Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Български народни приказки
Царят с магарешките уши
Еднооката
Хитрият кръчмар
Сърната и лозата
На лъжата краката са къси
Овчарят и неговата жена
Мара Пепеляшка
Кой каквото прави – на себе си го прави
Вълкът и неговите жертви
Който не работи, не трябва да яде
Мързеливият
Назаем брашно тъпкано се връща
Гладният вълк
Дъщерята на говедаря
Момчето, което искало всичко да знае
Трима ловци – три умни глави
Магарешки съвет
Гората и секирите
Бабата и мечката
Иванка и Марийка
Дядо Петко и баба Пена
Опитомените вълци
Двама братя юнаци
Човекът, змията и лисицата
Котаран
Златното момиче
Камъкът и коларите
Слепият змей
Старите хора
Хитър Петър и гостилничарят
Умният козел
Клан, клан, недоклан
Верен страж
Чорбаджията и жътварят
Двамата старци и месечината
Хитър Петър и змеят
Патаран и Цървулан
Какви хора има по света
Сиромашка правда
Юнакът със звезда на челото и неговият рогат кон
Момчето, кученцето, котенцето и жабчето
Орачът и мечката
Патила
Лъвът и лисицата
Слепият и куцият
Мъдри думи
Свършекът на света
Хитър-Петровата отплата
Торбата с жълтиците
Дядо и внуче
Врабчето и лисицата
Дарените години
Къщовник
Лисицата и воденичарят
Юначното петле
От небето падат камъчета
Кума Лиса и кучето
Правдолюбецът и кривдолюбецът
Двама съседи и сиромашията
Братче и сестриче
Неблагодарната мечка
Ракът и неговите синове
Чудната воденичка
Децата на войводата
Овцете и кучето
Лозарят и Косето
Безценното камъче
Колко са магаретата
Неволята
Тримата братя и златната ябълка
Яребицата и ленивият
Магьосникът и птиците
Дядо-Тодорановият син
Хитър Петър кмет
Вълкът си е вълк
Човекът и лъвът
Крали Марко
Сънят на врабчето
Сметка
Железният човек
Яйцата на владиката
Орачът и гъските
Врабчето си иска зърното
Педя човек
Момичето, което било направено от вар
Галената дъщеря
Хитрата лисица
Мечката и дърварят
Магаре и кон
Четирийсетте момчета и тяхната сестричка
Справедлива подялба
Вълкът и кучето
Торбата с лъжите
Хитрият петел
Приказка за бъчвата
Дар от сърце
Страшни зверове
Мелница за змии и гущери
Малкият орач
Старият елен и малкото еленче
  
Виж още:
Детска литература /Приказки
Български народни приказки
Автор:
Каралийчев, Ангел

Момчето, кученцето, котенцето и жабчето

Една жена си имала момченце, което ходело на училище. Всяка заран, когато момченцето тръгвало на учение, майката му давала по една парица и му думала:
– Вземи, чедо, тая парица, за да си купиш кравайче от хлебарницата.
Веднъж, като вървяло по пътя, момчето видяло три лоши деца, които биели жестоко с пръчки едно малко кученце.
– Хей – извикало момчето, – защо биете кученцето?
– Не е твоя работа. Върви си по пътя или ще натупаме и теб!
Кученцето жално квичало. Момченцето пак викнало на побойниците:
– Слушайте, ако ми дадете кученцето, ще ви дам една паричка, с която можете да си купите кравайче. Съгласни ли сте?
– Може – отвърнало едно от лошите деца, – дай паричката!
Дало момчето паричката си и прибрало кученцето. През тоя ден то не яло кравайче. Като се върнало вкъщи, майката видяла кученцето, намръщила се, но нищо не казала на сина си.
На другия ден тя пак му дала паричка и го изпроводила на училище. Като минавало по моста, то видяло същите лоши момчета. Сега те мъкнели едно котенце. На шията му били вързали тежък камък и се гласели да хвърлят нещастното животинче в реката. Момчето съжалило животинката и се провикнало към злите деца:
– Стойте, не го хвърляйте в реката! Продайте ми го за една парица.
– Дай парицата! – рекло най-голямото лошо дете и му подало котенцето.
Момчето отвързало камъка от шията на котенцето, прибрало животинчето в торбичката си, отишло на училище и пак гладувало до вечерта. Като се прибрало вкъщи, майка му видяла котенцето и се намръщила още повече, но и този път нищо не му рекла.
На третия ден момчето дало паричката си, за да отърве от ръцете на лошите деца едно жабче, което било изскочило от дълбокия вир, без да го види майка му. Като се прибрало вечерта вкъщи и пуснало жабчето на рогозката при кученцето и котенцето, майка му избухнала:
– Защо ми носиш тези гадини вкъщи? Кой ще ги храни! Не виждаш ли какви сме сиромаси!
– Не се люти, майко – отвърнало момчето, – всяка гадинка иде с късмета си.
– Да ги махаш от къщи, не ги искам! – развикала се майката.
– Добре, майко, ще ги махна, но и аз ще отида с тях.
– Върви, където щеш! – провикнала се ядосаната майка и заключила вратата след момчето.
Тръгнало момчето по големия път, а кученцето, котенцето и жабчето се навървили подире му. Вървели, вървели, наближили един голям град. Седнали да си починат. Момчето започнало тежко да въздиша.
– Какво ти е, бате? – попитало жабчето. – Защо въздишаш?
– Мъчно ми е, защото нямаме хляб. Какво ще правим?
– Ще печелим – отвърнало жабчето.
– Как ще печелим?
– Ще ти кажа как. Аз имам хубав глас и ще пея, а пък кученцето и котенцето ще играят. Ще веселим децата и те ще ни дават по някоя паричка, за да си купуваме хляб. Хайде да опитаме!
Станали и пак тръгнали. Влезли в града и спрели в училищния двор. Жабчето почнало да пее, а кученцето и котенцето захванали да подскачат толкова чевръсто, че децата се захласнали и напълнили калпака на момчето с парички. Момчето много се зарадвало, като видяло парите. За себе си то купило едно кравайче, за жабчето – цяла кибритена кутийка с мухи, за кученцето – парче месо, а за котенцето – една рибка. Нахранили се хубавичко, излезли вън от града и пренощували в една купа сено. На втория ден отишли в друг град. И там си изкарали хляба с песни и игри. Продължили пътя си нататък, много села и градове обходили. И много дни и години изтекли. Гласът на жабчето станал още по-хубав, вратът на кученцето надебелял, на котенцето пораснала опашката, а под носа на момчето наболи мустаци.
Веднъж жабчето рекло:
– Бате, омръзна ми да ходя по света и да пея.
– Ами какво искаш? – попитал момъкът.
– Искам да се върна в дълбокия вир при мама.
– И на мене ми дожаля за моята майка – рекъл момъкът. – Хайде да си идем у дома.
– Като ме заведеш при мама – продължило жабчето, – тя ще се зарадва много и ще посегне да те награди с пари. Ти, бате, пари не вземай, ами поискай сребърната кутийка, която мама държи под езика си.
Върнали се нашите пътници по същия път, по който били минали на отиване. Когато стигнали до дълбокия вир, жабчето се провикнало:
– Майко, връщам се, излез да ме посрещнеш!
Старата жаба подскочила от радост толкова високо, че прескочила воденицата.
– Къде се губиш, мамина рожбо? – попитала тя жабчето си.
Жабчето є разказало всичко.
– С какво да те наградя? – обърнала се благодарната жаба към момъка.
– Нищо друго не ща, искам само кутийката, която носиш под езика си! – рекъл момъкът.
– Знаеш ти какво да искаш – изквакала жабата. – Не си вчерашен. Вземи я. Когато ти потрябва нещо, отвори є капачето. Тогава ще видиш какво ще стане.
Оставил момъкът жабчето при старата жаба и се упътил към къщата, където живеела майка му. Кученцето и котенцето затепкали подире му. Като застанал на прага, майката плеснала с ръце:
– Ех, сине, колко си пораснал! Вече имаш мустачки. Станал си момък за женене.
– Да, майко, решил съм вече да се оженя. Като се връщах към нашето село, в съседния град видях едно момиче – налива вода на чешмата в златна стомна. За него искам да се оженя. Иди да ми го поискаш.
– Как ще ти го поискам бре, сине? Че ти знаеш ли кое е туй момиче? Ами че то е царската дъщеря, чедо.
– Че какво от това, като е царската дъщеря? Ние не сме ли хора?
– Хора сме, ала сме сиромаси.
– Ти иди ми го поискай, пък после ще видим какво ще правим.
Дигнала се майката и отишла в царския дворец. Старият цар я изгледал от главата до петите и тропнал с крак.
– Защо си дошла? – попитал той строго.
Сиромахкинята разказала защо е дошла.
– Ще дам дъщеря си – викнал царят – на оня, който издигне дворец, по-голям и по-хубав от моя. Тъй да кажеш на твоя син. А сега си върви.
Върнала се сиромахкинята вкъщи и разказала на момчето си какво иска старият цар. Като изслушало майка си, момчето си спомнило за кутийката на жабата, извадило я от джоба си и отворило капачето є, което било голямо колкото нокът. Изведнъж от кутийката започнала да излиза тънка струя бял дим, сетне този дим се превърнал в един великан, като топола висок.
– Какво ще заповядаш, господарю? – обърнал се великанът към момъка.
– Искам да ми построиш дворец – по-голям и по-хубав от царския.
– Бива – рекъл великанът и завчас издигнал невиждан дворец, висок до небесата.
Като видял този дворец, старият цар прехапал устни, но нямало какво да стори и дал дъщеря си за невеста на момъка. Заживели си младоженците в двореца. Веднъж момъкът рекъл на жена си:
– Ще ида да видя какво става по света, а ти стой вкъщи и ме чакай, докато се върна.
Тръгнал момъкът по големия път, потеглили подире му кученцето и котенцето. Цял ден вървели. Надвечер наближили един град. Котенцето почнало да мяука:
– Бате, гладно съм.
– Ей сега ще получим храна! – рекъл момъкът и бръкнал в джоба за кутийката си. – Къде ми е кутийката? – извикал уплашено той. – Забравил съм я вкъщи на полицата под паницата. Хайде да се върнем за вълшебната кутийка. Сетне ще продължим пътя си.
И тръгнали назад. Но да видите какво се било случило с кутийката! Невестата на момъка, като разтребвала къщата, намерила кутийката на полицата под паницата. Тя не знаела каква е тая кутийка, и я изхвърлила през прозореца. Кутийката паднала насред улицата и някой извикал вътре в нея:
– Ох!
Тъкмо в туй време по улицата минавал един вехтошар. Той чул охкането, навел се, взел кутийката и отворил капачето є. Изведнъж се появил великанът.
– Какво ще заповядаш, господарю? – обърнал се той към купувача на стари вещи.
– Заповядвам ти да вземеш тоя дворец и да го пренесеш заедно с мен и с момичето, дето наднича през прозореца, на най-пустия остров сред морето!
– Бива! – рекъл великанът и грабнал двореца.
Късно вечерта момъкът, кученцето и котенцето стигнали до мястото, където бил техният дворец, но двореца го нямало. Момъкът седнал на един камък и горчиво заплакал.
– Бате, защо плачеш? – попитало го кученцето.
– За невестата си плача, за двореца плача. Ех, защо я няма сега кутийката ми!
– Не плачи, бате, ние ще ти я донесем – рекло котенцето и двете животинки тръгнали към морето.
Като стигнали на брега, те се огледали и видели самотния остров с двореца. Тогава котенцето се качило върху гърба на кученцето и тъй преплували до острова. Щом влезли в двореца, котенцето се качило на тавана и подгонило мишките. Един стар плъх се изправил пред него и го попитал:
– Защо си подгонило мишките ми?
– Защото ме е яд на господаря ти.
– Какво ти е направил?
– Взе кутийката на бате. Къде е сега господарят ти?
– Спи.
– А кутийката?
– Скрита е в носа му. Ако ти трябва тая кутийка, аз ще ти я донеса, но обещай, че ще оставиш на мира мишките ми.
– Обещавам! – рекло котенцето.
Тогава плъхът отишъл в готварницата, натопил опашката си в червения пипер и се вмъкнал в спалнята. Тихичко пропълзял по юргана и наврял опашката си в носа на заспалия вехтошар. Щом червеният пипер влязъл в носа му, вехтошарят се напънал и кихнал силно. Кутийката изхвръкнала от носа му. Плъхът я захапал и я отнесъл на котенцето.
– На – рекъл той, – носи я на батя си, да не плаче.
Котенцето рекло:
– Благодаря! – размахало лапички и изскочило на двора, където го чакало кученцето.
И двете си тръгнали. Котенцето отново стъпило върху гърба на кученцето и те заплували. Но щом стигнали насред морето, кученцето рекло:
– Дай кутийката на мене, аз искам да я нося!
– Не може! – отвърнало котенцето.
– Защо?
– Защото плъхът я даде на мен.
От дума на дума двете другарчета се скарали. Сборичкали се във водата и котенцето изтървало кутийката. Запляскало с лапички и викнало:
– Стой!
– Какво има? – попитало кученцето.
– Изтървах кутийката в морето!
– Сега я свърши като кучето на нивата.
Измъкнали се двете другарчета на брега, клекнали до един камък и загледали с голяма мъка морето...
Тъкмо в туй време пристигнал един рибар. Той натъкмил мрежата си, метнал я в морето, изкарал я на пясъка и ахнал: в мрежата се била заплела една голяма риба.
Рибарят изкормил рибата, хвърлил червата на пясъка, мушнал рибата в торбичката си и отминал.
Котенцето се облизало.
– Ела поне да хапнем рибешко ядене.
Навели се двете другарчета и почнали да ядат.
Кученцето налапало половината черва, но се задавило и почнало да квичи.
– Олеле, нещо заседна в гърлото ми!
– Отвори си устата! – рекло котенцето.
Кученцето си отворило устата. Тогава котенцето бръкнало с лапичката си в кучешкото гърло и какво, мислите, извадило? Извадило вълшебната кутийка. Голямата риба, която хванал рибарят, я била глътнала.
Много се зарадвали двете другарчета, като намерили кутийката, и търтили да я отнесат на батя си. Заварили го, че още седи на камъка и плаче.
– Бате, чакай, не плачи, аз ти нося кутийката! – викнало котенцето и подало кутийката на разплакания момък.
Момъкът си избърсал очите и отворил капачето на кутийката. Мигом се появил великанът.
– Какво ще заповядаш, господарю? – попитал той.
– Заповядвам ти да ми донесеш двореца, невестата и крадеца!
И ето че дворецът пак си дошъл на мястото. Момъкът влязъл вътре, почнал да тропа, разбудил крадеца, който още спял дълбоко, ударил му една плесница и викнал:
– Друг път да не крадеш чуждите дворци, защото ще заповядам на великана да ти намести кокалите. Сега да те няма!
Вехтошарят си грабнал шапката и побягнал. И останали да си живеят: момъкът с невестата си – в двореца, котенцето – на тавана, а кученцето – на двора. Всяка вечер жабчето излизало от дълбокия вир и им пеело песни, докато заспят.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания