Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Аз ще живея вечно... вечно!

Наложи се обаче да чакат повече от седмица, защото първо се заредиха ветровити дни, а после Колин бе застрашен от настинка. Тези две неща едно след друго несъмнено биха го накарали да изпадне в ярост, но имаха да кроят толкова тайни и хитри планове, а и Дикън идваше почти всеки ден, макар и за по няколко минути, и им разправяше какво става в полята, по пътищата и плетовете и край поточетата. Разправяше им толкова неща за къщите на видрите, язовците и водните плъхове, да не споменаваме за птичите гнезда и полските мишки в дупките им, че можеш да се разтрепериш от вълнение, докато слушаш всички тези интимни подробности, разказани от един укротител на животни, и осъзнаеш с какво трепетно желание и грижа работи целият подземен свят.
– Те са също като нас – казваше Дикън. – Само дето трябва всяка година да си строят къщи и затова са вечно заети – все гледат да ги довършат.
Но най-завладяващото занимание бяха приготовленията, които трябваше да се направят, преди много тайно да закарат Колин в тайната градина. Никой не биваше да види количката, Дикън и Мери, след като завиеха покрай точно определен ъгъл сред декоративните храсти и излезеха на алеята покрай стените с бръшляна. С всеки изминал ден Колин все повече се убеждаваше, че тайнствеността, която обгръщаше градината, е едно от най-големите u вълшебства. Никой не биваше да я нарушава. Никой не биваше ни най-малко да заподозре, че те имат своя тайна. Хората трябваше да мислят, че Колин просто излиза навън с Мери и Дикън, защото ги харесва и не възразява да го гледат. Водеха дълги приятни разговори за пътя, по който щяха да минат. Щяха да хванат тази пътека нагоре, после – онази пътека надолу, да прекосят трета и да заобиколят цветните лехи покрай фонтана уж за да разгледат растенията, които бе посадил там главният градинар господин Роуч. Това щеше да изглежда толкова нормално, че никой нямаше да го сметне за тайнствено. Щяха да свият по алеите сред храстите и да се загубят в тях, докато стигнат до дългата стена. Планът им беше почти толкова сериозен и подробно обмислен, колкото и плановете за походи, правени от велики генерали по време на война.
Слуховете за новите и интересни неща, които ставаха в покоите на недъгавото момче, разбира се, бяха проникнали през стаята на прислугата до конюшните и бяха плъзнали сред градинарите, но независимо от това господин Роуч се стресна, когато един ден получи заповед от господаря Колин да се яви в стаята му, в която никога не беше припарвал външен човек, защото болният желаел да разговаря с него.
– Бре, бре – рече си той, докато припряно сменяше палтото си. – И сега какво ще правим? Негово кралско височество, когото никой не бива да вижда, вика при себе си човек, когото не е и зървал досега!
На самия господин Роуч му беше любопитно. Той никога досега не бе и зървал момчето, а бе чувал десетки преувеличени истории за странния му вид и нрав и за налудничавите му пристъпи. Най-често беше чувал, че то може да умре всеки момент, както и многобройни фантазьорски описания на гърбицата му и безпомощните му крайници от хора, които никога не го бяха виждали.
– Нещата се променят в тази къща, господин Роуч – каза госпожа Медлок, докато го водеше по задното стълбище към коридора, от който се влизаше в тайнствените покои.
– Да се надяваме, че се променят към добро, госпожо Медлок – отвърна той.
– Към по-лошо нямаше накъде – продължи тя. – Колкото и да е странно, сега се издържа много по-леко. Не се учудвайте, господин Роуч, ако се намерите сред цяла менажерия и видите Дикън, брата на Марта Соуърби, да се чувства като у дома си.
Наистина у Дикън сякаш имаше някаква магия – Мери открай време тайно вярваше в това. Когато чу името му, господин Роуч се усмихна благосклонно:
– Той ще се чувства като у дома си и в Бъкингамския дворец, и на дъното на каменовъглена мина. Но то не е поради нахалство. Момчето просто е много свястно.
Добре, че беше подготвен, иначе като нищо можеше да се стресне. Когато вратата на стаята се отвори, една голяма врана, която явно се чувстваше съвсем като у дома си, съобщи за влизането на посетителя с едно силно “гра-гра”. Въпреки предупреждението на госпожа Медлок господин Роуч едва се сдържа да не отскочи назад и да се изложи.
Малкият раджа не беше нито в леглото си, нито на дивана. Седеше в едно кресло, а до него стоеше едно малко агънце и махаше с опашка, както правят агънцата сукалчета, докато застаналият на колене Дикън му даваше мляко от шишето. Една катеричка се бе настанила на гърба му и съсредоточено гризеше орех. Малкото момиче от Индия седеше на една голяма табуретка и гледаше.
– Господин Роуч дойде, господин Колин – рече госпожа Медлок.
Малкият раджа се обърна и огледа внимателно прислужника си – или поне с такова чувство остана градинарят.
– Значи ти си Роуч? Повиках те, за да ти дам няколко много важни нареждания.
– Много добре, сър – отговори Роуч, като се чудеше дали ще получи нареждания да отсече всички дъбове в парка, или да превърне овощните градини в езера.
– Днес следобед ще изляза с количката – рече Колин. – Ако чистият въздух ми понесе, може да излизам всеки ден. Когато отивам там, никой от градинарите не бива да се мярка близо до дългата алея покрай градинските стени. Там не трябва да има никой. Ще изляза към два часа и никой не бива да се приближава, докато не известя, че могат да се върнат на работа.
– Много добре, сър – отвърна господин Роуч успокоен, че няма да закачат дъбовете и че нищо не застрашава овощните градини.
– Мери – обърна се Колин към нея, – какво казвахте в Индия, когато приключвахте с разговора и искахте хората да си отидат?
– Казва се “Разрешавам ти да си отидеш” – отвърна Мери.
Раджата махна с ръка:
– Разрешавам ти да си отидеш, Роуч. Но помни, това е много важно.
– Гра-гра – отбеляза дрезгаво, но не и неучтиво враната.
– Много добре, сър. Благодаря, сър – каза господин Роуч и госпожа Медлок го изведе от стаята.
Той беше добродушен човек и вън, в коридора, се усмихна – идеше му да се разсмее на глас.
– Леле-мале! Това момченце се държи като същински господар, нали? Ще речеш, че той е цялото кралско семейство, събрано в едно, с все принц-консорта!
– Ами! – възрази госпожа Медлок. – Оставихме го да ни тъпче всичките, откакто е проходил, и той си мисли, че хората само за това са родени.
– Може би, ако оживее, с възрастта ще му мине – предположи господин Роуч.
– Едно нещо е сигурно: ако той не умре и това момиченце от Индия остане тук, бих се заклела, че тя ще му даде да разбере, че не целият портокал е негов, както казва Сюзън Соуърби. И той най-вероятно ще открие колко голямо е неговото парче.
Вътре в стаята Колин се бе отпуснал върху възглавниците.
– Сега вече няма страшно – рече той. – И днес следобед ще я видя... Днес следобед ще вляза в нея!
Дикън се върна в градината с животните си, а Мери остана с Колин. Той не u се виждаше уморен, но беше много мълчалив, преди да им донесат обяда, а докато обядваха, продължи да мълчи. Беше u чудно защо, и го попита.
– Какви големи очи имаш, Колин – рече тя. – Когато се замислиш, стават големи като чинийки. За какво мислиш сега?
– Все си мисля как ли изглежда тя.
– Градината ли?
– Пролетта. Мислех си, че всъщност никога досега не съм я виждал. Почти не излизах, а и когато излизах, не съм я и поглеждал. Дори не съм се сещал за нея.
– В Индия не съм я виждала, защото там няма пролет.
Макар и затворен в стаята си и болнав, Колин притежаваше повече въображение от нея и бе прекарал много време, разглеждайки чудни книги и картинки.
– Тази сутрин, когато ти се втурна тук тичешком и извика “Тя дойде! Тя дойде!”, ме накара да се почувствам много странно. Звучеше тъй, сякаш се задава като голямо шествие с кънтяща музика, която идва на талази. Имам такава картина в една от книгите – тълпи от прекрасни хора и деца с гирлянди и нацъфтели клонки и всички се смеят и танцуват, всички вкупом, и свирят със свирки. Затова казах “Може би ще чуем златните тръби” и поисках да отвориш прозореца.
– Колко смешно! Да я усещаш по този начин! Все едно всички цветя и листа, и растения, и птици, и диви животни преминават с танцова стъпка край теб – каква тълпа само ще бъде! Сигурна съм, че те биха танцували, пели и свирили и точно това ще бъде музиката, която идва на талази.
И двамата се разсмяха, но не защото мисълта за това беше смешна, а защото и на двамата много им хареса.
Малко по-късно сестрата приготви Колин. Тя забеляза, че вместо да лежи като пън, докато го обличаха, той седна и се опита да свърши и сам нещо, докато през цялото време си говореше и се смееше с Мери.
– Това е един от хубавите му дни, сър – каза сестрата на доктор Крейвън, който се отби да го навести. – В такова добро настроение е, че има повече сили.
– По-късно следобед, когато се върне, ще намина да го видя пак – рече доктор Крейвън. – Трябва да видя как ще му понесе излизането навън. Щеше ми се – додаде той тихо – да ви бе позволил да го придружите.
– По-скоро веднага бих се отказала от мястото си, сър, отколкото да остана тук при подобно предложение – отвърна сестрата с внезапна твърдост.
– Всъщност не бях решил наистина да го предлагам – малко нервно рече докторът. – Ще направим експеримента. Дикън е момче, на което бих поверил дори и новородено дете.
Най-силният лакей в къщата свали Колин по стълбите и го сложи в количката вън. Дикън чакаше до нея. След като прислужникът оправи завивките и възглавниците му, раджата махна с ръка на него и сестрата.
– Разрешавам ви да си отидете – каза той и двамата бързо изчезнаха и, трябва да признаем, прихнаха да се смеят още щом влязоха в къщата, където нямаше опасност да ги види.
Дикън тръгна, като буташе бавно и спокойно количката. Господарката Мери вървеше отстрани. Колин се облегна назад и вдигна лице към небето. Небосводът се извисяваше и малките снежнобели облачета приличаха на бели птички, които се реят с разперени крила сред кристалната му синева. Вятърът полъхваше леко откъм полята и бе напоен със странното ухание на свежа и дива сладост. Хилавите гърди на Колин се повдигаха и той вдишваше дълбоко, а големите му очи изглеждаха така, сякаш целият се бе превърнал в слух.
– Колко много звуци се чуват – пеене, жужене, чуруликане – каза той. – Какво е това ухание, което носи вятърът?
– Това е прещипът в полята, който сега разцъфва! – отвърна Дикън. – Ех, колко хубав ден ще е за пчелите!
По пътеките, по които вървяха, не се виждаше жив човек. Въпреки че всички градинари и помощниците им бяха прогонени, те лъкатушеха из храстите и между лехите край фонтана и внимателно следяха избрания път просто заради тайнственото удоволствие от това. Но когато най-сетне завиха по дългата алея покрай обраслите с бръшлян зидове, от вълнението от приближаването по някаква странна причина, която не биха могли да обяснят, заговориха шепнешком.
– Ето я – прошепна Мери. – Навремето тук се разхождах нагоре-надолу и се чудех ли, чудех.
– Това ли е? – възкликна Колин и погледът му започна да претърсва бръшляна с нетърпеливо любопитство. – Но аз нищо не виждам! – прошепна той. – Няма врата.
– Така си мислех и аз – рече Мери.
Последва прекрасна напрегната тишина. Чуваше се само скърцането на количката.
– Това е градината, в която работи Бен Уедърстаф – посочи Мери.
– Така ли? – попита Колин.
Малко по-нататък Мери прошепна отново:
– Ето тук червеношийката прелетя над зида.
– Тук ли? – възкликна Колин. – О, как ми се иска да дойде пак!
– А тук – посочи тържествено Мери един люляков храст – тя кацна на една купчинка пръст и ми показа ключа.
Колин се надигна в количката.
– Къде? Къде? Там ли? – извика и очите му станаха големи като на вълка от приказката за Червената шапчица, когато тя го попитала за тях.
Дикън спря да бута количката.
– А тук – Мери стъпи върху лехата близо до бръшляна – дойдох, за да си поговоря с червеношийката, когато тя ми изчурулика от ръба на стената. А това е бръшлянът, който вятърът духна – и тя хвана зелената завеса.
– О, тук ли... тук ли? – задъха се Колин.
– Ето я дръжката, а ето и вратата. Дикън, вкарай Колин вътре... бързо го избутай!
И Дикън бутна количката с един-единствен силен, стабилен, великолепен тласък.
Колин се бе отпуснал отново на възглавниците и ахна от възторг. Той закри очите си с длани така, че да не вижда нищо, докато не влязоха вътре. Количката спря като по чудо и вратата се затвори. Чак тогава той свали ръцете си и се огледа наоколо също като Мери и Дикън, когато за първи път попаднаха тук. Върху стените, земята, дърветата и люлеещите се клонки и филизи бе пропълзял чуден зелен воал от нежни листенца. Сред тревата под дърветата, в сивите саксии в нишите, тук, там и навсякъде имаше златни, пурпурни и бели точици и петна. Над главата му дърветата бяха целите обсипани с розови и снежнобели цветове. Чуваха се пърхане на криле, далечно нежно чуруликане и жужене и лъхаха безбройни ухания. Топлите слънчеви лъчи падаха върху лицето му, сякаш го галеше нежна ръка. Мери и Дикън стояха и го гледаха в почуда. Той изглеждаше така необикновен и променен, защото целият беше поруменял – и бледото му като слонова кост лице, и вратът, и ръцете, всичко!
– Аз ще оздравея! Ще оздравея! – провикна се Колин. – Мери! Дикън! Аз ще оздравея! И ще живея вечно... вечно!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания