Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Когато слънцето залезе

Когато главата на Бен Уедърстаф се скри от погледите им, Колин се обърна към Мери:
– Върви го пресрещни.
Мери се втурна по тревата към вратата под бръшляна.
Дикън го гледаше изпитателно. По бузите на Колин бяха избили червени петна и той изглеждаше удивително, но нямаше вид, че ще падне.
– Мога да стоя прав! – възкликна той. Все още бе с високо вдигната глава и го изрече много важно.
– Нали ти казах, че ще можеш, стига да престанеш да се страхуваш – обади се Дикън. – И ти престана.
– Да, вече не ме е страх – потвърди Колин.
После изведнъж се сети за нещо, което му беше казала Мери.
– Магия ли правиш? – попита рязко.
Извитите устни на Дикън се разтегнаха във весела усмивка:
– Сам правиш Магията. Това е същата тази магия, която е накарала тези цветя да поникнат – и той докосна с грубата си обувка една туфа минзухари в тревата.
Колин ги погледна и каза бавно:
– Да. Не може да има по-голяма магия от тази тук... Не може.
И той се изправи по-изпъчен от всякога.
– Ще отида до онова дърво – заяви той и посочи едно дърво на няколко крачки от него. – И когато Уедърстаф дойде тук, аз ще стоя прав. Ако искам, мога да се облегна на дървото. Когато поискам да седна, ще седна, но не и преди това. Донеси ми едно килимче от количката.
Той стигна до дървото и въпреки че Дикън го държеше под ръка, се крепеше удивително стабилно. Когато застана до дънера, не си личеше много, че се подпира на него, и продължаваше да се държи тъй изправен, че изглеждаше висок.
Когато Бен Уедърстаф влезе през вратата в стената, го видя да стои изправен там и чу, че Мери мърмори нещо под нос.
– К’во казваш? – попита я той сприхаво, защото не искаше да отвличат вниманието му от дългата, тънка и права момчешка фигура с гордо лице.
Но тя не му отговори. А ето какво казваше:
– Ти можеш! Ти можеш! Нали ти казах, че можеш! Ти можеш! Ти можеш! Можеш!
Говореше на Колин, защото искаше да направи магия и да го задържи на крака. Не можеше да понесе той да се предаде пред Бен Уедърстаф. И той не се предаде. Обзе я внезапното чувство, че изглежда красив, въпреки че беше толкова хилав. Той впери очи в Бен Уедърстаф по смешния си високомерен начин.
– Виж ме! – заповяда той. – Огледай ме целия! Гърбав ли съм? Имам ли криви крака?
Бен Уедърстаф не беше превъзмогнал още вълнението си, но се беше посъвзел и отвърна с почти обичайния си тон:
– Не. Нищо подобно. К’во си правил досега – криеше се от хората и ги караше да си мислят, че си недъгав и малоумен?
– Малоумен! – разсърди се Колин. – Кой мисли така?
– Много глупаци – отвърна Бен. – Тоя свят е пълен с магарета, които реват, и тия техни ревове са само лъжи. Ти що така се беше затворил?
– Всички си мислеха, че ще умра – отвърна кратко Колин. – Но аз няма да умра!
Каза го така решително, че Бен Уедърстаф го изгледа от глава до пети и обратно.
– Да умреш! – възкликна той иронично. – Тая няма да я бъде! Твърде голям куражлия си. Като те видях как бързо-бързо спусна крака на земята, разбрах, че всичко е наред. Поседни малко на килимчето, млади господарю, и ми дай нареждания.
Държането му бе странна смесица от опака нежност и проницателно разбиране. Докато идваха насам по дългата алея, Мери му бе разказала всичко на един дъх. Главното, което трябваше да се помни, му каза тя, беше, че Колин оздравява... оздравява! И това го вършеше градината. Никой не трябваше да му напомня за гърбици и за умиране.
Раджата благоволи да седне върху килимчето под дървото.
– Каква работа вършиш в градините, Уедърстаф? – попита той.
– Каквато ми кажат – отвърна старият Бен. – Държат ме по милост, защото тя ме обичаше.
– “Тя”? – попита Колин.
– Майка ти – отвърна Бен Уедърстаф.
– Майка ми? – попита Колин и се огледа мълчаливо. – Това е била нейната градина, нали?
– Да, така беше! – и Бен Уедърстаф също се огледа. – Тя много я обичаше.
– Сега това е моята градина. Аз я обичам. Ще идвам тук всеки ден – обяви Колин. – Но трябва да остане тайна. Моята заповед е никой да не знае, че идваме тук. Дикън и братовчедка ми са работили в нея и са я съживили. Понякога ще пращам да те викат за помощ, но трябва да идваш, без някой да те вижда.
Лицето на Бен Уедърстаф се изкриви в суха старческа усмивка.
– Идвал съм тук и преди, когато никой не ме виждаше.
– Какво?! – възкликна Колин. – Кога?
– За последен път идвах тук преди две години – каза той, като търкаше брадата си и се оглеждаше.
– Но нали никой не е идвал тук цели десет години! – извика Колин. – Не е имало врата!
– Аз съм никой – каза иронично старият Бен. – И не влизах през вратата, а се прехвърлях през стената. Ама през последните две години ревматизмът ме спря.
– Идвал си и си подкастрял! – извика Дикън. – Аз все не можех да проумея как е станало.
– Тя толкова я обичаше... обичаше я! – каза бавно Бен Уедърстаф. – И беше толкоз млада и такава хубавица! Веднъж ми вика... “Бен, вика ми и се смее, ако някога се разболея или си замина, ти трябва да се грижиш за моите рози”. А като си замина, заповядаха никой никога да не припарва тук. Обаче аз идвах – тросна се Бен инатливо. – Прехвърлях се през стената, докато ревматизмът не ме спря, и поработвах тук веднъж годишно. Тя първа ми беше дала заповед.
– Градината нямаше да е толкова жива, ако не беше поработвал – рече Дикън. – Много се чудих.
– Радвам се, че си правил това, Уедърстаф – рече Колин. – Знаеш как да пазиш тайна.
– Да, знам, сър. Пък и за човек с ревматизъм ще е по-лесно да влиза през вратата.
Мери бе пуснала лопатката си на тревата близо до дървото. Колин се пресегна и я взе. Тънката му ръка беше слаба, но нали го гледаха – Мери го наблюдаваше, затаила дъх, – и той заби върха на лопатката в земята, обръщайки малко пръст.
– Ти можеш! Ти можеш! – заповтаря си Мери. – Можеш, ти казвам!
Кръглите очи на Дикън бяха изпълнени с живо любопитство, но той не каза и дума. Бен Уедърстаф наблюдаваше с интерес. Колин упорстваше. След като обърна няколко лопати с пръст, каза ликуващо на Дикън на най-добрия си йоркширски:
– Ти нали рече, че тука ша почна да одя като другите хора и че ша копам. Аз си рекох, че ми го каза само за да ми угодиш. Днеска е само първият ден, пък вече одих, а сега, ей нa, копам!
Когато го чу, Бен отново зяпна, но после се позасмя:
– Брей, изглежда, не е като да нямаш ум! Ей това е то истинско йоркширско момче! Какво ще речеш да насадиш нещо? Мога да ти донеса роза в саксия.
– Върви я донеси! – каза Колин, като копаеше възбудено. – Бързо! Бързо!
И наистина стана бързо. Бен Уедърстаф хукна, забравил за ревматизма. Дикън взе лопатата си и направи дупката по-дълбока и по-широка, отколкото можеше да я направи един новоизпечен копач с тънки бели ръце. Мери изтича да донесе лейката. След като Дикън разшири дупката, Колин продължи да обръща меката пръст. Той погледна небето, пламнал и възбуден от необичайното ново упражнение, колкото и леко да беше.
– Искам да го направя, преди слънцето съвсем да залезе! – заяви той.
На Мери u се стори, че слънцето се задържа в небето няколко минути повече нарочно, само заради него. Бен Уедърстаф се зададе от парника с една роза в саксия, като бързаше, куцукайки през тревата. И той бе започнал да се вълнува. Коленичи до дупката и счупи саксията.
– Вземи, момче – подаде растението на Колин. – Посади го сам в земята, също както кралят, когато посети някое ново място.
Тънките бели ръце на Колин малко трепереха, а лицето му се изчерви още по-силно, когато постави розата в дупката и я държа, докато старият Бен отъпкваше земята. Напълниха дупката, отъпкаха пръстта и закрепиха храста. Мери се беше навела напред на четири крака. Сажда кацна и притича да види какво става. Орехчо и Черупко си бъбреха за това на едно черешово дърво.
– Посадих я! – възкликна най-сетне Колин. – А слънцето, аха-аха, ще се скрие! Помогни ми, Дикън. Искам да стоя прав, докато то залязва. Това влиза в Магията.
Дикън му помогна и Магията или каквото и да беше това му вдъхна такава сила, че когато слънцето най-сетне се скри и сложи край на необикновения, прекрасен следобед, който бяха прекарали, той наистина стоеше на крака и се смееше.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания