Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Завесата

Тайната градина все повече разцъфваше и всяка сутрин там ставаха нови чудеса. В гнездото на червеношийките имаше яйца и женската лежеше върху тях и ги топлеше с малката си перушинеста гръд и грижливи крила. Отначало беше много нервна, а мъжкият сърдито бдеше нащрек. Дори и Дикън не се приближаваше през тези дни до гъсто обраслия ъгъл, а изчакваше, докато под тихото въздействие на някаква тайнствена магия като че успя да предаде на малките им душици, че в градината няма нищо, което да не бе като тях. Нищо, което да не разбираше колко прекрасно е онова, което им се случваше – огромната, нежна, ужасна, сърцераздирателна красота и тържественост на Яйцата. Ако в градината имаше и един човек, който не знаеше до най-съкровената си същност, че ако вземе или счупи някое яйце, целият свят би се завъртял, би се сгромолясал в бездната и би настъпил краят му, ако имаше дори и един-единствен човек, който не чувстваше това и не се съобразяваше с него, там не би могло да съществува никакво щастие дори и през тази златна пролет. Но всички те го знаеха и го чувстваха, а двойката червеношийки знаеха, че те го знаят.
Отначало птичето наблюдаваше Мери и Колин с остра тревога. По някаква тайнствена причина знаеше, че не е нужно да наблюдава Дикън. От първия миг, в който бе спряло върху Дикън блестящите си като роса черни очи, бе разбрало, че той не е чужд, а нещо като червеношийка без човка и пера. Той можеше да говори на червеношийски (който е отделен език и не бива да се бърка с друг). Да говориш на червеношийски с червеношийка, е все едно да говориш на френски с французин. Дикън винаги говореше с червеношийката на техния език, така че странното дърдорене, с което си общуваше с хората, нямаше ни най-малко значение. Птичето си мислеше, че той им дърдори така, защото те не са достатъчно интелигентни, за да разбират пернатата реч. Движенията му също бяха като на червеношийка. Те никога никого не стряскаха внезапно и не изглеждаха опасни или застрашителни. Всяка червеношийка би разбрала Дикън, така че присъствието му ни най-малко не ги безпокоеше.
Но в началото им се струваше необходимо да са нащрек за другите двама. Първо, момчето не дойде в градината на собствените си крака. То седеше на нещо с колела и го бутаха, а и беше завито с кожи на диви животни. Това само по себе си беше подозрително. После, когато започна да става и да се движи, го правеше по странен, недодялан начин, а другите като че му помагаха. Червеношийката се спотайваше в един храст и ги наблюдаваше тревожно, килвайки глава ту на едната, ту на другата страна. Струваше u се, че бавните движения може да означават, че той се готви да се хвърли отгоре u като котка. Когато котките се готвят за скок, те пълзят много бавно. Птичето обсъжда с другарката си това цели няколко дни, но после реши да изостави темата, защото ужасът му бе толкова голям, че се боеше да не навреди на яйцата.
Когато момчето започна да ходи самљ и дори да се движи по-бързо, изпитаха огромно облекчение. Но дълго време – или поне на червеношийката u се стори дълго – то бе за тях източник на тревога. Не се държеше като другите хора. Сякаш много обичаше да ходи, но имаше навика да сяда или да поляга за малко, а после ставаше по един доста смущаващ начин и започваше отново.
Един ден червеношийката си спомни, че когато родителите u я учеха да лети, тя правеше горе-долу същото. Прелиташе няколко метра и после трябваше да си почива. И така се досети, че това момче се учи да лети – или по-скоро да ходи. Спомена го на другарката си и когато u сподели, че яйцата сигурно ще се държат по същия начин, след като се оперят, тя се успокои и дори започна да изпитва жив интерес и голямо удоволствие да наблюдава момчето от гнездото, макар да бе убедена, че яйцата ще бъдат къде-къде по-умни и ще се учат по-бързо. Но после снизходително си рече, че хората винаги са били по-непохватни и по-бавни от яйцата и повечето като че така и не успяваха да се научат да летят. Никога не можеше да ги срещне във въздуха или по върховете на дърветата.
След време момчето започна да се движи като другите, но трите деца от време на време вършеха необикновени неща. Заставаха под дърветата и движеха ръцете, краката и главата си по особен начин, който не беше нито ходене, нито тичане, нито седене. Те правеха тези движения периодично, всеки ден, и червеношийката така и не можеше да обясни на другарката си какво точно правят. Можеше само да каже, че яйцата никога нямаше да пърхат по този начин. Но щом момчето, което така добре говореше червеношийски, правеше същото заедно с другите, птиците можеха да бъдат сигурни, че тези им действия не ги застрашават с нищо. Разбира се, нито червеношийката, нито другарката u бяха чували някога за бореца шампион Боб Хауърт и за упражненията му, от които мускулите му набъбваха. Червеношийките не са като човеците – техните мускули са винаги тренирани още от самото начало и се развиват по естествен начин. Ако се налага да летиш, за да си търсиш храната, мускулите ти не могат да атрофират (“атрофирам” означава похабявам се поради липса на употреба).
Когато момчето вече ходеше и тичаше, копаеше и плевеше като другите, в гнездото в ъгъла настъпиха покой и задоволство. Страхът за яйцата остана в миналото. Когато знаеш, че твоите яйца са на сигурно място, все едно в банков сейф, и можеш да наблюдаваш толкова много интересни неща, които стават наоколо, мътенето ставаше безкрайно забавно занятие. В дъждовни дни на майката на яйцата дори u доскучаваше, че децата не идват в градината.
Но дори и когато валеше, не би могло да се твърди, че Мери и Колин скучаеха. Една сутрин дъждът се лееше безспир и Колин беше започнал да става неспокоен, тъй като беше принуден да седи на дивана, защото беше опасно да стане и да се разхожда. И тогава Мери я осени вдъхновението.
– Сега вече съм истинско момче – рече Колин. – Краката, ръцете и цялото ми тяло са така преизпълнени с Магия, че не мога да ги удържа неподвижни. През цялото време искат да вършат нещо! Знаеш ли, Мери, че когато се събудя сутрин рано-рано и птичките навън чуруликат, и всичко сякаш вика от радост – дори и дърветата и нещата, които не можем да чуем, – ми се иска да скоча от леглото и също да завикам! И ако го направя, помисли си само какво може да се случи!
Мери прихна неудържимо:
– Сестрата и госпожа Медлок веднага ще дотичат и убедени, че си полудял, ще повикат доктора.
Колин също прихна. Представяше си ги как ще изглеждат – как ще се ужасят от пристъпа му и как ще се смаят, когато го видят изправен.
– Иска ми се баща ми вече да си дойде – рече той. – Искам сам да му го кажа. Непрекъснато мисля за това. Така не може да продължава. Не мога повече да лежа неподвижно и да се преструвам, освен това изглеждам съвсем различно. Как ми се иска да не валеше!
Точно тогава Мери я осени вдъхновението.
– Колин – започна тя тайнствено. – Знаеш ли колко стаи има в тази къща?
– Около хиляда, предполагам.
– Има около стотина, в които никой не влиза – рече Мери. – Един дъждовен ден обикалях и надникнах в много от тях. Никой не разбра, макар че госпожа Медлок без малко не ме хвана. На връщане се изгубих и спрях в края на твоя коридор. Тогава за втори път те чух да плачеш.
Колин се надигна рязко.
– Сто стаи, в които никой не влиза! – възкликна той. – Звучи почти като тайна градина. Да вземем да отидем и да ги разгледаме! Закарай ме с количката, никой няма да разбере, че сме отишли там.
– Тъкмо това си мислех и аз – рече Мери. – Никой няма да посмее да ни проследи. Има галерии, в които можеш да тичаш. Можем да правим там упражненията. Има една малка индийска стаичка и в нея има скрин, пълен със слончета от слонова кост. Всякакви стаи има.
– Позвъни – каза Колин.
Когато сестрата дойде, той u даде нареждания:
– Искам си количката. Ние с госпожица Мери отиваме да разгледаме онази част от къщата, в която никой не живее. Джон може да бута количката ми до картинната галерия, защото там има стълби. После трябва да си отиде и да ни остави сами, докато не изпратя да го повикат.
От тази сутрин нататък дъждовните дни вече не бяха страшни. Когато лакеят закара количката до картинната галерия и ги остави сами, както му бе заповядано, Колин и Мери се спогледаха радостно. Веднага щом Мери се увери, че Джон наистина се е отправил към стаята си под стълбите, Колин стана от количката.
– Ще тичам от единия край на галерията до другия – заяви той. – После ще скачам, а след това ще правим упражненията на Боб Хауърт.
Освен всичко това правиха и още много други неща. Разгледаха портретите и намериха невзрачното малко момиченце, което бе облечено в зелен брокат и имаше папагал на пръста.
– Всички тези трябва да са ми роднини – рече Колин. – Живели са много отдавна. Според мен тази с папагала е някоя от моите прапрапралели. Тя много прилича на теб, Мери – не както изглеждаш сега, а както изглеждаше, когато дойде тук. Сега си много по-пълна и изглеждаш много по-добре.
– И ти също – рече Мери и двамата се разсмяха.
После отидоха в индийската стая и си играха със слончетата. Намериха застлания с розов брокат будоар и дупката във възглавничката, направена от мишката, но тя беше празна, защото мишлетата бяха пораснали и избягали. Видяха и още стаи и направиха нови открития – повече, отколкото Мери беше направила при първото си пътешествие из къщата. Откриха нови коридори, ъгли и стълбища, още стари картини, които им харесаха, и разни странни вехтории, които не знаеха за какво служат. Тази утрин бе любопитна и забавна, а чувството, че скитат из къща, в която има и други хора, но в същото време им се струва, че са много далеч от тях, бе запленяващо.
– Радвам се, че дойдохме тук – рече Колин. – Не съм и подозирал, че живея в такава голяма и необикновена стара къща. Харесва ми. Ще се скитаме из нея всеки път, когато вали, и винаги ще откриваме нови странни кътчета и нещица.
Тази сутрин наред с другото им се отвори такъв апетит, че когато се върнаха в стаята на Колин, бе невъзможно да върнат обяда недокоснат. Когато отнесе долу подноса, сестрата го трясна върху кухненския шкаф, за да накара госпожа Лумис, готвачката, да види празните изблизани чинии.
– Я погледни! Ама че загадъчна къща! А тези две деца са най-голямата загадка в нея!
– Ако всеки ден нагъват така – обади се младият и силен лакей Джон, – нищо чудно, че днес той тежи два пъти повече, отколкото преди месец. Ще трябва навреме да напусна, че ме е страх, че мускулите ми ще пострадат!
Същия следобед Мери забеляза, че в стаята на Колин има нещо ново. Беше го забелязала още предния ден, но не каза нищо, защото помисли, че промяната може и да е случайна. Днес също не каза нищо, но седна и втренчи поглед в картината над камината. Можеше да я гледа, защото завесата беше дръпната. Тъкмо това бе промяната, която бе забелязала.
– Знам какво искаш да ти кажа – рече Колин, след като тя гледа картината няколко минути. – Винаги познавам, когато искаш да ти кажа нещо. Чудиш се защо завесата е дръпната. Така ще я държа вече.
– Защо?
– Защото вече не се сърдя, когато я виждам да се смее. Преди две нощи се събудих – луната грееше много силно и ми се стори, че Магията изпълва стаята и прави всичко толкова великолепно, че не можех да лежа спокойно. Стаята беше съвсем светла, а върху завесата падаше лунна светлина и тя някак си ме накара да дръпна шнура. Тя гледаше право в мен и сякаш се смееше, зарадвана, че стоя прав. Това ме накара да се загледам в нея. Искам през цялото време да я виждам така засмяна. Мисля, че може би и тя е била от вълшебните хора.
– Сега ти толкова приличаш на нея – рече Мери, – че понякога ми се струва, че ти си нейният дух, въплътил се в момче.
Тази мисъл явно направи силно впечатление на Колин. Той се замисли и бавно u отговори:
– Ако аз бях нейният дух... баща ми щеше да ме обича.
– Искаш ли той да те обича?
– По-рано ненавиждах това, че не ме обича. Ако ме обикне, мисля, че ще му кажа за Магията. Това може би ще го развесели.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания