Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Един малък раджа

Когато утрото дойде, мъгла покриваше полята и дъждът продължаваше да се лее. Нямаше как да се излезе навън. Марта беше толкова заета, че на Мери изобщо не u се удаде да поговори с нея, но следобеда я помоли да поседи с нея в детската стая. Марта дойде – носеше чорапа, който винаги плетеше, когато нямаше друга работа.
– Какво ти има? – попита тя веднага щом седнаха. – Май че имаш да ми казваш нещо.
– Имам. Разбрах какъв е онзи плач.
Марта изтърва плетката в скута си и я погледна стреснато.
– Не! – възкликна тя. – Не може да бъде!
– Чух го през нощта – продължи Мери. – Станах и тръгнах да видя откъде идва. Беше Колин. Аз го намерих.
Лицето на Марта почервеня от уплаха.
– Олеле, госпожице Мери – възкликна тя почти разплакана. – Не биваше така да правиш! Не биваше! Ще ме вкараш в беля. Никога нищо не съм ти казвала за него, но сега ще ме вкараш в беля! Ще си загубя мястото и какво ще прави майка тогава?
– Няма да си загубиш мястото – отвърна Мери. – Той ми се зарадва. Ние много си говорихме и той каза, че се радвал, дето съм дошла.
– Така ли? – извика Марта. – Сигурна ли си? Не знаеш какъв е, когато нещо го подразни! Голямо момче е и не върви да плаче като бебе, но когато го прихване, пищи кански само за да ни плаши. Знае, че и душиците ни даже не ни принадлежат.
– Не се разсърди – рече Мери. – Попитах го дали да си вървя, и той ме накара да остана. Разпитваше ме, а аз седях на една голяма табуретка и му говорех за Индия и за червеношийката, и за градините. Не искаше да ме пусне. Показа ми портрета на майка си. Преди да си тръгна, му попях да го приспя.
Марта чак ахна от изумление.
– Направо не мога да повярвам! – възрази тя. – Все едно си влязла направо в клетката на лъва! Ако беше в обичайното си настроение, пак щяха да го хванат нервите и да вдигне цялата къща. Той не дава на непознати да го гледат.
– На мен ми даде да го гледам. През цялото време го гледах и той ме гледаше. Зяпахме се! – рече Мери.
– Не знам какво да правя! – извика разтревожено Марта. – Ако госпожа Медлок разбере, ще си помисли, че съм нарушила заповедите и съм ти казала, и ще ме пратят да си ходя при мама.
– Той засега няма да каже нищо на госпожа Медлок. Отначало това ще остане тайна – заяви твърдо Мери. – Той каза също, че всички трябвало да му угаждат.
– Е, да, вярно си е... калпазанинът му! – въздъхна Марта и избърса челото си с престилката.
– Той каза, че това важи и за госпожа Медлок. И иска всеки ден да ходя при него да си говорим. И че ти ще ми казваш кога ме вика.
– Аз?! – възкликна Марта. – Ще си загубя мястото, със сигурност!
– Не може да го загубиш, ако правиш онова, което той иска, защото на всички им е заповядано да му се подчиняват – убеждаваше я Мери.
– Това да не би да значи – извика Марта с широко отворени очи, – че се е държал мило с теб?!
– Мисля, че почти ме хареса.
– Значи трябва да си го омагьосала! – реши Марта, като пое дълбоко дъх.
– С магия ли? – попита Мери. – В Индия съм чувала за магии, но не мога да ги правя. Просто влязох в стаята му и така се изненадах, когато го видях, че само стоях и се взирах в него. А после той се обърна и се втренчи в мен. Мислеше си, че съм призрак или сън, а аз си мислех, че сигурно той е нещо такова. Толкова беше странно да сме сами там посред нощ и нищичко да не знаем един за друг. И започнахме да се разпитваме един друг. А когато го попитах дали да си ходя, той не ме пусна.
– По-скоро светът ще се свърши! – възкликна Марта.
– Какво му има? – попита Мери.
– Никой не знае със сигурност – отвърна Марта. – Когато се роди, господин Крейвън направо щеше да се побърка. Докторите смятаха да го пратят в лудница. Заради това, че госпожа Крейвън умря, нали ти разказвах. Не искаше да вижда бебето – беснееше и казваше, че и то ще е гърбаво като него и по-добре ще е да умре.
– Че Колин гърбав ли е? – попита Мери. – Не ми приличаше на такъв.
– Още не е – отвърна Марта. – Но още отначало си тръгна на зле. Майка каза, че всичките тия беди и бесуване в къщата можели да разболеят всяко дете. Страхуваха се, че гърбът му е слаб, и затова вечно го държаха на легло и не му даваха да ходи. Навремето го караха да носи железен корсет, но той така се тормозеше, че се разболя. После един важен доктор дойде да го види и ги накара да го махнат. И много накастри другия доктор – учтиво обаче. Каза, че са му давали прекалено много лекарства и прекалено много са го оставяли да прави каквото си иска.
– Мисля, че е много разглезен – каза Мери.
– Той е най-неприятният хлапак, когото съм виждала! – рече Марта. – Не че наистина не е много болен – на два-три пъти хваща кашлици и настинки, дето насмалко не го довършиха. Веднъж се разболя от ревматична треска и веднъж от коремен тиф. Леле, тогава дори и госпожа Медлок се уплаши! Той бил в несвяст, а тя говорела с бавачката и си мислела, че нищо не чува, и казала: “Този път със сигурност ще умре. И по-добре за него, пък и за всички”. Погледнала го и що да види – бил се вторачил в нея с огромните си очи, съвсем с всичкия си. Тя не знаела какво ще стане, но той само я изгледал и u казал: “Дай ми вода и недей да приказваш”.
– Мислиш ли, че ще умре? – попита Мери.
– Майка казва, че няма как едно дете да оживее, ако не диша чист въздух и не прави нищо – само лежи, чете книги и гълта лекарства. Много е слаб и мрази да го извеждат навън – много лесно настива и затова разправя, че щял да се разболее.
Мери седеше, загледана в огъня.
– Чудя се – рече тя бавно – дали няма да му стане по-добре, ако излиза в градината и гледа как растат цветята. На мен ми подейства добре.
– Един от най-тежките му припадъци – рече Марта – беше, когато го изведоха при розите около фонтана. Прочел някъде, че хората прихващали нещо, на което той му викаше “розова настинка”, и като се разкиха! Каза, че я бил хванал, и тогава един нов градинар, дето не знаеше още тукашния ред, мина и го загледа любопитно. Той се разяри и каза, че го гледал, защото щял да стане гърбав. Толкова много плака, че го втресе и цяла нощ му беше зле.
– Ако някога ми се ядоса, никога повече няма да отида при него – заяви Мери.
– Ще отидеш, стига да поиска – отсече Марта. – Отсега да си знаеш.
Много скоро звънецът иззвъня и тя прибра плетката си.
– Сигурно бавачката иска да постоя при него. Дано е в добро настроение.
Нямаше я около десетина минути, а после се върна с озадачено изражение.
– Ама ти вярно си го омагьосала – рече. – Седнал е на дивана с книгите си. Казал на бавачката да не се връща до шест часа. Аз трябва да чакам в съседната стая. Още щом тя излезе, той ме повика и ми нареди: “Искам Мери Ленъкс да дойде да си говори с мен и не забравяй, че не трябва да казваш на никого”. Върви и по-добре побързай!
Това напълно устройваше Мери. Повече би предпочела да види Дикън, отколкото Колин, но и него много искаше да види.
Когато влезе в стаята му, в камината пламтеше огън. На дневната светлина забеляза, че стаята е много хубава. Килимите и завесите, и картините, и украшенията по стените бяха в разкошни цветове и тя изглеждаше светла и уютна въпреки сивото небе и дъжда. Самият Колин също приличаше на картина. Загърнат в кадифен халат, той седеше облегнат на голяма възглавница от брокат. На бузите му имаше червени петна.
– Влез – покани я той. – Цяла сутрин си мисля за теб.
– И аз мислих за теб – отвърна Мери. – Да знаеш колко се уплаши Марта! Каза, че госпожа Медлок ще си помисли, че тя ми е казала за теб, и ще я изгонят.
Той се намръщи.
– Иди я извикай. Тя е в съседната стая.
Мери отиде и я доведе. Горката Марта трепереше като лист! Колин продължаваше да се мръщи.
– Ти длъжна ли си да правиш каквото аз искам, или не? – попита я той.
– Да, всичко, което вие поискате, сър – отвърна Марта със заекване и цялата почервеня.
– А Медлок длъжна ли е да прави каквото аз искам?
– Всички са длъжни, сър – отвърна Марта.
– Тогава, ако аз ти наредя да ми доведеш госпожица Мери, как ще те изгони Медлок, ако разбере?
– Моля ви, сър, не u позволявайте! – примоли се Марта.
– Само да е посмяла и една дума да каже за това, ще изгоня нея – заяви важно младият господин Крейвън. – Да ти кажа, никак няма да u хареса.
– Благодаря ви, сър! – рече Марта и направи реверанс. – Искам да изпълнявам задълженията си, сър.
– Това, което искам аз, е твое задължение – рече Колин още по-важно. – Аз ще се погрижа за теб. А сега си върви.
Когато вратата се затвори след Марта, Колин забеляза, че Мери се е вторачила в него с почуда.
– Защо ме гледаш така? – попита я той. – За какво мислиш?
– За две неща.
– Кои са? Седни и ми кажи.
– Ето първото – започна Мери, докато се настаняваше на голямата табуретка. – Веднъж в Индия видях едно момче, което беше раджа. Цялото беше накичено с рубини, изумруди и диаманти. То говореше с хората си точно както ти говореше с Марта. Всички трябваше да правят каквото той им казваше, и то начаса. Мисля, че в противен случай щяха да ги убият.
– След малко ще те накарам да ми разправиш за раджите. Но първо ми кажи за второто нещо.
– Мислех си колко си различен от Дикън – рече Мери.
– Кой е Дикън? Ама че чудато име!
Спокойно можеше да му каже, защото можеше да говори за Дикън и без да споменава тайната градина. Мери обичаше Марта да u разказва за Дикън, а освен това много u се искаше да говори за него. Така сякаш той беше по-близо до нея.
– Той е брат на Марта. На дванайсет години е – заобяснява тя. – И няма друг на света като него. Той може да омагьосва лисици, катерици и птици също както индусите омагьосват змии. Щом засвири тихичко със свирката си, те идват да слушат.
На масата до него имаше няколко големи книги. Изведнъж той придърпа една от тях.
– Тук има нарисуван един укротител на змии – възкликна той. – Ела да го видиш!
Книгата беше много хубава, с превъзходни цветни илюстрации. Той отвори на една от тях.
– Наистина ли може да прави това? – попита Колин нетърпеливо.
– Той свиреше със свирката си, а те слушаха – обясни Мери. – Но не го нарича магия. Казва, че го може, защото живее отдавна в полята и познава навиците им. Казва също, че понякога се чувства така, все едно е птица или заек, толкова много ги обича. Мисля, че той разпитваше червеношийката. Двамата сякаш разговаряха с тихо чуруликане.
Колин се отпусна на възглавницата. Очите му се разширяваха все повече, а червените петна на бузите му горяха.
– Разкажи ми още за него.
– Дикън знае всичко за птичите гнезда и яйца – продължи Мери. – Знае и къде живеят лисиците, язовците и видрите, но го държи в тайна от другите момчета, за да не могат да намерят дупките им и да не ги изплашат. Той познава всичко, което расте и живее в полята.
– Той обича ли полята? – попита Колин. – Как, когато те са едно толкова грамадно, голо и безрадостно място?
– Това е едно прекрасно място! – запротестира Мери. – Там избуяват хиляди хубави растения и хиляди мънички животинки и птички свиват гнезда, изравят си дупки и бърлоги и си чуруликат, пеят и писукат. Вечно щъкат насам-натам и им е много весело под земята, в короните на дърветата или в пирена. Това е техният свят.
– Откъде знаеш всичко това? – Колин се извърна да я погледне и се подпря на лакът.
– Всъщност никога не съм ходила там – сети се изведнъж Мери. – Само ги прекосих в тъмното, докато пътувах. Стори ми се много противно място. Марта първа ми разказа за него, а после и Дикън. Когато Дикън говори, сякаш виждаш и чуваш разни неща, сякаш стоиш сред пирена, а слънцето грее и прещипът ухае на мед, и навсякъде е пълно с пчели и пеперуди.
– Когато си болен, никога нищо не виждаш – каза неспокойно Колин. Приличаше на човек, който се вслушваше в някакъв нов звук, идещ от далечината, и се чудеше какъв ли е той.
– Не можеш, ако си стоиш в стаята – каза Мери.
– Аз не мога да изляза в полята – рече той обидено.
Мери помълча, а после каза смело:
– Можеш... Някой път.
Той трепна изненадано.
– Да отида в полята! Но как? Аз ще умра.
– Откъде знаеш? – рече Мери без капка съчувствие. Никак не u харесваше начинът, по който той говореше за смъртта, и затова не u беше много жал за него. Струваше u се, че той едва ли не се хвали с това.
– Ох, откакто се помня, все това слушам – отвърна той сърдито. – Вечно си шепнат за това и си мислят, че аз не чувам. Много им се иска да умра.
На Мери u стана “начумерено” и тя стисна устни.
– Ако им се искаше аз да умра, не бих умряла – заяви тя. – Кой иска да умреш?
– Прислужниците... И доктор Крейвън, разбира се, защото ще наследи Мисълтуейт и ще забогатее. Той не смее да го каже, но винаги изглежда радостен, когато съм зле. Когато бях болен от коремен тиф, все ходеше с мазна доволна физиономия. Мисля, че и баща ми иска да умра.
– Не вярвам – рече упорито Мери.
Това накара Колин пак да се обърне и да я погледне.
– Така ли? – попита.
После се отпусна върху възглавницата и притихна, сякаш се замисли. Мълчанието продължи дълго. Може би и двамата си мислеха за странни неща, за които децата обикновено не се замислят.
– На мен важният доктор от Лондон ми харесва, защото ги е накарал да ти махнат желязното нещо – каза Мери най-сетне. – Той каза ли, че ще умреш?
– Не.
– А какво каза?
– Той не шепнеше – отвърна Колин. – Може би знаеше, че мразя да шепнат. Чух го да казва на висок глас: “Ако момчето поиска да живее, то ще може да живее. Затова го развеселете”. Говореше тъй, като че беше ядосан.
– Ще ти кажа кой може да те развесели – каза Мери, като размишляваше. Като че u се искаше всичко това да се уреди по някакъв начин. – Убедена съм, че Дикън ще те развесели. Той винаги говори за живи неща, никога за мъртви или за болни неща. Вечно гледа нагоре към небето и наблюдава как летят птиците, или надолу към земята – да види как растат растенията. Има кръгли сини очи и те са толкова широко отворени – от гледане! И се смее толкова много и толкова силно с голямата си уста... а бузите му са червени като... като черешки!
Тя придърпа табуретката си до дивана и изражението u съвсем се промени, щом си спомни голямата усмихната уста и широко отворените очи.
– Виж сега – рече тя. – Стига сме говорили за умиране – никак не ми харесва. Хайде да говорим за живеене. Хайде да си говорим, за Дикън да си говорим. А после ще разгледаме картинките ти.
Това бе най-доброто, което можеше да каже. Да си говорят за Дикън, означаваше да си говорят за полята и за къщичката, и за четиринайсетте души, които живееха в нея с шестнайсет шилинга на седмица, и за децата, които пълнееха от тревата в полята като диви понита. И за майката на Дикън, и за въжето за скачане, и за огрените от слънцето поля, и за бледозелените връхчета, подаващи се от черната земя. И всичко това беше толкова живо, че Мери се разприказва както никога досега, а Колин говореше и слушаше както никога досега. И те започнаха да се смеят за нищо, като деца, които са щастливи, че са заедно. И така се смееха, че накрая вдигаха шум като две обикновени, здрави, нормални десетгодишни хлапета, а не като начумереното момиченце, което никого не обичаше, и болнавото момче, което вярваше, че ще умре.
Толкова им беше забавно, че забравиха за картинките, забравиха и за времето. Тъкмо се заливаха от смях за Бен Уедърстаф и червеношийката му, а Колин седеше почти изправен, сякаш не се сещаше за болния си гръб, когато изведнъж му хрумна:
– Знаеш ли, че има нещо, за което досега изобщо не се сетихме. Ами че ние сме братовчеди!
Беше толкова странно, че толкова време вече си говореха, а не се бяха сетили за нещо толкова просто, че се разсмяха още повече – защото вече бяха в настроение да се смеят на всичко. И в разгара на смеха вратата се отвори и влязоха доктор Крейвън и госпожа Медлок. Доктор Крейвън се стресна, а госпожа Медлок едва не падна, защото той залитна назад и се блъсна в нея.
– Мили Боже! – възкликна горката госпожа Медлок, а очите u насмалко щяха да изскочат. – Мили Боже!
– Какво е това? – попита доктор Крейвън, като се приближи. – Какво означава това?
Мери пак си спомни за момчето раджа. Колин отговори съвсем спокойно, сякаш нито тревогата на доктора, нито ужасът на госпожа Медлок можеха да имат и най-малки последствия. Изглеждаше притеснен или уплашен не повече, отколкото ако в стаята бяха влезли някоя стара котка и куче.
– Това е братовчедка ми Мери Ленъкс. Аз я поканих да дойде да си поговорим. Харесвам я. Тя трябва да идва при мен да си говорим винаги когато изпратя да я повикат.
Доктор Крейвън изгледа с укор госпожа Медлок.
– О, сър – каза тя задъхано. – Не зная как е станало. Нито един прислужник в къщата не би посмял да говори – на всички е заповядано.
– Никой нищо не u е казвал – рече Колин. – Мери ме е чула да плача и сама ме намери. Радвам се, че дойде. Не ставай глупава, Медлок!
Мери забеляза, че доктор Крейвън не изглежда доволен, но беше ясно, че не смее да противоречи на пациента си. Той седна до Колин и провери пулса му.
– Боя се, че си се вълнувал прекалено много. За теб не е хубаво да се вълнуваш, момчето ми – рече той.
– Ще се вълнувам, ако не я пускате при мен – отвърна Колин и в очите му засвяткаха заплашителни искри. – Сега съм по-добре. Тя ми действа добре. Нека бавачката да донесе тук и нейния чай заедно с моя. Ще пием чай заедно.
Госпожа Медлок и доктор Крейвън се спогледаха тревожно, но очевидно нищо не можеха да направят.
– Той изглежда доста по-добре, сър – осмели се да каже госпожа Медлок. – Но... – поразмисли и додаде: – ...тази сутрин той изглеждаше по-добре още преди тя да дойде в стаята му.
– Тя дойде в стаята ми снощи. Остана с мен дълго време. Изпя ми индуска песен и ме приспа. Като се събудих, бях по-добре и поисках да закуся. Сега си искам чая. Кажи на бавачката, Медлок.
Доктор Крейвън не се задържа дълго. Когато бавачката дойде в стаята, той поговори с нея няколко минути и предупреди накратко Колин: не бива да говори много; не бива да забравя, че е болен; не бива да забравя, че много лесно се изморява. Мери си помисли, че сигурно има още много неприятни неща, които той не бива да забравя.
Колин изглеждаше раздразнен и не отделяше странните си очи с черни мигли от лицето на доктора.
– Аз искам да забравя всичко това – рече той най-накрая. – Тя ме кара да го забравя. Затова искам да идва при мен.
Когато си тръгна, доктор Крейвън никак не изглеждаше доволен. Той погледна учудено малкото момиче, което седеше на голямата табуретка. Когато той влезе в стаята, Мери отново бе станала скованото безмълвно момиченце и той не виждаше какво толкова привлекателно има в нея. Момчето обаче наистина изглеждаше по-весело. Той въздъхна тежко и тръгна надолу по коридора.
– Вечно искат да ям, когато на мен не ми се яде – рече Колин, когато бавачката донесе чая и сладкишите и ги остави на масата до дивана. – Сега, ако ти ще ядеш, и аз ще ям. Тези кифли изглеждат много вкусни и топли. Разкажи ми за раджите.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания