Изяснете речевата стратегия на ученика в текста. Какъв е ефектът от нейното използване?


    Дон Кихот – мъдрост в безумието и безумие в мъдростта
    Eсе

    Проява на мъдрост или на лудост са усилията на човека да направи света по-справедлив, а хората – по-благородни и по-добри един към друг? Смешно или тъжно е да се опитваш да помагаш на изпадналите в беда, като използваш отживели своето време средства? Кое е по-важно – да си „нормален”, но безполезен и незабележим сред масата от сиви хора, или да си „безумец”, за когото понятия като дълг, достойнство и справедливост са щит срещу подигравките, обидите и болката от побоите? Това са все важни въпроси, на които никой по-добре от Мигел де Сервантес не е дал до днес убедителни отговори. Неговият Дон Кихот съчетава в себе си две качества: от една страна, мъдростта на човек с високи нравствени идеали и добродетели, и от друга страна, безумието да вярва, че реалността не е такава, каквато е в действителност, а такава – каквато му се иска да бъде. Съчетанието от мъдрост и лудост превръща героя в странен образ – печален самотник, неразбиран и осмиван, но без съмнение трогателен в своя неугасващ стремеж да бъде човечен.
    Уникален ли е Дон Кихот със своята нестандартност? Много примери за велики хора в световната история свидетелстват, че понякога мъдростта е възможно да се проявява единствено чрез безумието. В такива случаи лудостта е като огън, който – веднъж разпален в душата – разчупва представите за реалността. Тогава човекът, също като Дон Кихот, гледа на света единствено през призмата на своя идеализъм. За всеки нормален индивид, който е в плен на рационалните принципи на обществото, е трудно да проумее причините за разрива между действително и въображаемо, между истина и измислица, между реалистично възприемане на света и халюциниране. Но това не е достатъчно основание такива хора да бъдат наричани безумци. Те не са болни, а са различни в сравнение с другите – масата, тълпата. Дон Кихот е луд в очите на останалите герои на романа. Но кой им дава право да се смятат за разумни, а него да наричат луд? Те изолират „рицаря на печалния образ”, поставяйки му клеймото „лудост”, защото чувстват, че самите са изолирани от неговия идеален свят, където място за такива като тях няма. Човек се бои най-много от непознатото, а Дон Кихот е неразгадаемо явление за т.нар. нормални благородници, занаятчии, ханджии и др.
    Доказателство, че „лудостта” на Дон Кихот не трябва да се възприема еднозначно, е фактът, че самото определение „безумен” не носи негативен смисъл. Ако безумността беше порок, в древна Русия едва ли щяха да наричат такива хора „блажени”, т. е. любимци на Бога. Ако тя беше недостатък, народният поет Иван Вазов едва ли би определил своя герой в одата „Раковски” като „мечтател безумен”, едва ли би се възхищавал на „пиянството” (като метафора на „лудостта”), обхванало младите революционери – участници в Априлското въстание. Очевидно е, че е необходимо безумство, за да се направи нещо истинско и ценно – да се сътвори оригинално произведение, да се открият непознати земи или просто да се помогне на изпаднал в беда, както постъпва Дон Кихот.
    Алберт Айнщайн казва: „Три неща ми дават представа за вечност – звездите, „Дон Кихот” и „Престъпление и наказание”. Наистина очарователната смесица от мъдрост и безумие в образа на Дон Кихот създава усещане за вечност, защото вечен е стремежът към добротворство, за което е нужно да си едновременно много мъдър и „малко луд”.


(Л. Н., 10. клас)