътешествие. Във всеки случай през цялото време си бе намирала забавления и бе играла със слончетата, и бе видяла сивата мишка с мишлетата в дупката на кадифената възглавница.

1 Водач на слон.
2 Носилка в източните страни.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания