Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Ще ми дадете ли парче земя?

Мери тичаше толкова бързо, че когато стигна в стаята си, бе останала съвсем без дъх. Кичурите по челото u бяха разрошени, бузите u – зачервени. Обядът я чакаше на масата, а Марта чакаше край нея.
– Позакъсня – рече тя. – Къде беше?
– Видях Дикън! – възкликна Мери. – Видях Дикън!
– Знаех си, че ще дойде! – рече Марта въодушевено. – Как ти се стори?
– Мисля... мисля, че е красавец! – заяви решително Мери.
Марта изглеждаше слисана, но и зарадвана.
– Е – рече тя. – По-добро момче не се е раждало на тоя свят, ама никога не сме го смятали за хубав. Много му е чип носът.
– На мен ми харесва, че е чип.
– И очите му са много кръгли – додаде Марта малко несигурно. – Макар че цветът им е хубав.
– На мен ми харесват кръгли – рече Мери. – А цветът им е като небето над полята.
Марта се усмихна доволно.
– Майка казва, че са станали такива, защото вечно гледа птиците и облаците. Но устата му е голяма, нали?
– Голямата му уста много ми харесва – заяви упорито Мери. – Иска ми се и моята да беше такава.
Марта се засмя:
– На твоето личице ще изглежда страшно смешно. Но си знаех, че ще стане точно тъй, като го видиш. Харесаха ли ти семената и градинските сечива?
– Ти откъде знаеш, че ги е донесъл?
– Е, и през ум не ми е минало, че няма да ги донесе. Щом са в Йоркшир, той ще ги донесе, много ясно. На него може да се разчита.
Мери се боеше, че тя ще започне да u задава въпроси, на които мъчно би отговорила, но това не стана. Семената и инструментите много я интересуваха и се уплаши само в един момент – когато Марта я попита къде ще посее семената.
– Кого пита за това? – искаше да разбере тя.
– Още никого не съм питала – отвърна колебливо Мери.
– Ами аз не бих питала главния градинар. Тоя господин Роуч много се надува.
– Никога не съм го виждала – рече Мери. – Виждала съм само помощниците и Бен Уедърстаф.
– На твое място бих попитала точно Бен Уедърстаф – посъветва я Марта. – Той изобщо не е толкова лош, колкото изглежда. Нищо, че е такъв опак. Господин Крейвън го оставя да прави каквото си иска, защото той работеше тук още когато госпожа Крейвън беше жива, и я разсмиваше. Тя го харесваше. Може би той ще ти намери някое затулено кътче.
– Ако е затулено и никой не го иска, никой няма да има нищо против аз да го взема, нали? – попита тревожно Мери.
– Няма причина – отвърна Марта. – Ти на никого няма да сториш нищо лошо.
Мери си изяде обяда възможно най-бързо и като стана от масата, се накани да изтича в стаята си и отново да си сложи шапката, но Марта я спря.
– Имам да ти казвам нещо – рече тя, – но реших първо да те оставя да се наобядваш. Господин Крейвън си дойде тази сутрин и мисля, че иска да те види.
Мери пребледня.
– О, защо? – извика тя. – Защо? Когато пристигнах, той не искаше да ме види. Чух от Пичър, че не искал.
– Ами госпожа Медлок казва, че е заради майка ми – обясни Марта. – Срещнала го е на път за село Туейт. Преди тя никога не би го заговорила, но госпожа Крейвън е идвала два-три пъти в нашата къщичка. Той бил забравил, но мама – не и дръзнала да го спре. Не знам какво му е казала за теб, но му е казала нещо, заради което е решил да те види, преди да замине утре.
– О! – извика Мери. – Утре пак ли заминава? Много се радвам!
– Заминава задълго. Може да не се върне чак до есента или зимата. Ще пътува в чужбина. Той непрекъснато пътува.
– Е, така се радвам, така се радвам! – извика с благодарност Мери.
Ако той не се върнеше до зимата, пък дори и до есента, щеше да има време да гледа как тайната градина оживява. А тогава дори и да разбереше и да u я отнемеше, поне това щеше да u остане.
– Кога мислиш, че той ще иска да...
Не успя да довърши изречението, защото вратата се отвори и в стаята влезе госпожа Медлок. Беше се пременила с най-хубавата си черна рокля и шапка, а якичката u беше закопчана с голяма брошка, на която имаше портрет на мъж. Това беше оцветена снимка на господин Медлок, починал преди години, и тя винаги я слагаше, когато се обличаше официално. Изглеждаше нервна и развълнувана.
– Косата ти е рошава – каза тя бързо. – Върви да се срешеш. Марта, помогни u да си облече най-хубавата рокля. Господин Крейвън ме прати да я заведа при него в кабинета му.
Цялата руменина се дръпна от бузите на Мери. Сърцето u се разтупка и тя усети как отново се превръща в сковано и неугледно мълчаливо дете. Дори не отговори на госпожа Медлок, а се обърна и влезе в стаята си. Марта я последва. Не каза нищо, докато я преобличаха и сресваха, и след като доби спретнат вид, последва госпожа Медлок по коридорите в пълно мълчание. Какво ли можеше да каже? Беше длъжна да отиде и да се срещне с господин Крейвън и той нямаше да я хареса, нито пък тя щеше да го хареса. Знаеше си какво ще си помисли той за нея.
Заведоха я в една част на къщата, където не бе ходила дотогава. Най-сетне госпожа Медлок почука на една врата. Някой каза “Влез” и те влязоха в стаята. В креслото пред камината седеше мъж и госпожа Медлок каза:
– Това е госпожица Мери, сър.
– Вие си вървете, а нея оставете тук. Ще ви позвъня, когато поискам да я отведете – рече господин Крейвън.
Щом тя излезе и затвори вратата, на Мери не u оставаше нищо друго, освен да стои и да чака – грозновато момиченце, сплело тънките си пръстчета. Видя, че мъжът в креслото не е чак толкова гърбав, по-скоро раменете му бяха високи и доста извити. Имаше черна коса, прошарена с бели косми. Той извърна глава над високите си рамене и u нареди:
– Ела тук!
Тя отиде при него.
Не беше грозен. Лицето му дори щеше да е красиво, ако не беше толкова нещастно. Изглежда, да я вижда, го тревожеше и измъчваше, сякаш не знаеше какво да я прави, да му се не види.
– Добре ли си? – попита.
– Да.
– Добре ли се грижат за теб?
– Да.
Той потърка раздразнено челото си и я огледа.
– Много си слабичка.
– Започнах да пълнея – отвърна Мери и се усети, че говори възможно най-сковано.
Колко нещастно беше лицето му! Черните му очи като че изобщо не я виждаха. Сякаш виждаха нещо друго и той не можеше да задържи мислите си върху нея.
– Аз те забравих. И как да си спомня? Смятах да ти пратя гувернантка или бавачка, нещо такова, но забравих.
– Моля... – започна Мери. – Моля... – буцата, заседнала в гърлото u, я задави.
– Какво искаш да кажеш?
– Аз... аз съм много голяма за бавачка – рече тя. – И моля... моля ви, не ми пращайте още гувернантка.
Той отново потърка челото си и се вторачи в нея.
– Същото каза и онази жена, Соуърби – измърмори той разсеяно.
Тогава Мери посъбра кураж.
– Тя... тя майката на Марта ли е? – заекна.
– Да, струва ми се.
– Тя разбира от деца – каза Мери. – Има дванайсет. Значи разбира.
Той като че се пробуди.
– Какво искаш да правиш?
– Искам да играя навън – Мери се надяваше, че гласът u не трепери. – В Индия не обичах, но тук огладнявам и напълнявам.
Той я наблюдаваше.
– Госпожа Соуърби каза, че е полезно за теб. Сигурно е така. Според нея е по-добре да позаякнеш, преди да ти взема гувернантка.
– Когато играя и вятърът духа откъм ливадите, се чувствам силна – потвърди Мери.
– Къде играеш? – беше следващият му въпрос.
– Навсякъде – отвърна Мери задъхано. – Майката на Марта ми прати въже за скачане. Скачам на въже, бягам... и проверявам дали растенията вече поникват от земята. Нищо лошо не правя.
– Не се страхувай толкова – рече той разтревожено. – Дете като теб нищо лошо не може да стори! Прави каквото си искаш.
Мери сложи ръка на гърлото си, защото се боеше, че той ще забележи буцата, която се бе надигнала в нея от вълнение. Тя пристъпи малко по-близо до него.
– Може ли? – попита с разтреперан глас.
Уплашеното u личице като че много го разтревожи.
– Не се плаши толкова – възкликна той. – Разбира се, че може. Аз съм твой настойник, макар че никак не ме бива за настойник на деца. Не мога да ти отделя време, нито да ти обърна внимание. Много съм болен, нещастен и разсеян, но ми се иска ти да си щастлива и доволна. Нищо не разбирам от деца, но госпожа Медлок ще се грижи да имаш всичко необходимо. Днес изпратих да те доведат, защото госпожа Соуърби каза, че трябва да те видя. Марта u била говорила за теб. Според нея имаш нужда от свеж въздух, от свобода и да тичаш насам-натам.
– Тя много разбира от деца – повтори неволно Мери.
– Редно е да разбира – рече господин Крейвън. – Помислих си, че е доста дръзко от нейна страна да ме спира сред полята, но тя каза, че... че госпожа Крейвън е била мила с нея – личеше си, че му е трудно да изговори името на покойната си съпруга. – Тя е почтена жена. Сега, като те видях, мисля, че онова, което тя каза, е много разумно. Играй си навън, колкото желаеш. Имението е голямо и можеш да ходиш, където искаш, и да се забавляваш, както намериш за добре. Имаш ли някакви специални желания? – сякаш му хрумна изведнъж. – Искаш ли играчки, книги, кукли?
– Може ли... – попита тя с разтреперан глас. – Може ли да получа парче земя?
В нетърпението си тя не осъзна колко странно ще прозвучат думите u и че не точно това имаше намерение да каже. Господин Крейвън явно се сепна.
– Земя? – повтори той. – Какво искаш да кажеш?
– За да посея семена... да отглеждам растения... да ги гледам как оживяват – обясни Мери несигурно.
Той се взря в нея, а после бързо прокара длан по очите си.
– Толкова много ли се интересуваш от градини? – попита бавно.
– В Индия нищо не знаех за тях – рече Мери. – Вечно бях болна и уморена и вечно беше горещо. Понякога си правех лехички в пясъка и забождах в тях цветя. Но тук е друго.
Господин Крейвън стана и се заразхожда бавно из стаята.
– Парче земя – рече си той и на Мери u се стори, че му е напомнила за нещо. Когато той спря и заговори, тъмните му очи изглеждаха почти меки и добри. – Можеш да получиш земя, колкото искаш. Ти ми напомняш за един друг човек, който обичаше земята и растенията. Щом си харесаш някое парче земя – рече той с някакво подобие на усмивка, – вземи го, дете, и го съживи.
– Отвсякъде ли мога да я взема... ако никой не я иска?
– Отвсякъде – потвърди той. – Е, трябва вече да си тръгваш, уморен съм – той докосна звънеца, за да извика госпожа Медлок. – Довиждане. Цяло лято няма да ме има.
Госпожа Медлок дойде толкова бързо, че Мери реши, че е чакала в коридора.
– Госпожо Медлок – рече u господин Крейвън. – Сега, когато видях детето, разбирам какво е искала да ми каже госпожа Соуърби. Тя трябва да заякне, преди да започне с уроците. Давайте u проста, здрава храна. Пускайте я да тича в градината на воля. Не прекалявайте с грижите си за нея. Тя има нужда от свобода, от чист въздух и да полудува. Госпожа Соуърби ще идва да я наглежда от време на време, а и тя може да ходи понякога у тях.
Госпожа Медлок изглеждаше доволна. Изпита облекчение, като чу, че няма нужда да се престарава с грижите за Мери. За нея детето беше тежко бреме и затова досега гледаше да го вижда по-рядко. При това тя бе привързана към майката на Марта.
– Благодаря ви, сър. Ние със Сюзън Соуърби сме съученички. Няма да намерите по-разумна и добросърдечна жена от нея. Аз самата никога не съм имала деца, а тя има дванайсет и няма по-здрави и добри деца от нейните. Те няма да навредят на госпожица Мери. Самата аз винаги бих се вслушала в съветите на Сюзън Соуърби, става ли дума за деца. Тя е здравомислещ човек, ако ме разбирате.
– Разбирам – отвърна господин Крейвън. – А сега отведете госпожица Мери и ми пратете Пичър.
Когато госпожа Медлок я остави в края на коридора, Мери изтича в стаята си. Марта я чакаше. Всъщност тя бе побързала да се върне там веднага след като разтреби масата.
– Може да си имам градина! – извика Мери. – Може да си я избера, където си искам! Още дълго време няма да имам гувернантка! Майка ти ще идва да ме вижда и аз може да ходя у вас! Той каза, че малко момиче като мен не може да направи нищо лошо и че мога да правя каквото си поискам... навсякъде!
– Ехе – каза Марта възторжено. – Много хубаво от негова страна, нали?
– Марта – рече Мери сериозно, – той е много добър човек, само че лицето му е толкова нещастно и челото му е цялото сбръчкано.
После веднага изтича в градината. Беше се забавила много повече, отколкото предполагаше, и беше сигурна, че Дикън си е тръгнал, защото имаше да бие близо осем километра път. Щом се шмугна през вратата под бръшляна, видя, че го няма там, където го беше оставила. Сечивата бяха подредени под едно дърво. Тя изтича при тях, като се оглеждаше навсякъде, но Дикън не се виждаше никакъв. Беше си отишъл и в тайната градина нямаше никой освен червеношийката, която току-що бе прелетяла над стената. Беше кацнала на един розов храст и я гледаше.
– Отишъл си е – рече тъжно Мери. – О, дали той... дали той не е бил само едно горско духче?
Нещо бяло, закачено на един розов храст, привлече погледа u. Беше парче хартия – всъщност парче от писмото, което бе написала под диктовката на Марта, за да го пратят на Дикън. Беше забодено на един дълъг шип и тя в миг се досети, че го е оставил Дикън. На него нескопосно бяха изписани печатни букви и бе нарисувана някаква картинка. Отначало Мери не можа да познае какво е, но после се досети, че трябва да е гнездо с птичка в него. Под него с печатни букви бе написано:

ПАК ША ДОДА

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания