Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тайната градина
Никой не остана
Господарката Мери, дето вечно се чумери
През пустите поля
Марта
Плачът в коридора
Някой плачеше!
Ключът от градината
Червеношийката, която показа пътя
Най-странната къща, в която някой някога е живял
Дикън
Гнездото на дрозда
Ще ми дадете ли парче земя?
Аз съм Колин
Един малък раджа
Как се строи гнездо
“Няма!”, каза Мери
Истерия
Не бива да губим време
Тя дойде!
Аз ще живея вечно... вечно!
Бен Уедърстаф
Когато слънцето залезе
Магия
Нека се смеят
Завесата
Това е мама!
В градината
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Тайната градина
Автор:
Бърнет, Франсис Ходжсън

Магия

Когато се върнаха вкъщи, доктор Крейвън ги чакаше от доста време. Вече беше започнал да се чуди дали не е по-добре да изпрати някого да претърси градинските пътеки. Когато доведоха Колин в стаята му, притесненият лекар го прегледа внимателно.
– Не трябваше да стоиш толкова дълго. Не бива да се преуморяваш.
– Изобщо не съм уморен – заяви Колин. – Добре ми подейства. Утре ще изляза и сутринта, и следобеда.
– Не съм убеден дали мога да го позволя. Боя се, че няма да е разумно.
– Няма да е разумно да се опитваш да ме спреш – заяви сериозно Колин. – Ще изляза.
Даже и Мери беше разбрала, че една от най-големите странности на Колин беше, че си нямаше ни най-малка представа, що за грубиянче е, като командваше така хората. Все едно цял живот бе живял на пустинен остров, чийто крал беше, и сам си бе изградил държането, без да има с кого да се сравнява. Всъщност и Мери по-рано беше като него, но откакто живееше в Мисълтуейт, постепенно бе открила, че държането u не е както общоприетото и не се харесва на околните. И след като бе направила това откритие, естествено, реши, че то е достатъчно важно, за да го сподели с Колин. Затова, след като доктор Крейвън си отиде, тя остана и няколко минути го гледаше любопитно. Искаше да го предизвика да я попита защо го гледа, и, разбира се, успя.
– Защо ме гледаш така?
– Мисля си колко ми е жал за доктор Крейвън.
– И мен ми е жал – отвърна Колин спокойно, но не и без известно задоволство. – След като няма да умирам, той изобщо няма да получи Мисълтуейт.
– И заради това ми е жал за него, разбира се – каза Мери. – Но преди малко си мислех, че сигурно е ужасно да се налага цели десет години да бъдеш любезен с едно момче, което вечно се държи грубо. Аз не бих могла.
– Аз груб ли съм? – попита невъзмутимо Колин.
– Ако беше негов син, а той – от бащите, дето раздават шамари – рече Мери, – щеше да те нашамароса.
– Ама не посмя – каза Колин.
– Не, не посмя – отвърна господарката Мери, като обмисляше това съвсем спокойно. – Никой никога не е посмял да направи нещо, което да не ти хареса, защото щеше да умираш и прочие. Ти беше клетник!
– Обаче – заяви Колин упорито – вече няма да съм клетник. Няма да позволя на хората да ме мислят за такъв. Днес следобед стоях на крака.
– Винаги е било на твоята, затова си станал такъв особняк – продължи Мери да разсъждава на глас.
Колин се обърна и се намръщи.
– Особняк ли съм?
– Да. И то голям. Но няма какво да се сърдиш – допълни тя невинно, – защото и аз съм особнячка, и Бен Уедърстаф – също. Но вече не съм чак такава, както преди да започна да харесвам хората и да открия градината.
– Не искам да съм особняк – заяви Колин. – И няма да бъда – и отново решително сбърчи чело.
Той беше много гордо момче. Полежа малко замислен, а после Мери видя как се появи прекрасната му усмивка и постепенно промени цялото му лице.
– Ще престана да бъда особняк – рече той, – ако всеки ден ходя в градината. Там има Магия – добра Магия, Мери, ти знаеш. Сигурен съм, че има!
– Аз също – потвърди Мери.
– Дори и да не е истинска Магия – продължи Колин, – можем да се преструваме, че е истинска. Там има нещо, има!
– Магия е – каза Мери, – но не черна. Бяла е като сняг.
Те винаги наричаха това Магия и като че наистина я имаше през следващите месеци – чудесните месеци, грейналите месеци, изумителните месеци. О, какви неща ставаха само в тази градина! Ако никога не сте имали градина, няма да разберете, а ако сте имали, ще знаете, че за да се опише всичко, което се случи там, ще е нужна цяла книга. Отначало зелените стръкчета сякаш никога нямаше да спрат да изникват от пръстта сред тревата, в цветните лехи и дори в пукнатините по стените. После по тях се появиха пъпки, а пъпките започнаха да се разтварят и да се обагрят във всеки нюанс на синьото и лилавото, във всички тонове и отсенки на аленото. В щастливите дни на градината бяха никнали цветя на всеки сантиметър, във всяка дупчица и във всеки ъгъл. Бен Уедърстаф го бе видял и сам беше изкъртвал хоросана между тухлите на стената и беше пълнил с пръст дупките, за да поникнат там прекрасни пълзящи растения. В тревата цъфтяха на китки перуники и бели кремове, а зелените ниши бяха превзети от изумителни армии от високи делфиниуми – или, ако щете, кандилки, или, ако щете, камбанки, – издигнали синьо-белите си копия.
– Тя много, ама много ги обичаше – каза Бен Уедърстаф. – Обичаше всички неща, дето сочат към синьото небе, така разправяше. Не че беше от тия, дето нехаят за земята, не и тя! Обичаше и нея, но казваше, че синьото небе винаги изглежда тъй радостно.
Семената, които Мери и Дикън бяха посели, поникваха, сякаш за тях се грижеха феи. Десетки атлазени макове във всякакви отсенки на аленото танцуваха с вятъра във весело предизвикателство към цветята, расли години наред в градината, които, трябва да признаем, май доста се чудеха откъде се бяха взели тези новаци тук. А розите... розите! Те се издигаха над тревата, сплитаха се около слънчевия часовник, увиваха се около дънерите на дърветата и увисваха от клоните им, пълзяха по стените и ги кичеха с дълги гирлянди, които се спускаха като водопади – оживяваха ден след ден, с всеки изминал час. Крехки свежи листа и пъпки, пъпки – отначало бяха малки, но набъбваха от Магията и накрая се разпукваха и се разтваряха в чашки, чийто аромат изящно преливаше и изпълваше въздуха на градината.
Колин виждаше всичко това, наблюдаваше всяка промяна. Всяка сутрин го извеждаха навън и всеки час от дните, когато не валеше, той прекарваше в градината. Дори и мрачните дни му харесваха. Той лежеше на тревата и гледаше “как растат цветята”, както казваше. Твърдеше, че ако ги наблюдаваш достатъчно дълго, можеш да видиш как пъпките се разтварят. Можеш да опознаеш и странните, вечно заети насекоми, които търчаха по най-различни неизвестни, но очевидно важни работи – понякога носеха малки парченца от сламки, перца или храна или се катереха по стръкчетата трева, все едно бяха дървета, от чиито върхове можеха да огледат местността. Една цяла сутрин бе напълно погълнат от гледката на една къртица, която трупаше къртичина в края на тунела си и най-накрая си проправи път навън с ноктестите си лапи, които толкова приличаха на ръцете на елф. Навиците на мравките, на бръмбарите, на жабите, на птиците, на растенията бяха за него цял един нов свят за изследване, а когато Дикън му разкри всичко за тях и добави и още за лисиците, видрите, поровете, катериците, както и за пъстървите, водните плъхове и язовците, темите за разговор и размисъл вече нямаха край.
И това не беше дори и половината от Магията. Това, че наистина успя да се изправи на крака, подтикна Колин към много размисли, а когато Мери му разказа за заклинанието, което бе приложила, той се развълнува и много го одобри. Не спираше да говори за него.
– Разбира се, на света сигурно има много Магия – рече той мъдро един ден, – но хората не знаят какво представлява и как се прави. Може би за начало трябва да повтаряш, че ще се случват хубави неща, докато не ги накараш да се случат. Ще направя опит.
На другата сутрин, още щом отидоха в тайната градина, той прати да извикат Бен Уедърстаф. Бен дойде възможно най-бързо и завари раджата застанал прав под едно дърво с важен вид, но с прекрасна усмивка.
– Добро утро, Бен Уедърстаф – рече той. – Искам ти, Дикън и госпожица Мери да застанете в редица и да ме изслушате, защото имам да ви казвам нещо много важно.
– Тъй вярно, сър! – отвърна Бен Уедърстаф и докосна челото си. (Една от дълго критите тайни на Бен Уедърстаф беше, че още като момче веднъж бе избягал и бе кръстосвал моретата. Затова можеше да отговаря като моряк.)
– Ще се опитам да извърша един научен опит – обясни раджата. – Когато порасна, ще направя големи научни открития и сега ще започна с този опит.
– Тъй вярно, сър! – отвърна незабавно Бен Уедърстаф, макар да чуваше за първи път за велики научни открития.
Мери също за първи път чуваше за тях, но вече бе започнала да разбира, че макар и особняк, Колин беше чел за много и най-необикновени неща и умееше да бъде много убедителен. Когато вдигнеше глава и се вторачеше със странните си очи, човек започваше да му вярва едва ли не против волята си, макар да бе едва десетгодишен – караше единайсетата.
В този миг той беше особено убедителен, защото внезапно почувства омаята, че ще произнесе реч също като възрастен.
– Великите научни открития, които ще направя – продължи той, – ще бъдат за Магията. Магията е нещо велико и почти никой не знае нищо за нея освен неколцина души, описани в старите книги, и малко Мери, защото е родена в Индия, където има факири. Убеден съм, че и Дикън поназнайва Магията, но най-вероятно не знае, че знае. Той омагьосва животните и хората. Аз никога нямаше да го допусна да ме види, ако не омагьосваше животните, което ще рече, че омагьосва и момчетата, защото момчетата са животни. Сигурен съм, че във всичко има Магия, само че не разполагаме с достатъчно ум, за да я уловим и да я накараме да работи за нас също както електричеството, конете и парата.
Това звучеше толкова внушително, че Бен Уедърстаф се въодушеви и направо не го свърташе.
– Тъй вярно, сър! – извика той и изпъчи рамене.
– Когато Мери откри тази градина, тя изглеждаше съвсем мъртва – продължи ораторът. – После нещо започна да кара растенията да изникват от почвата, а други да се появяват кой знае откъде. Днес ги няма, а утре вече ги има. Никога досега не бях наблюдавал растенията и това събуди любопитството ми. Учените винаги са много любопитни, а аз ще стана учен. Постоянно се питам “Какво е това? Какво е?” Има нещо! Не може да няма! Не зная името му и затова го наричам Магия. Никога не съм виждал изгрева на слънцето, но Мери и Дикън са го виждали и тъй както ми го разказват, съм сигурен, че и това е Магия. Нещо го избутва и го тегли. Откакто идвам в градината, понякога се заглеждам в небето през короните на дърветата и ме обзема странно чувство на щастие, сякаш нещо напира в гърдите ми и ускорява дишането ми. Магията винаги напира и създава неща от нищото. Всичко е направено от Магия – листа и дървета, цветя и птици, язовци и лисици, катерици и хора. Затова няма как тя да не е навсякъде около нас. В тази градина... и навсякъде. Магията в тази градина ме накара да се изправя на крака и да разбера, че ще живея и ще стана мъж. Ще направя научния опит, като се опитам да взема малко от нея и да я вложа в себе си, за да ме бута и тегли и да ме направи силен. Не знам как да го направя, но според мен, ако човек постоянно мисли за Магията и я призовава, тя може би ще дойде. Може би това е първият начин да я постигнеш и бебетата правят точно така. Когато се опитах за първи път да се изправя, Мери си повтаряла колкото се може по-бързо: “Ти можеш! Ти можеш!” И аз успях! В същото време, разбира се, трябваше да се напъвам и аз, но нейната Магия ми помогна, както и Магията на Дикън. Всяка сутрин и вечер, а също и денем, когато се сетя, аз ще си казвам: “Магията е в мен! Магията ме кара да оздравявам! Аз ще стана силен като Дикън, силен като Дикън!” И всички вие също трябва да правите така. Това е моят опит. Ти ще ми помогнеш ли, Бен Уедърстаф?
– Тъй вярно, сър! – отвърна Бен Уедърстаф. – Тъй вярно!
– Ако го правите всеки ден, редовно, като войници, ще видим какво ще стане и дали опитът ще е успешен. Човек научава разни неща, като си ги повтаря и мисли за тях, докато останат в ума му завинаги, и мисля, че и с Магията ще е същото. Ако постоянно я призоваваш на помощ, тя става част от теб и остава, за да ти въздейства.
– Веднъж в Индия чух един офицер да разказва на майка ми, че имало факири, които повтаряли разни думи хиляди пъти – обади се Мери.
– Аз съм чувал жената на Джем Фетълуърт да повтаря едно и също нещо хиляди пъти – да вика на Джем, че бил пияница и скот – рече язвително Бен Уедърстаф. – Все нещо става от тая работа, тъй то. Той u тегли един як пердах, а после отиде в “Синия лъв” и се насмука до козирката.
Колин сключи вежди и се замисли за няколко минути. После се развесели.
– Тъй – рече той. – Виждате, че нещо наистина е излязло от това. Тя е използвала не каквато трябва Магия и накрая го е накарала да я набие. Ако беше използвала добра Магия и беше казала нещо хубаво, той сигурно нямаше да се насмуче до козирката и може би... може би щеше да u купи нова шапка.
Бен Уедърстаф се изкиска, а в старческите му очички се четеше лукаво възхищение.
– Ти не само не си кривокрак, господин Колин, ами си и умен! – възкликна той. – Другия път, като видя Бес Фетълуърт, ще u подметна що за Магия може да u свърши работа. Тя ша е страшно доволна, ако тоз ми ти научен опит стане... а и Джем също!
Дикън бе изслушал лекцията с любопитство, а кръглите му очи сияеха от радост. Орехчо и Черупко бяха на раменете му, а в ръце държеше дългоух бял заек и непрекъснато го галеше, а той беше присвил уши назад от задоволство.
– Мислиш ли, че опитът ще се получи? – попита го Колин, като се чудеше за какво ли мисли. Той често се чудеше за какво ли мисли Дикън, когато забелязваше, че гледа него или някое от животните си с щастливата си широка усмивка.
Сега той се усмихваше и усмивката му бе по-широка от обикновено.
– Да – отвърна той. – Точно така мисля. Ще стане също както със семената, когато ги огрява слънцето. Няма как да не стане! Сега ли започваме?
Колин се зарадва, а също и Мери. Подтикнат от спомени за илюстрациите с факири и поклонници, Колин предложи всички да седнат с кръстосани крака под балдахина на дървото.
– Все едно че седим в някакъв храм – рече той. – Уморих се доста и искам да седна.
– А! – възкликна Дикън. – Не бива да започваш, като казваш, че си уморен! Туй мо‚e да развали Магията.
Колин се обърна и втренчи поглед в невинните му сини очи.
– Вярно – бавно рече. – Трябва да мисля само за Магията.
Всичко изглеждаше много тържествено и тайнствено, когато насядаха в кръг. На Бен Уедърстаф му се струваше, че някак си го бяха накарали да отиде на молитвено събрание. Обикновено той беше твърдо, както сам се изразяваше, “против молитвените събрания”, но тъй като това сега бе работа на раджата, не му беше неприятно и дори донякъде бе поласкан, че са го призовали да помага. Мери бе обзета от тържествен унес. Дикън гушкаше заека и може би бе подал някакъв магически сигнал, защото, щом седна с кръстосани крака като другите, враната, лисицата, катеричките и агнето бавно се приближиха и заеха места в кръга като че по своя воля.
– Животните дойдоха – рече Колин сериозно. – Те искат да ни помогнат.
“Колин наистина е красив”, помисли си Мери. Държеше главата си високо вдигната като някакъв жрец, а странните му очи имаха прекрасен израз. Светлината падаше върху него през балдахина на дървото.
– Сега ще започнем – обяви той. – Трябва ли да се поклащаме напред-назад, Мери, като че сме дервиши?
– Аз не мо‚а да се клатушкам напред-назад – заяви Бен Уедърстаф. – Имам раматиз.
– Магията ще го изцери – произнесе Колин с тон на върховен жрец. – Но докато не стане, няма да се клатушкаме. Само ще пеем песнопения.
– Аз не ги мо‚а песнопенията – рече малко сприхаво Бен Уедърстаф. – Един-единствен път се пробвах и ма изфърлиха от черковния хор.
Никой не се засмя. Всички бяха твърде сериозни. По лицето на Колин не премина даже сянка от усмивка. Той мислеше единствено за Магията.
– Тогава аз ще пея песнопенията – заяви той и започна, приличаше на странно момче дух. – Слънцето грее, слънцето грее. Това е Магията. Цветята растат, корените се раздвижват. Това е Магията. Да си жив, е Магията. Да си силен, е Магията. Магията е в мен, Магията е в мен. Тя е в мен, тя е в мен. Тя е във всеки от нас. Тя е в гърба на Бен Уедърстаф. Магия! Магия! Ела и помогни!
Той го повтори много, много пъти – не хиляда пъти, но доста много. Мери слушаше в захлас. Чувстваше, че това е едновременно странно и прекрасно, искаше u се той да не спира. Бен Уедърстаф се успокои и сякаш започна да потъва в сън, и то много приятен. Жуженето на пчелите по цветята се смесваше с монотонния глас и го унасяше в дрямка. Дикън седеше с кръстосани крака, заекът беше заспал в едната му ръка, а другата беше отпуснал върху гърба на агнето. Сажда бе избутала едната катеричка и се беше сгушила на рамото му, спуснала сивата ципа на очите си. Най-сетне Колин спря.
– А сега ще се разходя из градината – обяви той.
Главата на Бен Уедърстаф тъкмо бе клюмнала и той се сепна.
– Беше заспал – каза Колин.
– Нищо подобно – смънка Бен. – Проповедта си я биваше, ама тря‚а да изчезна преди събирането на лептата.
Още не се беше събудил напълно.
– Не си на църква – каза Колин.
– Не и аз! – възкликна Бен и се изправи. – Кой казва, че съм? Всичко чух! Ти каза, че Магията била в гърба ми. Доктора на туй му вика раматиз.
Раджата махна с ръка.
– Това е била лошата Магия – заяви той. – Ти ще се оправиш. Разрешавам ти да отидеш да си вършиш работата. Но утре ела пак.
– Ще ми се да те видя как се разхождаш из градината – изсумтя Бен.
Не беше грубо, но все пак си беше сумтене. Всъщност нали си беше инатлив старец и нямаше пълна вяра на Магията, беше решил, ако го отпратят, да се покачи на стълбата и да наблюдава от стената, та ако Колин се спъне, да изкуцука и да му помогне.
Раджата не възрази той да остане и така шествието се оформи. Наистина приличаше на шествие. Колин беше начело с Дикън от едната страна и с Мери от другата. След тях вървеше Бен Уедърстаф, а зад него животните – агнето и лисичето не се отделяха от Дикън, белият заек подскачаше наоколо и се спираше да похрупа, а Сажда ги следваше с тържествения вид на най-главна.
Шествието напредваше бавно, но с достойнство. На всеки няколко метра спираше за почивка. Колин се подпираше на ръката на Дикън, а Бен Уедърстаф скришом беше нащрек, но сегиз-тогиз Колин преставаше да се подпира и правеше сам няколко крачки. Главата му все така бе високо вдигната и изглеждаше много внушителен.
– Магията е в мен! – не спираше да повтаря той. – Магията ме прави силен! Усещам я! Усещам я!
Изглеждаше съвсем сигурно, че нещо го крепи и въодушевява. Той сядаше на пейките в беседките, веднъж-дваж седна и на тревата, а на няколко пъти се спираше на пътеката и се облягаше на Дикън, но не се предаде, докато не обиколи цялата градина. Когато се завърна под дървото балдахин, бузите му бяха поруменели и имаше тържествуващ вид.
– Успях! Магията подейства! – извика той. – Това е първото ми научно откритие.
– Какво ли ще каже доктор Крейвън? – зачуди се Мери.
– Нищо няма да каже – отговори Колин, – защото няма да го научи. Това ще е най-голямата тайна. Никой нищичко няма да узнае за нея, докато не укрепна достатъчно, че да мога да ходя и да тичам като другите момчета. Ще идвам тук всеки ден с количката и ще ме връщат с нея. Няма да търпя хората да си шушукат и да задават въпроси и няма да допусна баща ми да разбере, преди опитът да успее напълно. А когато най-после той се завърне в Мисълтуейт, някой път просто ще вляза в кабинета му и ще кажа: “Ето ме, и аз съм като другите момчета. Здрав съм, ще живея и ще стана мъж. Това бе постигнато чрез научен опит”.
– Ще реши, че сънува! – извика Мери. – Няма да повярва на очите си!
Колин тържествуващо се изчерви. Беше си внушил, че ще оздравее, с което битката вече бе наполовина спечелена, стига да го осъзнаваше. А мисълта, която го окуражаваше най-много, беше да си представя как ще изглежда баща му, когато види, че има син – здрав и силен като синовете на другите бащи. Едно от най-мрачните нещастия в зловещите минали дни, когато беше болен, бе ненавистта към това, че е недъгаво момче с болен гръб, чийто баща се страхува да го погледне.
– Ще се наложи да им повярва – рече той. – Едно от нещата, които смятам да направя, след като Магията подейства и преди да се заловя с научните открития, е да стана атлет.
– След седмица-две сигур ще си се хванал да тренираш бокс – рече Бен Уедърстаф. – Накрая ще спечелиш титлата и много награди и ще станеш шампион на цяла Англия.
Колин строго прикова поглед в него.
– Уедърстаф – рече той. – Това е неуважение. Не си позволявай волности само защото си посветен в тайната. Колкото и да ми подейства Магията, шампион няма да стана. Ще стана Научен откривател.
– Ох, простете... ох, простете, сър – отвърна Бен козирувайки. – Трябваше да разбера, че с тази работа шега не бива – но очите му искряха и тайничко той бе страшно доволен. Всъщност нямаше нищо против да го скастрят, защото скастрянето означаваше, че момчето набира сила и дух.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания