Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Ключът от градината

Два дни по-късно, още щом отвори очи, Мери мигом се надигна в леглото и извика на Марта:
– Виж полята! Виж полята!
Бурята беше преминала и през нощта вятърът бе отнесъл сивата мъгла и облаците. Той също бе утихнал и високо над полята се синееше ясно небе. Никога, никога досега Мери не бе сънувала дори толкова синьо небе. В Индия небесата бяха жежки и пламтящи, а това небе бе тъмносиньо и хладно и сякаш искреше като водите на прекрасно бездънно езеро, а тук-там по него, високо-високо в синевата, плаваха пухкави снежнобели облачета. В далечината самите поля изглеждаха нежносини, а не мрачно пурпурно-черни или ужасно скучно сиви.
– Да, бурята отмина – каза Марта засмяна. – По това време на годината е така. Нощем отминава и все едно никога не я е имало и никога няма да дойде пак. Това е, защото идва пролетта. Още е много далеч, но вече иде.
– Аз пък си мислех, че в Англия вечно вали и е мрачно – рече Мери.
– А, не! – възкликна Марта, седнала на пети сред четките за лъскане на камината. – Ня‚а таквоз нящо!
– Какво означава това? – попита сериозно Мери. В Индия туземците говореха на различни диалекти и малцина ги разбираха, затова тя никак не се учудваше, когато Марта използваше неразбираеми за нея думи.
Прислужницата се разсмя също както първата сутрин.
– Ето на, пак се разприказвах по йоркширски – рече тя. – Хем госпожа Медлок ми рече, че не бива. “Ня‚а таквоз” означава “Няма такова нещо” – тя изговори последното бавно и внимателно. – Само че това е много дълго. Когато грее слънце, няма по-слънчево място от Йоркшир на земята. Казах ти, че с времето ще започнеш да харесваш полята. Само почакай да разцъфтят златните цветове на прещипа, да разцъфнат и зановецът, и пиренът – целите се покриват с морави камбанки, а над тях пърхат стотици пеперуди и жужат пчели, и чучулигите се издигат високо в небето и пеят. Ще ти се прииска да станеш още по изгрев и цял ден да се скиташ из полята както Дикън.
– Ще отида ли някога там? – попита Мери с копнеж, загледана през прозореца към синята далечина. Всичко бе толкова ново и голямо, и прекрасно, и с такива прелестни цветове.
– Не знам – отвърна Марта. – Откакто си се родила, хич не си си използвала краката, тъй ми се чини. Няма да можеш да извървиш близо осем километра. Толкова са до нашата къщичка.
– Много ми се иска да я видя.
Марта я погледна с любопитство, после взе една четка и продължи да лъска решетката. Тя си мислеше, че в този миг неугледното личице не изглеждаше чак толкова начумерено както първата сутрин, когато го видя. Съвсем мъничко то u напомняше личицето на малката Сюзън Ан, когато много u се искаше нещо.
– Ще питам майка ми – рече тя. – Тя винаги се сеща кое как трябва да стане. Днес е свободният ми ден и ще си ходя. Ей че се радвам! Госпожа Медлок много уважава майка ми. Може би ще е добре тя да поговори с нея.
– Майка ти ми харесва – рече Мери.
– Така си и мислех – съгласи се Марта, като продължаваше да лъска.
– Но аз никога не съм я виждала.
– Не, не си – потвърди Марта.
Тя отново приседна на пети и почеса носа си с опакото на ръката, като че се двоумеше за нещо, но накрая додаде уверено:
– Ами тя е толкова умна и работлива, и добра, и чиста, че няма как да не я харесаш, макар и да не си я виждала. Когато се прибирам в свободния си ден, просто скачам от радост, докато вървя през полята.
– И Дикън ми харесва – допълни Мери. – А пък никога не съм го виждала.
– Е, нали ти казах, че него и птиците го харесват, и зайците, и дивите овце, и понитата, та дори и лисиците – рече убедено Марта. – Чудя се – продължи тя, като я гледаше замислено – какво ли ще си помисли за теб Дикън.
– Той няма да ме хареса – заяви Мери непоколебимо и студено. – Мен никой не ме харесва.
Марта отново се замисли.
– Ами ти харесваш ли се? – попита тя, сякаш наистина много искаше да разбере.
Мери се поколеба:
– Не, никак не се харесвам. Но досега не бях се замисляла за това.
Марта се усмихна, като че си спомни нещо приятно.
– Мама ми каза това някога – рече тя. – Тя переше, пък на мен ми беше криво и злословех за разни хора. Тогава тя се обърна и ми каза: “Ти, Лиске! Стоиш тук и разправяш, че не харесваш този или онзи – ами себе си харесваш ли?” Аз се разсмях и бързо дойдох на себе си.
Марта потегли в прекрасно настроение веднага след като сервира на Мери закуската. Предстоеше u да извърви близо осем километра през полята до вкъщи, да помогне на майка си да изпере и да опече хляб за следващата седмица и всичко това щеше да u е безкрайно приятно.
Когато Марта си тръгна, Мери се почувства по-самотна от всякога. Тя излезе веднага навън и първо обиколи тичешком градината с фонтана десет пъти – преброи ги внимателно и когато свърши, вече беше в по-добро настроение. Слънчевите лъчи сякаш изцяло променяха мястото. Високият тъмносин небосвод се издигаше над Мисълтуейт и над полята и тя постоянно вдигаше очи към него, опитвайки се да си представи какво ли е да лежиш върху едно от белоснежните облачета и да се рееш над земята. Отиде в първата зеленчукова градина и намери там Бен Уедърстаф, който работеше с още двама градинари. Промяната на времето като че му се беше отразила добре. Той сам я заговори:
– Пролет иде – рече той. – Усещаш ли мириса u?
Мери подуши и u се стори, че го усеща.
– Мирише на нещо хубаво, свежо и влажно – рече тя.
– Това е хубавата плодородна земя – отвърна градинарят, като продължи да копае. – В добро настроение е и се подготвя да се погрижи за растенията. Дойде ли време за садене, тя се радва. През зимата, когато няма какво да прави, u е скучно. В цветните градини корените на цветята вече мърдат долу в тъмното. Слънцето ги стопля. Скоро ще видиш как от земята се подават зелени стръкчета.
– Какви ще са те? – попита Мери.
– Минзухари, кокичета и жълти нарциси. Никога ли не си ги виждала?
– Не. В Индия след дъждовете всичко е горещо, влажно и зелено. И всичко сякаш израства за една нощ.
– Тези тук не израстват за една нощ – рече Уедърстаф. – Тях трябва да ги почакаш. Тук ще щръкне пъпчица над земята, там ще се подаде стръкче, един ден ще се разтвори листенце, друг ден – друго. Само ги наблюдавай.
– Ще ги наблюдавам.
Много скоро Мери чу тихия шум от крила и разбра, че червеношийката пак е долетяла. Птичето беше много оживено и игриво и заподскача толкова близо до краката u, като накланяше главица настрани и я поглеждаше толкова хитро, че тя попита Бен Уедърстаф:
– Мислиш ли, че ме помни?
– Как да не те помни! – отвърна Бен възмутено. – Та тя познава всяка зелка в градините, та хората ли да не познава! Никога преди не е виждала тук малко момиченце и иска да узнае всичко за теб. Няма защо да се опитваш да скриеш нещо от нея.
– А в градината, където живее, растенията раздвижват ли се вече под земята? – попита Мери.
– Каква градина? – изсумтя Уедърстаф и пак се навъси.
– Онази със старите трендафили – не можа да се сдържи да не попита, защото толкова много u се искаше да узнае. – Там всички цветя ли са умрели, или някои пак ще поникнат през лятото? А има ли все още рози?
– Питай нея – рече Бен Уедърстаф и сви рамене към червеношийката. – Единствено тя знае. Никой друг не е влизал там от десет години.
Десет години са много време, мислеше си Мери. Тя бе родена преди десет години.
Отдалечи се бавно, замислена. Градината беше започнала да u харесва също както u харесваха червеношийката, Дикън и майката на Марта. И Марта започваше да u харесва. Като че доста хора вече u харесваха – като се имаше предвид, че не беше свикнала да харесва някого. Мери броеше и червеношийката при хората. Тръгна по алеята покрай дългата, обрасла с бръшлян стена, над която се виждаха върховете на дърветата. Втория път, когато минаваше, u се случи нещо много интересно и вълнуващо и всичко беше заради червеношийката на Бен Уедърстаф.
Чу чуруликане и цвъртене, погледна голата леха отляво и съзря птичето – подскачаше и се преструваше, че кълве разни неща от земята, за да я убеди, че не я е проследило дотук. Но Мери знаеше, че я бе проследило, и тази изненада така я зарадва, че едва не се разтрепери.
– Наистина ме помниш! – извика. – Помниш ме! Няма по-хубаво птиче на света от теб!
Тя зачурулика, говореше му, отправяше му ласкави думи, а то подскачаше, въртеше опашка и цвъртеше, сякаш също говореше. Червеното му елече бе като атлазено и когато изду гърдички, стана толкова хубаво и наперено, сякаш се мъчеше да u покаже колко важна може да бъде една червеношийка и колко може да прилича на човек. Мери забрави, че някога през живота си се бе чумерила, когато птичето u позволи да се приближи към него, да се наведе и да се опита да наподоби звуците на червеношийката.
О, само като си помислеше, че я бе допуснало толкова близо до себе си! То знаеше, че тя за нищо на света не би посегнала към него, нито пък би го подплашила. Знаеше го, защото беше истински човек, но по-добър от всички други хора. Мери беше толкова щастлива, че не смееше да диша.
Цветната леха не беше съвсем гола. Наистина нямаше цветя, защото многогодишните бяха подрязани за зимната им почивка, ала в задния край на лехата нагъсто растяха всякакви храсти – ниски и високи. Червеношийката заподскача към тях, кацна на една буца прясно изровена пръст и се заоглежда за червеи. Земята беше разровена, защото едно куче се бе опитало да улови къртица и бе направило доста дълбока дупка.
Мери оглеждаше тази, кой знае откъде появила се дупка и изведнъж съзря нещо полузаровено в прясно изкопаната пръст. Приличаше на ръждясала желязна или месингова халка и когато червеношийката подхвръкна и кацна на съседното дърво, Мери се пресегна и я вдигна. Но не беше само халка, а стар ключ, който, изглежда, беше престоял дълго време в земята.
Мери се изправи и го заоглежда изплашено, както висеше на пръста u.
– Може би е лежал заровен десет години – прошепна тя. – Може би това е ключът за градината!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания