Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Плачът в коридора

Отначало дните на Мери Ленъкс бяха съвсем еднакви. Всяка сутрин тя се будеше в стаята си с гоблените и виждаше Марта да пали огъня, коленичила пред камината. Всяка сутрин си изяждаше закуската в детската стая, където нямаше никакви развлечения, а след това гледаше през прозореца към ширналите се поля, които сякаш се простираха във всички посоки и опираха чак в небето. След като ги погледаше, осъзнаваше, че ако не излезе, ще трябва да стои вътре и нищо да не прави, така че излизаше. Не знаеше, че така е най-добре за нея и че когато ходи бързо или дори тича по пътеките и надолу по алеята, раздвижва застоялата си кръв и става по-силна, като се бори с духащия откъм полята вятър. Тя тичаше само за да се стопли, и мразеше вятъра, който я шибаше в лицето, виеше и я буташе назад, като че беше някакъв невидим великан. Но свежият остър въздух, преминал над пирена, който тя поемаше на едри глътки, изпълваше дробовете u с нещо, което бе полезно за цялото u слабо телце. От него бузите u поруменяха, а безжизненият u поглед светна, без тя дори да знае за това.
И така, след няколко дни, прекарани почти изцяло на открито, една сутрин тя се събуди и разбра какво е да си гладен – и когато седна на закуска, не погледна презрително овесената си каша и не я бутна настрани, а взе лъжицата и започна да лапа, и лапа чак докато изпразни купичката.
– Добре ти дойде кашата тая сутрин, нали? – рече Марта.
– Днес ми е вкусна – отвърна Мери. Самата тя беше малко учудена.
– От чистия въздух от полята е, от него ти се отваря апетит – обясни Марта. – Имаш късмет, че освен апетит имаш и храна. В нашата къщичка сме дванайсет деца и всичките сме яшни, ама няма с какво да се заситим. Ако все така си играеш навън всеки ден, ще се позакръглиш и няма да си толкова жълта.
– Аз не играя – рече Мери. – Нямам с какво да си играя.
– Нямаш с какво да си играеш! – възкликна Марта. – Нашите деца играят с пръчки и камъни. Търчат насам-натам, викат и разглеждат разни неща.
Мери не викаше, но разглеждаше разни неща. Нямаше какво друго да прави. Тя обикаляше ли, обикаляше градините и бродеше по пътеките в парка. Понякога търсеше Бен Уедърстаф, но макар че няколко пъти го видя да работи, той бе твърде зает и не я поглеждаше или пък бе твърде кисел. Веднъж, когато Мери вървеше към него, той грабна лопатата си и се обърна на другата страна сякаш нарочно.
На едно място тя ходеше най-често. Това беше дългата алея покрай заобиколените със стена градини. От двете u страни имаше голи цветни лехи, а стената беше плътно обрасла с бръшлян. Върху една част от стената пълзящите тъмнозелени листа образуваха същински гъсталак, сякаш дълго време бяха оставени без грижи. В останалата част бяха подрязани и спретнато оформени, но тук, в долния край на алеята, растяха на воля.
Няколко дни след разговора с Бен Уедърстаф Мери забеляза това и се зачуди защо ли е така. Тъкмо беше спряла и се беше загледала в едно дълго бръшляново стъбло, люляно от вятъра, когато пред очите u се мярна нещо алено и тя чу възхитително чуруликане. Там, горе на стената, бе кацнала червеношийката на Бен Уедърстаф и я гледаше, наклонила главица.
– О! – извика Мери. – Това ти ли си? – не виждаше нищо странно, че говори с птичето, сякаш не се съмняваше, че то ще я разбере и ще u отговори.
И то u отговори. Зацвъртя, зачурулика и заподскача по стената, сякаш u разказваше най-различни неща. На Мери u се струваше, че и тя го разбира, макар че то не говореше с думи. Сякаш u казваше:
– Добро утро, а? Не е ли приятен вятърът? Не е ли хубаво слънцето? Не е ли прекрасно всичко? Хайде и двамата да цвъртим, да подскачаме и да чуруликаме! Хайде! Хайде!
Мери се засмя и хукна подире му, докато то подскачаше и подхвръкваше над стената. Горкичката кльощава, жълтеникава, грозновата Мери – за малко тя изглеждаше почти хубава!
– Харесваш ми! Харесваш ми! – викаше тя, докато ситнеше надолу по алеята, и чуруликаше, и се опитваше да свирука, макар че това, последното не го владееше ни най-малко. Но червеношийката като че бе доволна и u отвръщаше с чирикане и подсвиркване. Най-накрая разпери криле и се стрелна към върха на едно дърво, където кацна и звънко запя. Това напомни на Мери за първия път, когато бе видяла птичето. Тогава то пак се люлееше на върха на едно дърво, а тя стоеше в овощната градина. Сега тя беше извън овощната градина, бе застанала на алеята покрай стената – много по-ниско, – а там вътре беше същото дърво!
– То расте в градината, в която никой не може да влезе – рече си тя. – Това е градината без врата. Птичето живее там. Как ми се иска да видя каква е тази градина!

Тя изтича нагоре по алеята към зелената врата, през която бе влязла първата сутрин. После притича надолу по пътеката през другата врата и влезе в овощната градина. Щом спря и погледна нагоре, видя същото дърво от другата страна на стената, а червеношийката тъкмо допяваше песента си, а после се залови да приглажда перцата си с човка.
– Това е градината – рече тя. – Сигурна съм, че е това!
Тя обиколи цялата стена откъм овощната градина, като я оглеждаше внимателно, но не видя нищо по-различно от преди – там нямаше врата. После претича отново през зеленчуковите градини и излезе на алеята покрай обраслата с бръшлян стена. Обходи я цялата и я огледа, но врата нямаше. После отиде до другия u край, като пак я оглеждаше, но и там нямаше врата.
– Ама че странно – възкликна тя. – Бен Уедърстаф каза, че нямало врата, и наистина няма. Но преди десет години трябва да е имало, защото господин Крейвън е заровил ключа.
Това я накара да се замисли толкова, че u стана интересно и вече не съжаляваше, че е дошла в имението Мисълтуейт. В Индия вечно u беше горещо и така се размекваше, че нищичко не можеше да я заинтересува. Работата беше там, че свежият вятър откъм полята бе започнал да издухва паяжините от младия u мозък и полека да я разбужда.
Тя прекарваше навън почти цял ден и седнеше ли да вечеря, беше гладна, сънлива и доволна. Не се сърдеше на безкрайното бъбрене на Марта. По-скоро u беше приятно да я слуша и най-сетне се реши да я попита нещо. Беше си изяла вечерята и седеше на килимчето пред камината.
– Защо господин Крейвън е намразил градината?
Беше поискала Марта да остане при нея и Марта не беше възразила. Тя беше много млада и свикнала с пренаселената, пълна с братя и сестри къща, затова скучаеше в просторната слугинска стая на долния етаж, където лакеят и камериерките се подиграваха с йоркширския u говор, смятаха я за проста, страняха от нея и си шушукаха зад гърба u. Марта обичаше да говори, а странното дете, живяло в Индия, на което бяха прислужвали “черни”, беше новост, достатъчна да я привлече.
Тя седна пред камината, без да чака покана.
– Още ли мислиш за онази градина? – попита тя. – Така си и знаех. И с мен беше същото, когато за пръв път чух за нея.
– Защо я е намразил? – упорстваше Мери.
Марта подгъна крака и се настани удобно.
– Чуй вятърът как се люти около къщата – рече тя. – Ако в такава нощ си навън на полето, ще те събори като нищо.
Мери не знаеше какво означава “люти се”, но като се заслуша, го разбра. Сигурно означаваше онзи глух, предизвикващ тръпки тътен, който налиташе отвсякъде върху къщата, все едно невидимият великан бъхтеше и тряскаше по стените и прозорците, опитвайки се да нахлуе вътре. Но като знаеше, че той не можеше да влезе, човек се чувстваше сигурно и уютно в стаята с разпаления огън.
– Но защо толкова я е намразил? – попита тя отново, след като послуша вятъра. Настояваше да разбере дали Марта е наясно.
Тогава Марта u разказа каквото знаеше.
– Внимавай – рече тя. – Госпожа Медлок каза, че не бива да се говори за това. В тази къща има много неща, за които не бива да се приказва. Така е наредил господин Крейвън. Неговите грижи не влизат в работата на слугите, така казва той. Обаче градината е друго. Тя е била на госпожа Крейвън – направила я, след като се оженили, и много я обичала, сами си гледали цветята в нея. Не пускали никого от градинарите. Там влизали само тя и той, затваряли вратата и стояли вътре с часове – четели и си приказвали. Тя била съвсем младичка, направо момиче, а там имало едно старо дърво с извит като седалка клон. Тя засадила около него увивни рози и обичала да седи там. Но един ден, както си седяла, клонът се счупил, тя паднала на земята и така лошо се ударила, че на другия ден умряла. Докторите мислели, че и той ще се побърка и ще умре. Затова мрази градината. Оттогава никой не е влизал там и той не позволява да се говори за нея.
Мери не попита нищо повече. Гледаше пламтящия огън и се вслушваше във вятъра, който “се лютеше”. Като че “се лютеше” по-силно от всякога. В този миг с нея се случваше нещо много хубаво. Всъщност, откакто бе пристигнала в имението, u се бяха случили четири хубави неща. Беше u се сторило, че разбира червеношийката и че птичето разбира нея; беше тичала с вятъра, докато кръвта u се сгрее; за първи път в живота си бе огладняла здравата и бе разбрала какво значи да ти дожалее за някого.
Но като слушаше вятъра, тя дочу и нещо друго. Не знаеше какво беше, защото отначало едва го различаваше от писъка на вятъра. Звукът беше чудноват – сякаш някъде плачеше дете. Понякога вятърът звучеше съвсем като детски плач, но не след дълго Мери се увери, че звукът идва от вътре, от къщата, а не от вън. Беше далечен, но идеше от вътре. Тя се обърна и погледна Марта.
– Чуваш ли някой да плаче? – попита тя.
Марта изведнъж се смути.
– Не. Вятърът е. Понякога звучи така, все едно някой се е загубил в полята и ридае. Той може всякак да звучи.
– Ама заслушай се – прикани я Мери. – Това е от вътре – от някой от онези дълги коридори.
И тъкмо в този миг сигурно някъде долу отвориха врата, защото по коридора лъхна силно течение, вратата на стаята, в която седяха, се отвори с трясък и двете скочиха на крака. Лампата угасна – сега вятърът носеше плача от далечния коридор и той се чуваше още по-ясно.
– Ето! – възкликна Мери. – Нали ти казах! Някой плаче – и то не възрастен човек.
Марта изтича, затвори вратата и завъртя ключа, но преди да успее, и двете чуха как в далечен коридор се затръшна врата, а после всичко утихна и дори вятърът престана “да се люти” за малко.
– Вятърът беше – рече Марта упорито. – А и да не е бил той, сигурно е малката Бети Батъруърт, слугинята, дето мие чиниите. Цял ден я болеше зъб.
Но в държането u имаше нещо тревожно и неловко, което накара Мери да се втренчи в нея изпитателно. Не вярваше, че Марта казва истината.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания