Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Дикън

Вече почти цяла седмица слънцето грееше в тайната градина. “Тайната градина”, така я наричаше Мери, когато си мислеше за нея. Името u харесваше, но още повече u харесваше чувството, когато беше между прекрасните стари стени и сякаш никой не знаеше къде се намира. Все едно бе откъсната от света в някакво приказно място. Малкото книги, които бе прочела и обичаше, бяха книги с приказки и в някои от тях се разказваше за тайни градини. Понякога в тях хората заспиваха за сто години, което u се струваше доста глупаво. Тя нямаше намерение да заспива и всъщност с всеки изминал ден, прекаран в Мисълтуейт, ставаше все по-будна. Да прекарва времето си навън, започваше да u харесва и вече не мразеше вятъра – дори u бе станал приятен. Можеше да тича по-бързо и по-дълго и да скача до сто. Луковиците в тайната градина сигурно бяха много учудени. Около тях бе така хубаво разчистено, че можеха свободно да дишат и наистина, макар и Мери да не го знаеше, се съвзеха в черната земя и се заловиха здравата за работа. Слънцето ги огряваше и ги топлеше, а когато валеше, дъждът стигаше веднага до тях и те съвсем се оживиха.
Мери беше необикновен и решителен малък човек, а сега, когато бе намерила и нещо интересно, за което да бъде решителна, беше изцяло погълната от него. Упорито ровеше, копаеше и плевеше и вместо да се уморява от работата, с всеки час ставаше все по-доволна. За нея това беше увлекателна игра. Откри още много покарали бледозелени връхчета – повече, отколкото очакваше. Те сякаш никнеха навсякъде и всеки ден тя откриваше нови и нови – някои от тях бяха толкова мънички, че едва се подаваха над земята. Толкова много бяха, че Мери си спомни какво бе казала Марта за “хилядите кокичета” и за луковиците, които се множат и образуват нови. Тези ги бяха оставили за десет години и може би се бяха разпрострели като кокичетата с хиляди. Зачуди се колко ли време трябва да мине, докато проличи, че са цветя. Понякога спираше да копае, за да огледа градината, и се опитваше да си представи как ли ще изглежда, когато се покрие с хиляди прекрасни разцъфнали цветя. През тази слънчева седмица тя се сближи с Бен Уедърстаф. Няколко пъти го изненада, като сякаш изскачаше до него изпод земята. Истината беше, че се страхуваше да не би той, като я видеше, че идва, да си вдигне сечивата и да си тръгне, и затова се приближаваше колкото се може по-тихо. Но всъщност той вече не възразяваше толкова срещу присъствието u, колкото по-рано, и може би тайно бе доста поласкан от явното u желание един възрастен човек да u прави компания. А и тя бе станала много по-учтива от преди. Той не знаеше, че когато го бе видяла за първи път, тя го бе заговорила тъй, както би разговаряла с индус. А тогава тя не знаеше, че един сърдит опак йоркширски старец не е свикнал да се кланя на господарите си, нито пък да му заповядват какво да прави.
– Ти си като червеношийката – каза u той една сутрин, когато вдигна глава и я видя застанала до него. – Никога не знам кога ще те видя или от коя страна ще дойдеш.
– Ние с птичето вече сме приятели – похвали се Мери.
– Такова си е то – тросна се Бен Уедърстаф. – Докарва се пред жените просто от суета и вятърничавост. На всичко е готово, за да се изперчи и да си повърти опашката. Дуе се като пуяк!
Бен рядко говореше много и понякога дори не отговаряше на въпросите на Мери – само изсумтяваше, но тази сутрин беше по-приказлив от обикновено. Той се изправи, опря подкованата си обувка на лопатата и я огледа.
– Ти откога си тук? – попита той отсечено.
– Май горе-долу от месец.
– Мисълтуейт ти влияе добре. Понапълняла си и вече не си така жълта. Когато дойде за пръв път в тая градина, приличаше на оскубано гардже. Тогава си помислих, че никога не съм съглеждал по-грозно и намусено дете.
Мери не беше суетна, а и никога не се бе имала за хубава, така че не се обиди много.
– Знам, че съм напълняла. Чорапите са ми отеснели. По-рано се набираха. Ето я и червеношийката, Бен Уедърстаф.
Наистина птичето бе дошло и на Мери u се стори по-хубаво от всякога. Червеното му елече лъщеше като атлаз и то пърхаше с крила, въртеше опашка, накланяше главица и подскачаше наоколо пъргаво и грациозно. Като че бе решило да накара Бен Уедърстаф да му се възхити, но Бен се заяде:
– Ей те нa и теб! И с мен се примиряваш понякога, като няма нещо по-добро. Вапцал си си перушината и си си лъскал перата цели две седмици. Знам те какво си намислил. Ухажваш някъде някоя самонадеяна млада дама и я лъжеш, че си най-хубавата мъжка червеношийка в Мисълската пустош и си готов да се пребориш с всички останали.
– О, вижте го само! – възкликна Мери.
Червеношийката явно беше в пленително и дръзко настроение. Подскачаше все по-близо и по-близо и гледаше все по-чаровно Бен Уедърстаф. Кацна на най-близкия касисов храст, наклони глава и му изпя малка песничка.
– Мислиш си, че така ще ме омаеш ли? – рече Бен, като се мръщеше тъй, че Мери беше сигурна, че той се мъчи да не изглежда доволен. – Мислиш си, че никой не може да ти устои, тъй то.
Червеношийката разпери криле... Мери не вярваше на очите си. Тя хвръкна право към дръжката на лопатата на Бен Уедърстаф и кацна отгоре u. И тогава бръчките по лицето на стареца се разпълзяха в ново изражение. Той не помръдваше и сякаш се боеше да си поеме дъх – сякаш не би помръднал за нищо на света, та да не подплаши своята червеношийка.
– Проклет да съм! – прошепна той, но толкова кротко, като че казваше нещо съвсем друго. – Знаеш ти как да омаеш човек, знаеш! Направо неземно го правиш, да знаеш!
И продължи да стои неподвижно, притаил дъх, докато червеношийката изпърха с крила и отлетя. Градинарят остана загледан в дръжката на лопатата, сякаш в нея имаше Магия, а после отново започна да копае и известно време не каза нищо.
Но тъй като току се усмихваше, Мери не я беше страх да му говори.
– Ти имаш ли си своя градина? – попита тя.
– Не, аз съм ерген и живея заедно с Мартин при портата.
– А ако имаше, какво щеше да посадиш?
– Зеле, картофи, лук.
– Но ако искаше да си направиш цветна градина – настояваше Мери, – какво щеше да си посадиш?
– Луковици и цветя, дето миришат хубаво, но най-вече рози.
Лицето на Мери грейна:
– Обичаш ли рози?
Бен Уедърстаф изкорени един плевел, хвърли го и чак тогава отговори:
– Ами да, обичам ги. Една млада дама, чийто градинар бях, ме научи. Тя имаше много рози на едно свое любимо място и ги обичаше като деца... или червеношийки. Виждал съм я да се навежда и да ги целува – той изскубна още един плевел и го изгледа намръщено. – Това беше преди десет години.
– Къде е тя сега? – попита Мери заинтригувана.
– На небето – отвърна той и заби лопатата дълбоко в земята. – Така казва пасторът.
– А какво стана с розите? – попита отново Мери с още по-голям интерес.
– Оставиха ги на самотек.
Мери много се развълнува.
– Те изсъхнаха ли? Розите умират ли, когато ги оставят на самотек? – осмели се да попита тя.
– Ами аз почнах да ги харесвам, и нея харесвах, а пък тя ги обичаше – призна неохотно Бен Уедърстаф. – Веднъж-дваж годишно отивах да поработя там – да ги подрежа, да ги окопая. Те подивяха, но почвата там е плодородна и някои оцеляха.
– Като нямат листа и са сиво-кафяви и приличат на изсъхнали, как се познава дали са живи или умрели? – попита Мери.
– Изчакай да дойде пролетта – да грейне слънцето, да ги навали дъжд, после обратното и тогава ще разбереш.
– Как, как? – извика Мери, забравила всякаква предпазливост.
– Огледай клонките и ако видиш тук-там по тях едни кафяви бучици, ги наблюдавай след топъл дъжд и ще видиш какво става – изведнъж той млъкна и се вгледа с любопитство в развълнуваното u лице. – Ама защо така изведнъж розите ти станаха толкова интересни?
Мери усети, че се изчервява. Боеше се да отговори.
– Аз... аз искам да си играя, все едно си имам своя градина – изпелтечи тя. – Аз... нямам какво да правя, нямам си нищо... и никого.
– Е – рече бавно Бен, като я гледаше, – вярно е. Нямаш си.
Каза го толкова особено, че Мери се зачуди дали всъщност не му бе мъничко жал за нея. Тя самата никога не бе изпитвала жал към себе си – само се бе чувствала уморена и сърдита, защото хората и нещата u бяха много неприятни. Но сега светът като че се променяше и ставаше по-хубав. Ако никой не научеше за тайната градина, тя винаги щеше да u се радва.
Мери остана при градинаря още десетина-петнайсет минути и му зададе толкова въпроса, колкото се осмели. Той отговаряше на всеки по своя особен сумтящ начин, но като че не се сърдеше наистина, не нарами лопатата и не я заряза. Тъкмо когато тя си тръгваше, той пак спомена розите и това u напомни за онези рози, които u беше казал, че обича.
– Ти сега ходиш ли да виждаш онези рози? – попита тя.
– Тази година не съм. Ревматизмът много ми е сковал ставите – каза го сопнато и като че изведнъж u се разсърди, макар тя да не разбираше защо. – Виж сега! – тросна се той. – Недей да разпитваш толкова много. Не съм срещал по-досадно момиченце от теб, като почнеш да задаваш въпроси. Бягай да си играеш! Стига толкова приказки за днес.
Каза го толкова сърдито, че тя нямаше какво повече да стои там. Тръгна право по външната алея, като скачаше на въже и си мислеше за градинаря. Каза си, че колкото и странно да бе, той също u харесва, въпреки че вечно беше сърдит. Старият Бен Уедърстаф u харесваше. Да, харесваше u! Винаги се опитваше да го накара да си говори с нея и започваше да вярва, че той знае всичко на света за цветята.
Покрай тайната градина завиваше една алея с лавров плет и свършваше при порта, която водеше към гората в парка. Мери реши да се промъкне по алеята, да огледа гората и да види дали из нея не подрипва някой заек. Скачането много u хареса. Стигна до портата, отвори я и излезе навън, защото чу тихо, особено подсвиркване и искаше да разбере какво е.
Беше много странно наистина. Когато спря да погледа, Мери затаи дъх. Под едно дърво седеше момче – беше се облегнало на дънера и свиреше на грубо издялана дървена свирка. Смешно на вид момче на дванайсетина години. Изглеждаше много чисто, имаше чипо носле, а бузите му бяха червени като макове. Мери никога не беше виждала момче да има такива кръгли и сини очи. А от дървото, на което се бе облегнало, го наблюдаваше една кафява катеричка. Иззад близкия храст надничаше мъжки фазан, като деликатно протягаше шия, а току до него два заека, изправени на задните си лапи, душеха с треперещите си носленца. Сякаш всички те гледаха да се приближат до момчето, за да го погледат и да послушат странния тих звук на свирката му.
Щом забеляза Мери, той вдигна ръка и u заговори с тих глас, подобен на звука на свирката му:
– Не мърдай, че ще ги изплашиш.
Мери не помръдна. Момчето спря да свири и се надигна от земята – толкова бавно, че почти не се забелязваше, че се движи, но най-сетне се изправи на крака. Катеричката се шмугна в клоните на дървото, фазанът отдръпна глава, а зайците се отдалечиха с подскоци, макар че никак не изглеждаха уплашени.
– Аз съм Дикън. И знам, че ти си Мери.
И тогава Мери осъзна, че от пръв поглед бе познала Дикън. Че кой ли друг можеше да омагьосва зайци и фазани, както индусите омагьосваха змии в Индия? Имаше големи червени извити устни, а усмивката му се разливаше по цялото лице.
– Станах бавно, защото, ако направиш рязко движение, се стряскат – обясни той. – Когато наоколо има диви животни, човек трябва да се движи внимателно и да говори тихо.
Говореше u не сякаш никога досега не се бяха виждали, а като че я познаваше много добре. Мери не знаеше нищо за момчетата и затова му говореше малко сковано, защото се стесняваше.
– Получи ли писмото на Марта?
Той кимна. Косата му беше къдрава и с ръждив цвят.
– Затова дойдох.
Дикън се наведе да вземе нещо, което лежеше на земята до него, докато свиреше.
– Купих ти градинарските сечива. Ето – лопатка, гребло, вила и мотика. Добри са. Има и лопатка за разсаждане. А като купувах семената, жената в магазина ми даде без пари и по едно пакетче бял мак и ралица.
– Ще ми покажеш ли семената? – попита Мери.
Искаше u се да може да говори като него – толкова бързо и леко. Той говореше така, сякаш я харесваше, и никак не се страхуваше, че тя няма да го хареса, макар и да бе само едно обикновено селско момче с кърпени дрехи, смешно лице и чорлава ръждивочервеникава коса. Като се приближи до него, тя усети чистия и свеж мирис на пирен, трева и листа, сякаш той бе направен от тях. Това много u хареса и когато погледна смешното му лице с червени бузи и кръгли сини очи, забрави, че се стеснява.
– Хайде да седнем на този пън и да ги разгледаме – предложи тя.
Седнаха и той извади от джоба си неугледно пакетче от амбалажна хартия. Развърза канапа. Вътре имаше много други по-малки пакетчета и на всяко от тях имаше картинка на цвете.
– Тук има много резеда и макове – рече той. – Резедата мирише много хубаво и никне, където я посееш, също като маковете. Те пък израстват и цъфват само като им подсвирнеш, те са най-хубави от всички – той млъкна и бързо обърна глава, а лицето му с бузи като макове грейна.
– Къде е тая червеношийка, дето ни вика? – попита той.
Чирикането идваше от един гъст храст бодлива зеленика, цялата грейнала в алени плодчета, и Мери се досети кой чурулика.
– Наистина ли ни вика? – попита тя.
– Да – отвърна Дикън, сякаш това бе най-естественото нещо на света. – Вика някой приятел. Все едно казва: “Тук съм! Погледни ме! Хайде да си поприказваме!” Ето я там, в храста. Чия ли е?
– На Бен Уедърстаф, но мисля, че и мен ме познава малко – отвърна Мери.
– Да, познава те – рече Дикън отново тихо. – И те харесва. Приела те е. След малко ще ми разкаже всичко за теб.
Той се приближи до храста също толкова бавно, както преди малко, а после издаде звук съвсем като чуруликането на червеношийката. Тя се заслуша внимателно, а после му отвърна, все едно отговаряше на въпрос.
– Да, приятели сте – засмя се Дикън.
– Мислиш ли? – извика Мери развълнувано. Много u се искаше да знае. – Мислиш ли, че наистина ме харесва?
– Ако не те харесваше, нямаше изобщо да се увърта около теб. Птиците са много придирчиви, а червеношийките могат да се подиграват по-лошо и от хората. Ето виж, сега се докарва пред теб. “Не ме ли виждаш?”, пита.
И наистина изглеждаше така – птичето така усърдно се въртеше, чуруликаше и накланяше главица, докато подскачаше из храста.
– Разбираш ли всичко, което казват птиците? – попита Мери.
Усмивката на Дикън се разля, докато най-накрая той сякаш цял стана една широка червена усмихната уста и се почеса по чорлавата глава.
– Мисля, че да, а те също си мислят, че разбирам. Толкова отдавна живея в полята заедно с тях. Гледал съм ги как пробиват черупката и се излюпват, как се покриват с пера, как се учат да летят и започват да пеят – накрая започнах да си мисля, че и аз съм един от тях. Понякога си мисля, че може би съм птица или лисица, или заек, или пък катерица, или дори бръмбар, но просто не го зная – той се засмя, върна се при пъна и отново заговори за семената. Разказа u как изглеждат, когато станат цветя, обясни u как да ги засади и гледа, как да ги храни и полива. – Виж какво – обърна се той изведнъж към нея. – Аз ще ти ги посадя. Къде ти е градината?
Тънките ръчички на Мери се вкопчиха една в друга в скута u. Тя не знаеше какво да каже, и затова цяла минута не каза нищо. Изобщо не се бе досетила за това. Чувстваше се нещастна. Усети как почервенява и после пребледнява.
– Нали си имаш градинка? – попита Дикън.
Вярно, тя наистина бе почервеняла и после пребледняла. Дикън го забеляза и тъй като тя продължаваше да мълчи, той бе озадачен.
– Няма ли да ти отделят място? – попита той. – Още ли не са ти дали?
Тя стисна ръцете си още по-силно и го погледна.
– Аз нищо не знам за момчетата – рече тя бавно. – Можеш ли да пазиш тайна, ако ти я доверя? Това е голяма тайна! Не знам какво ще правя, ако някой разбере. Сигурно ще умра! – последното тя каза много прочувствено.
Дикън изглеждаше съвсем стъписан и пак се почеса по главата, но отвърна добродушно:
– Аз непрекъснато пазя тайни. Ако не можех да пазя тайна от другите момчета – за малките лисичета, за птичите гнезда, за дупките на дивите животни, за тях щеше да е опасно в полята. Да, мога да пазя тайна.
Мери не възнамеряваше да протяга ръка и да го хваща за ръкава, но направи точно това.
– Аз си откраднах една градина – каза тя много бързо. – Тя не е на никого. Никой не я иска, никого не го е грижа за нея, никой никога не влиза в нея. Може би там всичко вече е умряло, не знам.
Усети, че u става горещо, и пак се начумери, както се чумереше открай време.
– Не ме интересува, не ме интересува! Никой няма право да ми я отнеме, щом аз се грижа за нея, а те – не! Оставили са я да умре, заключена! – завърши тя пламенно, захлупи лице с шепи и избухна в плач. Горкичката малка Мери.
Любопитните сини очи на Дикън се окръгляваха все повече.
– Ее – промълви той бавно. Възклицанието му изразяваше едновременно и учудване, и съчувствие.
– Нямам какво да правя – рече Мери. – Нищо си нямам. Сама си я намерих и сама влязох в нея. Бях също като червеношийката, а на нея не могат да u я вземат.
– Къде е? – попита Дикън с притихнал глас.
Мери мигом скокна от пъна. Пак се чувстваше начумерена и твърдоглава, но изобщо не я беше грижа. Беше властна също както в Индия, но в същото време u беше горещо и много тъжно.
– Ела с мен и ще ти я покажа.
Тя го поведе по пътеката с лавровите храсти и после по алеята, където бръшлянът бе толкова гъст. Дикън я следваше с особен, почти съжалителен израз на лицето. Все едно го водеха да види гнездото на някаква странна птица и трябваше да се движи безшумно. Когато тя се приближи до стената и вдигна висящия бръшлян, той се сепна. Там имаше врата, Мери бавно я отвори и те влязоха. Мери спря и предизвикателно посочи наоколо с ръка:
– Това е. Това е тайната градина и единствена аз на света искам тя да е жива.
Дикън се оглеждаше на всички страни и пак, и пак...
– Хей! – прошепна той. – Какво чудно и прекрасно място! Все едно си попаднал в сън!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания