Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Никой не остана

Когато изпратиха Мери Ленъкс при чичо u в имението Мисълтуейт, всички смятаха, че тя е най-неприятното дете, което са виждали някога. И си беше вярно. Тя имаше дребно слабо личице и дребно слабичко телце, рядка светла коса и кисело изражение. Косата u беше жълта, също като лицето u, защото тя бе родена в Индия и постоянно боледуваше ту от едно, ту от друго. Баща u работеше за британските колониални власти – винаги зает и вечно болнав, а майка u беше голяма красавица, чиято единствена грижа бе да ходи по балове и да се развлича със забавни хора. Тя изобщо не бе искала дете и когато Мери се роди, я повери на грижите на ая1, на която дадоха да разбере, че ако иска мемсахиб2 да е доволна, трябва да държи детето колкото се може по-далеч от нея. Затова, докато Мери беше болнаво и ревливо грозно малко бебе, я държаха далеч от родителите u, а когато се превърна в болнаво и ревливо прохождащо дете, това не се промени. Тя не помнеше да е виждала друго семейство освен мургавите лица на нейната ая и на останалите слуги индуси. Те винаги u се подчиняваха и u позволяваха да се налага във всичко, защото мемсахиб ще се ядоса, ако я обезпокои детски плач – и затова, когато стана на шест години, Мери се бе превърнала в най-тираничното и себично малко чудовище, познато някога на света. Младата англичанка гувернантка, която пристигна, за да я учи на четмо и писмо, дотолкова не можеше да я понася, че напусна след три месеца. И други гувернантки се опитаха да заемат мястото u, но напускаха още по-бързо. Така че, ако сама не бе решила наистина да чете книги, Мери никога нямаше да научи азбуката.
Една ужасно гореща сутрин, когато беше около деветгодишна, тя се събуди в много лошо настроение и u стана още по-чоглаво, щом видя, че прислужницата до леглото u не беше нейната ая.
– Защо си дошла ти? – попита Мери непознатата жена. – Не те искам тук. Изпрати ми ая.
Жената изглеждаше уплашена, но успя да промълви, че ая не може да дойде. Мери се нахвърли върху нея и я заудря и заблъска, но тя само доби още по-уплашен вид и повтори, че не е възможно ая да дойде при миси сахиб3.
Нещо тайнствено витаеше във въздуха тази сутрин. Нищо не вървеше по обичайному, неколцина от слугите индуси ги нямаше, а онези, които Мери видя, се движеха крадешком или бързаха с пепеляви и ужасени лица. Но никой нищо не u казваше, а нейната ая не дойде. Цяла сутрин Мери остана сама. Най-накрая отиде в градината и се заигра под едно дърво близо до верандата. Преструваше се, че си прави цветна леха, и забождаше големите алени цветове на хибискуса в малки купчинки пръст. През цялото време се ядосваше все повече и повече и си мърмореше под нос онова, които щеше да наговори на Саиди, щом се върнеше, и обидните прякори, с които щеше да я нарече.
– Свиня! Свиня! Дъщеря на свине! – повтаряше си Мери, защото няма по-голяма обида за един индус от това да го наречеш свиня.
Момичето скърцаше със зъби и не спираше да си повтаря това, когато чу, че майка u излиза с някого на верандата. Придружаваше я светлокос млад мъж. Двамата стояха един до друг и разговаряха тихо, със странни гласове. Мери познаваше светлокосия мъж с момчешки вид. Беше чула, че е съвсем млад офицер, наскоро пристигнал от Англия. Детето се вторачи в него, но повече се взираше в майка си. Правеше го винаги когато успяваше да я зърне, защото мемсахиб – Мери най-често я наричаше именно така – беше толкова висока, стройна и красива и носеше такива хубави дрехи! Къдравата u коса беше като коприна. Финото u носле сякаш презираше всичко наоколо, а очите u бяха големи и засмени. Всичките u рокли бяха тънки и ефирни – Мери казваше, че са “пълни с дантели”. Тази сутрин те изглеждаха по-пълни с дантели от всякога, но очите на майка u изобщо не се смееха. Огромни и уплашени, те бяха умолително обърнати към лицето на младичкия светлокос офицер.
– Толкова ли е зле? Наистина ли? – чу я Мери да казва.
– Ужасно – отговори младежът с разтреперан глас. – Ужасно е, госпожо Ленъкс. Трябваше да заминете за хълмовете още преди две седмици.
Мемсахиб закърши ръце.
– Ох, знам, че трябваше! – извика тя. – Останах само заради онзи глупав вечерен прием. Каква глупачка съм била!
В този момент откъм колибите на слугите се разнесоха силни вопли и тя сграбчи ръката на младия мъж, а Мери се разтрепери от глава до пети. Стенанията ставаха все по-диви.
– Какво става? Какво става? – задъхано попита госпожа Ленъкс.
– Някой е умрял – отвърна момчето офицер. – Не ми казахте, че и прислугата го е прихванала.
– Не знаех! – изплака мемсахиб. – Елате с мен! Елате с мен! – тя се обърна и тичешком влезе в къщата.
След това се случиха ужасяващи неща и тайнствеността, с която бе обгърната тази утрин, се изясни на Мери. Бе избухнала холера в най-смъртоносната u форма и хората измираха като мухи. Ая се бе разболяла през нощта и именно нейната смърт оплакваха слугите. Преди да съмне отново, умряха още трима слуги, а останалите избягаха ужасени. Навсякъде цареше паника, във всички колиби умираха хора.
По време на бъркотията и хаоса на следващия ден Мери се скри в детската стая забравена от всички. Никой не се сещаше за нея, никой не я искаше и ставаха странни неща, за които тя не знаеше нищо. Часове наред детето ту плачеше, ту спеше. Знаеше само, че хората са болни, и чуваше странни, тревожни звуци. Веднъж се промъкна в трапезарията – там нямаше никого, на масата беше сервирана много храна, но столовете и чиниите бяха така разбутани, сякаш по някаква причина хранещите се бяха станали от масата внезапно и припряно. Мери хапна малко плодове и бисквити и тъй като беше жадна, изпи чаша вино, останала почти недокосната. Виното беше сладко и тя не знаеше колко е силно. Съвсем скоро я налегна дрямка и тя се върна в детската стая, където отново се затвори, уплашена от виковете, които чуваше от колибите, и от шума от забързани стъпки. Толкова u се спеше от виното, че едва държеше очите си отворени, затова легна в леглото си и после дълго нищо не усещаше.
През часовете, докато тя спа дълбоко, се случиха много неща, но нито стоновете, нито шумът от внасяне и изнасяне на разни вещи от къщата я бяха обезпокоили.
Когато се събуди, продължи да лежи, втренчена в стената. Къщата беше съвсем притихнала. Не си спомняше някога преди да е било толкова тихо. Не чуваше нито гласове, нито стъпки и Мери се зачуди дали всички са оздравели от холерата и бедата е отминала. Чудеше се и кой ще се грижи за нея сега, щом нейната ая е умряла. Щеше да дойде нова ая – дано тя да знае нови приказки. Старите u бяха омръзнали вече. Не плака за бавачката си – тя не беше обичливо дете и не беше обичала никого. Шумът и припряността наоколо и риданията, причинени от холерата, я бяха изплашили, но тя бе сърдита, защото сякаш всички бяха забравили, че е жива. Бяха изпаднали в твърде силна паника, за да се сетят за някакво си малко момиченце, което никой не обичаше. Когато хората са болни от холера, като че ли не мислят за нищо друго освен за себе си. Но ако всички бяха оздравели, сигурно все някой щеше да се сети и щеше да тръгне да я търси.
Но никой не дойде. Докато си лежеше, къщата сякаш ставаше все по-тиха и по-тиха. Чу нещо да шумоли по рогозката и като погледна надолу, видя една малка змия да се плъзга насам-натам – гледаше я с очи като скъпоценни камъни. Мери не се уплаши, защото знаеше, че тази змия е малка и безобидна и няма да u стори нищо. Змията като че ли бързаше да се измъкне от стаята и Мери видя как се приплъзна под вратата.
– Колко е странно и тихо – каза си тя. – Сякаш вкъщи няма никой освен мен и змията.
И почти в същия миг чу стъпки на двора и после на верандата. Бяха мъжки стъпки – някакви хора влязоха в къщата, говорейки тихо. Никой не излезе да ги посрещне или да ги заговори – те, изглежда, отваряха вратите и надничаха в стаите.
– Какво нещастие! – чу да казва един глас Мери. – Тази толкова красива жена! Предполагам, че и детето също. Чух, че имало дете, макар никога да не съм го виждал.
Когато след малко отвориха вратата на детската стая, Мери беше застанала в средата – грозно, противно малко създание, при това намръщено, защото беше започнала да огладнява и се чувстваше позорно изоставена. Пръв влезе един едър офицер, когото веднъж беше виждала да говори с баща u. Изглеждаше уморен и угрижен, но щом я видя, така се изненада, че едва не отскочи назад.
– Барни! – извика той. – Тук има дете! Сам-самичко! На такова място! За Бога, кое ли е?
– Аз съм Мери Ленъкс – вдървено пристъпи момиченцето. Реши, че човекът твърде невъзпитано нарича бащиния u дом “такова място”. – Заспах, когато всички се разболяха от холера, и едва сега се събудих. Защо никой не идва?
– Това е детето, което никой никога не е виждал! – възкликна мъжът, обръщайки се към спътниците си. – Значи са го забравили!
– Защо са ме забравили? – тропна с крак Мери. – Защо никой не идва?
Младият мъж, който се казваше Барни, я погледна много тъжно. На Мери дори u се стори, че премигва, за да пропъди сълзите си.
– Бедно детенце! – рече той. – Няма кой да дойде, никой не остана.
По такъв странен и неочакван начин Мери разбра, че вече си няма нито баща, нито майка, че са починали и са ги отнесли през нощта, а неколцината оцелели слуги индуси също са напуснали къщата бързешката и никой от тях дори не си е спомнил за съществуването на миси сахиб. Ето защо къщата беше толкова тиха. Истината бе, че освен нея и малката шумоляща змия в къщата нямаше никой.

1 Индийска бавачка.
2 Обръщение към бяла жена в колониална Индия.
3 Обръщение към бяло момиче или девойка в колониална Индия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания