Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

“Няма!”, каза Мери

Тази сутрин им се отвори много работа и Мери закъсня да се прибере. После толкова много бързаше да се върне и да работи, че чак в последния момент се сети за Колин.
– Кажи на Колин, че не мога да отида да го видя – заръча тя на Марта. – Имам много работа в градината.
Марта доста се уплаши.
– Ама, госпожице Мери – възкликна тя. – Като му кажа това, сигурно съвсем ще се разстрои!
Но Мери не се страхуваше от Колин толкова, колкото другите, а и не беше от склонните на саможертва.
– Не мога да остана – заяви тя. – Дикън ме чака – и побягна навън.
Следобедът беше дори още по-приятен и изпълнен с работа от сутринта. Градината беше изчистена от почти всички плевели, подкастриха и окопаха повечето дървета и розови храсти. Дикън си беше донесъл лопата и научи Мери как да си служи с всички инструменти. Ясно беше, че макар и да не станеше “градинарска градина”, до края на пролетта там щяха да избуят какви ли не растения.
– Над главите ни ще цъфнат ябълките и черешите – каза Дикън, като работеше с всички сили. – Прасковите и сливите ще цъфнат покрай стените, а тревата ще се превърне в килим от цветя.
Лисичето и враната също бяха щастливи и заети като тях, а червеношийката и нейното другарче се стрелкаха напред-назад като малки светкавички. Понякога враната пляскаше с черните си криле и се издигаше над дърветата в парка. Всеки път, когато се върнеше, кацаше близо до Дикън и изгракваше няколко пъти, сякаш му разказваше за приключенията си, а Дикън u говореше също както на червеношийката. Веднъж, когато беше много зает и не u отговори веднага, Сажда кацна на рамото му и нежно го клъвна по ухото с голямата си човка. Когато Мери искаше да си почине малко, Дикън сядаше до нея под някое дърво. Веднъж извади свирката от джоба си и изсвири странните нотички. На стената се показаха две катерички, загледаха го и се заслушаха.
– Сега си много по-силна – похвали я Дикън, като я гледаше как копае. – Със сигурност започваш да изглеждаш по-различно!
Мери пламтеше от усилната работа и от добро настроение.
– С всеки изминал ден напълнявам – рече тя въодушевено. – Госпожа Медлок ще трябва да ми купи по-голям размер рокли. Марта казва, че косата ми става по-гъста. Вече не е толкова безжизнена и проскубана.
Когато се разделиха, слънцето клонеше към залез и изпращаше златни лъчи, които се спускаха полегато под дърветата.
– Утре ще е много хубаво – рече Дикън. – По изгрев вече ще съм се хванал на работа!
– И аз – каза Мери.

Тя се затича към къщи, колкото u държаха краката. Искаше да разкаже на Колин за лисичето на Дикън и за враната, и за онова, което вършеше пролетта. Беше убедена, че ще му хареса да слуша. И затова не u стана много приятно, когато отвори вратата на стаята си и завари там Марта с нажалено лице.

– Какво има? – попита. – Какво каза Колин, когато разбра, че не мога да отида?
– Ох – рече Марта. – Де да беше отишла! Замалко пак да го прихване. Цял следобед трябваше да го успокоявам. Непрекъснато гледаше часовника.
Устните на Мери се присвиха. И тя като Колин не беше свикнала да се съобразява с другите и затова не проумяваше защо едно раздразнително момче трябваше да се меси в нещата, които тя най-много обичаше. Тя не знаеше нищо за състраданието към болните и изнервени хора, които не знаеха как да обуздават яда си и че няма нужда да поболяват и да изнервят и другите. В Индия, когато я болеше глава, тя правеше всичко възможно и другите да получат главоболие или нещо също толкова неприятно. И си мислеше, че е съвсем права, но, разбира се, сега смяташе, че Колин не е прав.
Когато влезе в стаята му, той не беше на дивана. Лежеше по гръб на леглото и не обърна глава към нея. Това беше лошо начало и Мери тръгна към него сковано.
– Защо не си станал?
– Станах сутринта, когато си мислех, че ще дойдеш – отвърна той, без да я погледне. – Следобед ги накарах да ме сложат обратно в леглото. Боляха ме гърбът и главата и се чувствах уморен. Защо не дойде?
– Работих в градината с Дикън.
Колин се намръщи и най-сетне благоволи да я погледне:
– Няма да позволя на това момче да идва тук, ако ще излизаш и ще си прекарваш времето с него, вместо да идваш да си говориш с мен.
Мери се ядоса. Тя можеше да се ядосва и без да вдига шум. Само ставаше кисела, инатеше се и не я интересуваше какво става.
– Ако изгониш Дикън, никога повече няма да стъпя в тази стая! – тросна се тя.
– Ще трябва да стъпиш, щом аз искам – заяви Колин.
– Няма!
– Ще те принудя. Ще те довлекат.
– Така ли, господин раджа?! – кресна Мери. – Нека ме довлекат, ако щат, но не могат да ме накарат да говоря! Ще седя със стиснати зъби и думичка няма да ти промълвя! Няма и да те погледна даже. Ще гледам в земята.
Каква хубава и мила двойка бяха, докато се гледаха на кръв! Ако бяха две малки улични хлапета, сигурно щяха да скочат един върху друг и да се ступат. Но тъй като не бяха, направиха нещо друго, което си беше почти същото.
– Ти си егоистка! – кресна Колин.
– Ами ти какъв си? – тросна му се Мери. – Егоистите все така казват! Всеки, който не прави каквото искат те, е егоист! Ти си по-голям егоист от мен. По-голям егоист не съм виждала!
– Не съм! – изкрещя Колин. – Не съм такъв егоист, като твоя прекрасен Дикън! Държи те да си играете в мръсотията, като знае, че аз съм съвсем сам. Егоист е, ако искаш да знаеш!
Очите на Мери засвяткаха.
– Той е най-милото момче на света! – възкликна тя. – Той е... той е същински ангел! – това май прозвуча доста глупаво, но не я беше грижа.
– Хубав ангел, няма що! – усмихна се подигравателно Колин. – Просто селянче от пустошта!
– Той е по-добър от един прост раджа! – тросна му се Мери. – Хиляда пъти по-добър!
Тъй като беше по-силната от двамата, Мери започна да надделява. Всъщност Колин никога досега не се бе карал с някого, който да е като него, и, общо взето, това му се отрази добре, макар че нито той, нито Мери го подозираха. Той обърна глава на възглавницата, затвори очи и една голяма сълза се отрони и потече по бузата му. Той започваше да се чувства онеправдан и да изпитва жалост към себе си, но не и към другите.
– Не съм такъв егоист, като теб, защото съм винаги болен и съм сигурен, че на гърба ми излиза буца – рече той. – И освен това скоро ще умра.
– Няма да умреш! – сряза го Мери без капка съчувствие.
Той разтвори широко очи от негодувание. Никога досега не беше чувал да му казват подобно нещо. Беше едновременно ядосан и малко доволен – ако човек може да бъде и двете едновременно.
– Така ли? – извика той. – Ще умра! Знаеш, че ще умра! Всички така казват.
– Не го вярвам! – рече кисело Мери. – Казваш го само за да накараш хората да те съжаляват. Според мен се гордееш с това. Не вярвам! Ако беше добро момче, можеше и да е вярно, но ти си направо отвратителен!
Въпреки недъгавия си гръб Колин седна на леглото, все едно че беше здрав – толкова се разгневи.
– Махай се от стаята ми! – кресна той, грабна една възглавница и я замери с нея. Не беше достатъчно силен, за да я запокити далеч, и възглавницата падна в краката u, но лицето на Мери остана невъзмутимо, като каменно.
– Отивам си – заяви тя. – И няма да се върна повече!
Тя тръгна, но когато стигна до вратата, се обърна и каза:
– Имах да ти разказвам много хубави неща. Дикън доведе лисичето и враната си и щях да ти разкажа всичко за тях, но сега нищичко няма да ти кажа!
Тя излезе и затвори вратата след себе си и за свое най-голямо учудване завари там дипломираната медицинска сестра, която сякаш бе подслушвала и – още по-учудващо – се смееше. Тя беше едра и хубава млада жена, която изобщо не е трябвало да става медицинска сестра, защото не можеше да понася недъгави и вечно си търсеше оправдания, за да остави Колин на Марта или на някой друг, който да я замести. Мери поначало не я харесваше, затова спря и я загледа как се киска, закрила уста с кърпичката си.
– На какво се смееш?
– На вас, хлапета. Най-хубавото, което можеше да се случи на този болнав глезльо, беше някой също толкова разглезен, като него, да му се опъне – и тя отново се разсмя в кърпичката си. – Ако той си имаше една малка хитруша сестричка, с която да се кара, това би го спасило.
– Той ще умре ли?
– Не зная, но и не ме е грижа – отвърна сестрата. – Истерията и лошият му нрав са половината от болестите му.
– Какво значи истерия? – попита Мери.
– Ще разбереш, като го докараш до криза след всичко това... Но така поне му даде повод за истерия, за което се радвам.
Мери се прибра в стаята си в настроение, съвсем различно от онова, с което си беше дошла от градината. Беше сърдита и разочарована, но никак не u беше жал за Колин. Беше чакала с такова нетърпение да му разкаже толкова много неща и дори щеше да се опита да вземе решение, дали ще е безопасно да му повери голямата тайна. Тъкмо бе започнала да смята, че той заслужава това доверие, но сега вече напълно бе променила решението си. Никога нямаше да му каже, пък той, като искаше, да си стои в стаята, да не диша чист въздух и да умре! Така му се падаше! Мери беше толкова сърдита и безмилостна, че за няколко минути почти забрави Дикън и зеления воал, който постепенно обвиваше света, и нежния ветрец, който лъхаше от полята.
Марта я чакаше и изписаната на лицето u тревога временно бе заменена от интерес и любопитство. На масата имаше дървено сандъче – капакът му беше свален, – което беше пълно със спретнати пакети.
– Господин Крейвън ти ги изпраща – каза Марта. – Май че са книжки с картинки.
Мери се сети какво я бе попитал той, когато бе ходила в стаята му. “Искаш ли нещо? Кукли... играчки... книги?” Тя отвори пакета, като се чудеше дали не u е изпратил кукла и какво да прави с нея. Но не беше кукла. Вътре имаше няколко хубави книги като книгите на Колин – две от тях бяха за градини и бяха пълни с картинки. Имаше и две-три игри, както и малък хубав комплект за писане със златен монограм и златна писалка и мастилница.
Всичко беше толкова хубаво, че радостта започна да изтласква гнева от ума u. Не бе очаквала той изобщо да се сети за нея и студеното u сърчице се стопли.
– Аз пиша с ръкописни букви по-хубаво, отколкото с печатни – рече тя. – Първото, което ще напиша с тази писалка, ще бъде едно писмо, с което ще му кажа колко съм му задължена.
Ако не бяха се скарали с Колин, щеше веднага да изтича да му покаже подаръците. Щяха да разглеждат картинките и да четат от книгите за градини, а може би щяха да се опитат да играят на игрите и на него щеше да му е толкова забавно, че нито веднъж нямаше да си помисли за умиране, нито пък току да опипва гърба си, за да провери излиза ли му буца. Имаше такъв навик и тя не можеше да го понася. Това я притесняваше и плашеше, защото самият той винаги изглеждаше уплашен. Казваше, че ако някой ден напипа дори и мъничка буца, ще бъде сигурен, че гърбицата му е започнала да расте. На тази мисъл го беше навело нещо, което бе дочул да шепне на сестрата госпожа Медлок. Тайно го беше премислял и то бе заседнало здраво в ума му. Госпожа Медлок беше казала, че още докато баща му бил малък, започнало да си личи, че гърбът му е изкривен. Никога не беше споделял с никого освен с Мери, че повечето му “пристъпи” се дължат на тайния му истеричен страх. Когато u го каза, на Мери u дожаля за него.
– Той вечно се сеща за това, когато е сърдит или уморен – рече си тя. – А днес той се разсърди. Може би... може би цял следобед е мислил за това – стоеше неподвижно, вперила поглед в килима, и мислеше. – Казах, че никога повече няма да се върна там – поколеба се, като бърчеше вежди. – Но може би, може би само ще отида да проверя... дали не иска да остана при него... утре сутринта. Сигурно пак ще ме замери с възглавница, но... мисля... че ще отида.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания