Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Червеношийката, която показа пътя

Мери дълго разглежда ключа. Обръщаше го на всички страни и мислеше. Както вече казах, тя не беше научена да иска разрешение или съвет от големите. Що се отнася до ключа, единственото, което я вълнуваше, беше дали това е ключът за затворената градина и дали, ако успее да намери вратата, ще може да я отвори и да види какво има зад стените и какво е станало с трендафилите. Много u се искаше да види градината тъкмо защото тя бе стояла тъй дълго заключена – сигурно щеше да е много по-различна от другите и през тези десет години с нея сигурно се бе случило нещо странно. Освен това, ако u харесаше, можеше да ходи там всеки ден, да заключва вратата, да си измисля разни игри и да си играе самичка, защото никой нямаше да знае къде е – щяха да си мислят, че вратата е все така заключена, а ключът – заровен. Тази мисъл много u допадаше.
Животът u – сам-сама в тази къща със сто тайнствено заключени стаи, където нямаше с какво да се развлича – бе накарал ленивия u мозък да се залови за работа и пробуждаше въображението u. Нямаше съмнение, че свежият, наситен чист въздух от полята имаше голяма заслуга за това. Така, както бе възбудил апетита u, а борбата с вятъра бе раздвижила кръвта u, сега тези неща вълнуваха мислите u. В Индия вечно u беше горещо, затова все се чувстваше вяла и немощна и нищо не я вълнуваше, но тук започваше да се интересува и да иска да върши нови неща. Вече се чувстваше по-малко “начумерена”, макар и да не знаеше защо.
Тя прибра ключа в джоба си и се заразхожда нагоре-надолу по алеята. Тук като че не идваше никой друг освен нея, затова можеше да се разхожда бавно и да оглежда стената, или по-скоро – бръшляна, с който бе обрасла. Тъкмо той я объркваше. Колкото и внимателно да се вглеждаше, не виждаше нищо друго освен гъсти лъскави тъмнозелени листа. Много се разочарова. Нещо от начумереността u се върна, докато крачеше по алеята и гледаше нагоре към върховете на дърветата там вътре. Толкова беше глупаво, рече си тя, да си съвсем близо и да не можеш да влезеш. Когато се прибра в къщата, мушна ключа в джоба си, за да бъде винаги с нея, когато излиза, и да е подготвена, ако се натъкне на скритата врата.
Госпожа Медлок бе пуснала Марта да пренощува у дома си и на сутринта тя отново бе на работа с по-румени от всякога бузи и в превъзходно настроение.
– Станах в четири часа – рече тя. – Ех, че хубаво беше в полята – птиците се пробуждаха, зайци щъкаха, а слънцето изгряваше. Не извървях пеш целия път. Един човек ме качи в каруцата си и беше много хубаво!
Беше пълна с истории за радостни преживявания през свободния ден. Майка u много u се зарадвала и двете се справили с печенето и прането. Марта дори опекла за всички деца по един тестен сладкиш с кафява захар.
– Още пареха, когато децата се върнаха от игра в полята. Цялата къща миришеше на хубаво – на чисто и на печено, а огънят се беше разпалил и те направо се разкрещяха от радост. Наш Дикън каза, че къщичката ни била достойна за крал!
Вечерта всички насядали около огъня, Марта и майка u кърпели скъсаните дрехи и чорапи, а Марта им разказала за момиченцето, което дошло от Индия и цял живот му прислужвали “черни”, както ги наричаше Марта, та затова сега не можело и чорапите да си обуе самљ.
– Ей че им хареса да слушат за теб. Искаха да знаят всичко за черните и за кораба, с който си дошла. Не можах да им разкажа достатъчно.
Мери се позамисли.
– Ще ти разкажа още много, много неща преди следващия ти свободен ден – рече тя, – за да можете повече да си говорите. Смея да твърдя, че ще им хареса да чуят за ездата на слонове и камили и за офицерите, които ходят на лов за тигри.
– Леле-мале! – възкликна радостно Марта. – Направо ще се побъркат! Наистина ли ще ми разкажеш всичко това, госпожице? Ще е също като на изложение на диви животни – чували сме, че имало веднъж в Йорк.
– Индия е съвсем различна от Йоркшир – изрече бавно Мери, сякаш обмисляше въпроса. – Досега не бях се замисляла. На Дикън и на майка ти хареса ли им да им разказваш за мен?
– Ами че на наш Дикън чак очите му щяха да изскочат, така се опулиха – отвърна Марта. – Но на майка ми u стана мъчно, дето си все самичка. Тя попита: “Господин Крейвън не u ли е намерил гувернантка или бавачка?” И аз u рекох: “Не още, макар че госпожа Медлок казва, че той ще u намери, стига да се сети, ама може и две-три години да не се сети”.
– Не искам гувернантка – сряза я Мери.
– Но майка каза, че вече ти е време да учиш и трябва някоя жена да се грижи за теб. Рече: “Марта, само си помисли как ще се чувстваш сама в такава голяма къща – да я обикаляш съвсем сама, без майка. Старай се да я развеселиш!” Така рече и аз u казах, че ще се постарая.
Мери я изгледа продължително.
– Ти наистина ме развеселяваш. Обичам да те слушам как говориш.
Марта излезе от стаята и се върна с нещо, което криеше под престилката.
– Какво ще кажеш? – усмихна се тя весело. – Донесох ти подарък!
– Подарък! – възкликна Мери. Как можеше една къщичка, пълна с четиринайсет прегладнели гърла, да u праща подаръци!
– Един амбулантен търговец мина с каруца през полята – обясни Марта. – Спря пред нас. Продаваше тенджери, тигани и всякакви джунджурии, но майка нямаше пари за нищо. Той тъкмо си тръгваше, когато нашата Лизабет Елън се провикна: “Мамо, той има въжета за скачане с червени и сини дръжки!” И майка изведнъж подвикна: “Хей, господине, чакай! По колко ги даваш?” А той вика “Две пени” и мама почна да рови из джоба си и ми вика: “Марта, ти си добро момиче и ми донесе заплатата си, а аз вече съм наместила парите на четири места, но ще взема две пени да купя въже за скачане на онова дете”. И го купи. Ето го.
Тя го извади изпод престилката си и гордо го показа. Здраво тънко въже с дръжки, нашарени на червени и сини райета – но Мери Ленъкс никога досега не беше виждала въже за скачане и го гледаше объркано.
– За какво служи? – попита с любопитство.
– Как така за какво! – извика Марта. – Да не би да искаш да ми кажеш, че в Индия нямат въжета за скачане, а само слонове, тигри и камили! Нищо чудно, че повечето хора там са черни. Ето за какво служи – гледай!
И тя изтича насред стаята, хвана дръжките и започна да скача, и скачаше, и скачаше. Мери се обърна на стола си да я гледа и чудатите лица от старите портрети сякаш също я гледаха и се чудеха какво ли, мътните да го вземат, има нахалството да върши това селско девойче току под носа им. Но Марта изобщо не ги забелязваше. Интересът и любопитството, изписани върху лицето на Мери, я радваха и тя продължи да скача и да брои, докато стигна до сто.
– Можех да скачам и повече – рече тя. – Когато бях на дванайсет, съм стигала и до петстотин, но тогава не бях толкова дебела и скачах редовно.
Мери стана от стола – и на нея започваше да u става интересно.
– Хубаво е – каза. – Майка ти е добра жена. Мислиш ли, че и аз ще мога някога да скачам така?
– Ами пробвай – насърчи я Марта и u подаде въжето. – Отначало няма да можеш да скачаш до сто, но ако се упражняваш, ще се научиш. Така каза майка. Каза: “Нищо няма да u помогне толкова, колкото въжето за скачане. Това е най-подходящата играчка за деца. Нека скача на чист въздух, от това краката и ръцете u ще се източат и ще заякнат”.
Когато Мери започна да скача, стана ясно, че в ръцете и краката u нямаше много сила. Не u се удаваше много-много, но пък толкова u хареса, че не искаше да спре.
– Облечи се и бягай да скачаш навън – рече u Марта. – Майка каза да ти кажа да стоиш колкото се може повече навън, дори и когато ръми, стига да се обличаш топло.
Мери си сложи палтото и шапката, преметна въжето през ръка и тръгна да излиза, но изведнъж се сети за нещо и бавно се обърна.
– Марта – каза тя, – това въже е от твоята заплата. Всъщност ти си дала двете пени. Благодаря ти – каза го сковано, защото не беше свикнала да благодари на хората или да забелязва какво правят те за нея. – Благодаря ти – повтори тя и протегна ръка, защото нищо друго не u идваше на ум.
Марта се ръкува с нея несръчно, защото и тя не беше свикнала на такива работи. После се разсмя.
– Ей, ама толкова си странна, като някоя баба си – рече тя. – Ако беше нашата Лизабет Елън, щеше да ме целуне!
Мери още повече се скова.
– Искаш да те целуна ли?
Марта пак се разсмя:
– А, не. Ако беше другояче, сигур ти самата щеше да се сетиш. Ама не е. Бягай навън да скачаш на въже.
Господарката Мери се чувстваше малко неловко, докато излизаше. Йоркширци изглеждаха странни хора, а Марта вечно я озадачаваше. Отначало никак не я хареса, но вече не беше така. Въжето за скачане беше чудесно. Тя броеше и скачаше, скачаше и броеше, докато бузите u съвсем се зачервиха, и u беше по-интересно от всякога. Слънцето грееше и полъхваше ветрец – не силен вятър, а ветрец, който подухваше леко и носеше свежия аромат на току-що обърната земя. Тя обиколи със скачане градината с фонтана, после – нагоре и надолу алеите. Най-сетне стигна със скачане в зеленчуковата градина и видя Бен Уедърстаф, който копаеше и говореше на червеношийката, а тя подскачаше край него. Мери заподскача към него по пътеката. Той вдигна глава и я огледа любопитно. Тя се чудеше дали ще я забележи, защото искаше да я види как скача.
– Брей! – възкликна той. – Я виж ти! Ти май в крайна сметка наистина си хлапе и във вените ти наистина тече кръв, а не вкисната суроватка! Да не се казвам Бен Уедърстаф, ако бузите ти не са се зачервили от скачането! Не вярвах, че можеш да скачаш!
– Никога досега не съм скачала – рече Мери. – Сега се уча и мога само до двайсет.
– Продължавай така – рече Бен. – Това е хубаво за дете, живяло с диваци. Виж само как те гледа – и той посочи с глава към червеношийката. – Вчера те проследи. И днес ще го направи. Сигурно ще иска да разбере що е туй въже за скачане. Досега не е виждала такова нещо. Ей! – завъртя той глава към птичето. – Любопитството ще те убие, ако не внимаваш!
Мери обиколи със скачане всички градини, включително овощната, като на няколко минути си почиваше. Най-накрая тръгна по любимата си алея и реши да опита да я измине цялата със скачане. Алеята беше дълга и затова започна бавно, но още преди да я преполови, така се загря и запъхтя, че нямаше как да не спре. Не беше чак толкова против, защото вече беше стигнала до трийсет. Спря и се засмя доволно и що да види – червеношийката се люлееше на едно дълго бръшляново стъбло. Беше я проследила и сега изчирика за поздрав. Мери заскача към нея и усети как при всеки скок нещо тежко в джоба u се удря в нея. Погледна червеношийката и пак се разсмя.
– Днес трябва да ми покажеш вратата. Но не ми се вярва да я знаеш!
Червеношийката литна от люлеещото се бръшляново стъбло, кацна горе на стената, отвори човка и заизвива чудни трели – просто за да се поперчи. Нищо на света не е така възхитително, както перчеща се червеношийка, а пък те вечно се перчат.
Мери Ленъкс беше слушала много за магии в приказките на своята ая и според нея онова, което се случи почти в същия миг, си беше точно магия.
Ветрецът пак полъхна по алеята, този път по-силно, така че разлюля клоните на дърветата и неподрязаните клонки на бръшляна, които висяха от стената. Мери стоеше близо до червеношийката и внезапно вятърът издуха настрани няколко бръшлянови клонки, а още по-внезапно тя подскочи към тях и ги улови с ръка, защото бе видяла нещо под тях – кръгла дръжка, скрита досега под листата. Беше дръжката на врата.
Тя мушна ръце под листата и започна да ги разбутва настрани. Макар да беше гъст, увисналият бръшлян образуваше рехава люлееща се завеса, въпреки че някои от стръковете бяха пропълзели по дървото и метала. Сърцето на Мери се разтуптя, а ръцете u се разтрепериха от радост и вълнение. Червеношийката продължаваше да пее и да чурулика, като накланяше главица, сякаш и тя се вълнуваше. Какво ли беше това квадратно желязно нещо, което напипаха ръцете u и в което пръстите u откриха дупка?
Беше ключалката на вратата, която бе стояла заключена десет години. Мери бръкна в джоба си, извади ключа и откри, че става на бравата! Мушна го вътре и го завъртя – наложи се да го натисне с две ръце, но той най-сетне се превъртя.
После тя си пое продължително дъх и се огледа назад дали някой не идва по дългата алея. Нямаше никой. Като че тук никой не идваше. Тя отново си пое дълбоко дъх, отметна бръшляновата завеса и бутна вратата. Тя бавно, бавно се отвори.
Мери се промъкна вътре, затвори вратата, облегна се на нея и се огледа, като се задъхваше от вълнение, почуда и възторг.
Тя се намираше в тайната градина.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания